Заедно да върнем
достойнството на Балканите
На 17 май в зала "Мусала II" в хотел "Хилтън" се проведе Първата презгранична конференция "Европейски съседи: Югославия - България", организирана от Центъра за либерални стратегии - София и Института за европейски изследвания - Белград. Форумът бе открит от министъра на външните работи на България Соломон Паси и от заместник-министъра на външните работи на Югославия Йелица Минич. Участниците обсъждаха две теми: "Какво очакваме като съседи от Европа?" и "Какво очакваме едни от други?". Доклади и тезиси изнесоха от сръбска страна Иван Вейвода, Джуро Ковачевич, Йован Теокаревич, Миша Джуркович, Драган Богетич, от българска - Веселин Методиев, Георги Коритаров, Румен Яновски, Станимир Илчев. Мнението след края на конференцията беше единодушно: макар че българи и сърби сме били обединени единствено по времето на Османската империя, нашият едничък шанс и нашето ново достойнство е заедно, с общи усилия, да сторим така, че Европа да ни приеме. А за да стане това, форуми като тази конференция са крайно необходими.

- Вашата фраза "Да върнем достойнството на Балканите" се превърна като че ли в мото на настоящата конференция. Звучи добре, но имате ли вие рецепта как да стане това?
- Аз вече няколко месеца говоря за това, че не всяка страна поотделно, а и целият район би трябвало да се постараят да го направят. Трябва да осъзнаем, че преди всичко наша е отговорността да демократизираме страните си. А това означава, както един друг участник на тази конференция каза: "Да приемем стандартите на Европа". И е така, защото на нас ни е нужно това, а не толкова, че Европа го изисква от нас. Всяка от нашите страни има своите специфики и затова всяка от тях по свой собствен начин трябва да се приспособява към европейските стандарти. Когато става дума да върнем достойнството на Балканите, преди всичко имам предвид интензифицирането на нашите взаимоотношения тук, на Балканите. Да покажем на останалите страни от нашия континент, че и ние сме нещо подобно на Иберийския и Апенинския полуостров; че можем да се превърнем в полуостров на толерантността, мира и сигурността.
- Но в понятието "балканското достойнство" не влиза ли и онзи образ на балканеца със засукани мустаци, скитащ се по планините "за народна свобода", който Европа добре познава, някак дори го признава за част от себе си, но в същото време се старае да го държи настрани, за да не я загрозява и компрометира?
- Ние всички, целият регион, се намираме в период на преход. Обичам да повтарям, че през последните 10 години на Балканите нямаше конфликти, имаше само разпадане на Югославия, в което не участваха съседните й страни. Страшно е важно да се подчертае това, защото много хора бъркат предишните войни, конфликтите на Балканите, с разпадането на Югославия. Това са две различни неща. Ситуацията в други балкански страни, като например Албания, Румъния, България, също имаше някои конфликтни аспекти, обаче тези страни не стигнаха до военен сблъсък, до истински въоръжен конфликт. Това е много важно, когато говорим за образа на Балканите. И мисля, че вече са засети корените на новото им достойнство: Румъния и България са кандидат-членки за Европейския съюз и НАТО, Албания е в етап на много ускорени реформи, а страните, които се създадоха след разпадането на Югославската федерация, с бързи крачки се стремят да наваксват и вече са в напреднал стадий на реформите. Струва ми се, че тоя парадоксален образ на балканците като конфликтни хора постепенно започва да изчезва. Постепенно започва да изчезва и образът на балканеца, който мисли, че неговата идентичност е много по-различна от тази на останалите му съседи и по някакъв начин е конфронтирана с нея. И смятам, че срещи като тази е една от серията полезни инициативи, които показват, че балканците лека-полека загърбват лошото от своето минало и постепенно тръгват заедно, дишайки като един човек с два дроба.
- Деян Кюранов подчерта на конференцията необходимостта от реален интерес, който да свърже народите на Балканите. Какъв обаче да бъде той? И какви, мислите, трябва да са правилата на играта с позитивен, а не с нулев резултат, за което той също говори?
