КандуКо със световна премиера в София
Кан-ду-Ко- онова, което може да се направи, да се осъществи - това е смисловото разчитане на името на Британската танцова трупа, създадена преди 11 години от Селест Дандикър, обединяваща артисти със и без физически малформации. В своето гостуване в Салона на изкуствата изпълнителите Сузан Кауън, Йорг Кох, Уели О Брайън, Кейт Марш и Дейвид Лок представят спектаклите: "Бързах в моята сцена на смъртта, за да хвана твоето последно действие" и "Сянка".
Стилът е чисто своеобразен в модерната естетика на physical theatre. Те го определят като "интегриращ танц", сливащ жанрове и техники. Едно свободно движение съобразено със способностите на артистите, което търси само експресивността на своята символна същност. Хореографията на Хавие де Фрутос на "Бързах..." се опира на драматургичното наследство на Тенеси Уилямс и е спектакъл за драстичното сблъскване на заключения в човека ужас и уродство и неговият крехък копнеж по нежност. Движенията са в тоталната амплитуда от непoносимо грубото до поетичното. Една гола мъжка фигура е затворена в куб, изпълнена бляскаво от Йорг Кох. Докато духовната половина на тялото, неговата "уранична горница" (Бахтин) е оголена и свободна, то "низовата долница" - краката са невидими, приковани в куба. Движенията са силно поетични - желание, пределно усилие и тъга. Това е символният образ-метафора на засрещането в човека на духа и материята, на живото и мъртвото, възмoжното и невъзможното, здравото и недъгавото. Тялото в куба е сякаш човекът и неговият дух, възпрян от инерцията, тежестта и твърдостта на материята и четирите стихии на реалността, които обаче не могат да удържат грацията и лекотата на фантазията му. Ислямът схваща куба като условие за възникване на съвършенството и вечността в настоящия свят, затова и той е негов образ. Изпълнението на Йорг Кох показва тъкмо това стремително въздигане. Около този образ се развиват поредица епизоди, разкриващи чрез истерично движение ужаса на недъгавото тяло. Безсрамното показване и оголване на несъвършенството на плътта, допълнени от едно неистово поетично извисяване, показват оголената душа, унизена от материята. Тялото е безжизнена вещ, защото е мъка и страдание, тялото е изпитание, което трябва да се надхвърли в едно отвъдно пространство, в бързащо живеене не за тук, а за съвършеното оттатък. Изключително впечатлява сцената на едно изнасилване - хищническо обладание на недъгавите тела от силните. Сексът - ужас, уродство, но и грубо утвърждаване на живота. Еротичното е поругание на тялото без съвършенство, лишено от своето здраво изначално предназначение. Сцената е невероятно изпълнена от еднокраката актриса Уели О Брайън, притежваща удивителна пластика. Тя се отпуска в ръцете на похищението с цялата си безнадеждност и се оствя да бъде обладана от съдбата. Тялото е абсурд-бреме, което трябва да се превъзмогне. Хореографията естетически ескплоатира всички възможности на артистите и техните особености, за да осъществи прехода от бруталното до великолепното. Светлината е решена в призрачно бледосиньо до сублимационните поетични моменти, обагрени в оживотворяващо жълто. Музикалната среда, създадена от Питър Пам на базата на шумове, рецитации на думи от един глас и популярна музика от 50-те години на XX век, е изградена на базата на контраста. Финалът представя една потъваща в безкрая радост, мъж и жена танцуват в лекотата на утихналато страдание. Тишина.
Вторият спектакъл "Сенки" е световна премиера. Музиката за хореографията на Фин Уокър е оригинално написана от Бен Парк за духови инструменти. Движенията обрисуват тела и техните сенки. Телата реално се рушат едно друго, а сенките им (на бял екран няколко прожектора ги умножават