- Това е ключовият въпрос за конкретизирането на нещата. Всички страни от нашия регион носят тежко бреме от миналото, свързано с патриархалния бит, с предимно аграрния характер на производството, с патерналистичното отношение към държавата... А комунизмът се надгради, той беше само една добавка към патриархалното развитие на нашите страни. Едва сега ние започваме да ставаме модерни общества. Модерни в смисъл на демократични, плуралистични и пазарно ориентирани. Деян Кюранов каза, а и другите участници го повториха - "добре разбран интерес". Ние постепенно се преориентираме от политиката на идентичността към политиката на интересите. Не е необходимо нито да се обожаваме едни други, нито пък да се мразим; трябва да видим какви са ни интересите. И като отделни личности - какво можем да направим, за да живеем по-добре, какво заедно можем да направим в свой общ интерес. Има много неща от областта на културата, които ни свързват. Някой спомена тук, че Европа е континент на плурализма и мисля, че имаме всички шансове, както и други европейски региони, да задържим своята културна специфика. Но запазвайки тези свои специфичности, в същото време да станем модерни, съвременни държави. Подчертавам това, защото много, предимно десни, националистически ориентирани политици казват, че, приближавайки се към Европа, ние ще загубим своята идентичност, своя славянски, православен, културен, кулинарен и не знам ли още какъв характер. Но шотландецът не става по-малко шотландец от това, че е станал член на Европа, нито французите са спрели да ядят своите прочути сирена. Трябва да кажем на гражданите на нашите страни, че въпреки трудностите, които ни очакват, това е пътят, който ще ни доведе до благоденствието.
- Кирил Христов, един български поет, обзет от патриотарски устрем, е написал в началото на миналия век едно стихотворение, в което казва: "Сърби я, Сърбия, сърби я!" Къде и какво я сърби днешната, съвременната Сърбия?
- Съвременна Сърбия осъзнава много добре, че се е върнала през последните години страшно назад и затова трябва с изключително бързи темпове да работи, за да може да се измъкне от дупката, в която е паднала. Положителното според мен, това, което ме обнадеждава, е, че много млади хора приемат тези идеи, а още по-доброто е, че доста от тях, които досега живееха на Запад, се връщат в Сърбия. Не искам, разбира се, да ви рисувам идилична картина, защото 10 години живяхме в режим, който криминализира и държавата, и обществото. Бих искал да говоря от наша, вътрешна гледна точка как стоят нещата, а не доколко Западът в известна степен също има роля за ситуацията, в която се намираме. Важно е да се подчертае, че ние сме тези, които създадохме проблема, а Западът само го доусложни. Затова сами трябва да се измъкнем от тази ситуация, но с помощта на Запада. Най-просто казано, в Сърбия пари няма, те могат да дойдат единствено от богатите и развити страни. Затова отново се връщам на нашите регионални взаимоотношения - ние заедно също можем да си помогнем, сътрудничейки си и в областта на икономиката, и на политиката, и на културата, и в други сектори, за да се подготвим по-добре заедно да влезем в Европа. Много тежко е да се преодолее това наследство на криминализирано общество и държава, завещано ни от режима на Милошевич. Ние съзнаваме, че този процес ще бъде дълъг, но важното е, че сме посочили точно кои са проблемите и знаем кои са мерките, начините, за да излезем от това положение. Най-напред ще станем членове на Съвета на Европа, след това ще се включим в инициативата "Партньорство за мир"... Много важно е все по-широкото ни участие, включването в структурите на Европейския съюз на различно равнище, за да можем в крайна сметка да станем и пълноправен член на Европа.
- Косово ли е най-големият трън в петата на Сърбия? Или Черна гора? Проблемите в Прешево и Буяновац? Или малцинствата в Санджак и Войводина? Въобще можем ли да се страхуваме от събития в Сърбия, сходни със случилите се в началото на 90-те в бивша Югославия?
- Въпреки че съществува опасността моят отговор да прозвучи прекалено оптимистично, смятам, че не. Защо? Според мен разпадането на Югославия приключи, макар рамките й да не са окончателно утвърдени. И за да съм по-прецизен: завърши насилственият начин на разрешаване на проблемите между различните национални идентичности. Проблемите между Сърбия и Черна гора ще се решат на масата за преговорите съгласно препоръката на Европейския съюз, а не чрез военен конфликт. Даден ни е тригодишен период, в който да предефинираме взаимоотношенията между Сърбия и Черна гора, но през целия този период ние вече ще сме се приближили до Европа. Колкото до Косово, там положението е доста по-различно, защото de jure Косово е част от Югославия, но de facto там управляват Обединените нации със своите структури и сили. Косово, заедно с останалите райони на Балканите с подобни проблеми, трябва само да тръгне по пътя на собствената си демократизация. Според мен въпросът за статута на Косово ще се реши в следващите 5 до 10 години. Тук са застъпени огромен брой варианти: като се започне от пълна независимост и се стигне до силна автономия в рамките на Сърбия или на Сърбия и Черна гора, ако двете страни останат заедно. Твърде рано е да се каже какъв ще е окончателният статут на Косово, но още отсега трябва да се работи по демократизирането на областта, всички проблеми там да се решават в парламента и задължително да се спре насилието към представителите на неалбанските малцинства. Това значи да се даде възможност на бежанците, били те сърби или други неалбански националности, да се върнат по родните си места, откъдето са прогонени. И трябва да започне диалог между косовските политици и сръбските политици, защото само ако ние решим проблема, без натиск отвън, той ще бъде успешно решен. Ако става дума за Югоизточна Сърбия, за Прешевската долина, това е един от малкото случаи, единственият в последно време, който беше решен по мирен път, и то благодарение на идването на власт на новото демократично правителство. Това правителство разбра, че може да решава въпросите по начин, различен от този, който използваше Милошевич: по пътя на диалога с Европа, диалога с НАТО, диалога с реалната ситуация и диалога със своите граждани, които са албанци. Тоест, не да се въобразяват неща, които не съществуват, а да се виждат конкретните неща, които представляват и проблема, и неговото решаване. В момента се разработват най-различни програми за инвестиции, за гражданско обучение, за изграждане на доверие между сърби и албанци, изчезнало през последните години; дори някои започнаха да говорят за създаването на една "мини-Маршал" програма за тези райони. Там показаха една изключителна ефикасност при решаване на проблемите по мирен път, затова трябва да бъдат и възнаградени. Така се отправя положителен сигнал не само към региона, но и към другите части на Европа.
- Говорите за балканско достойнство. Но как може да се съвмести то с предаването на Милошевич на Международния съд в Хага, станало факт след силния натиск, почти извиване на ръцете от западните страни, особено САЩ? Президентът Воислав Кощуница дори изказа леко недоволство от действията на премиера Зоран Джинджич и неговото правителство...
- Не бих казал, че предаването на Милошевич се осъществи против волята на Кощуница, напротив: той винаги казваше, че задължение на нашата страна е да си сътрудничим с Хагския трибунал. Най-просто казано, ние сме страна-членка на ООН. А тъкмо Обединените нации и Съветът за сигурност гласуваха за създаването на Хагския трибунал през 1993 г. Всичко страни гласуваха за това, Русия включително. Ние като малка и бедна държава-членка, ако искаме да станем нормална страна, нямаме друга алтернатива, независимо дали ни харесва или не Международният съд в Хага. Не можем да си затворим очите и да кажем: "Не, няма такъв трибунал!". Затова предаването на Милошевич и доброволното явяване в Хага на други наши граждани, обвинени от съда, е доказателство за модернизацията на Сърбия. Друг е въпросът, че ние водим спорове и дискусии за това дали е достатъчно легитимен съдът, какви трябва да бъдат неговите функции и пълномощия и т.н. Президентът Кощуница например е от хората, които имат най-много въпроси към Хагския трибунал. Пак не става дума за любов и омраза; това е една реалност в днешния свят, която трябва да се уважава. Обичате, не обичате - никой не ви пита. Трябва да отговорите на изискванията, които ви се поставят, и да работите така, че да предотвратите подобни случаи за в бъдеще. И поради това мисля, че новият Международен съд за престъпления срещу човечеството е една добра инициатива, защото поставя нещата на принципна основа - отговорността пред човечеството.
- В крайна сметка - оптимист ли сте? На България и Сърбия им трябваха горе-долу 90 години, за да седнат на една маса като приятели. Същото време ли ще е нужно за разбирателство и с новите съседи на Сърбия?
- Определено съм оптимист. Добре е, че седнахме на една маса. Смятам, че регионалното сътрудничество сега много по-бързо ще се развива, отколкото ние самите очакваме. Преди всичко имаме общи интереси да станем членове на Европейския съюз, където ще бъдем отново заедно; а обединени тук, в собствения си район, ще можем по-добре да защитаваме нашите интереси като членове на европейското семейство.

(Интервюто е осъществено със съдействието на Деян Кюранов и преводачката Ана Дудева.)

Разговора води Митко Новков


Иван Вейвода е политолог, директор на Фондация "Отворено общество" в Белград.
Разговор с
Иван Вейвода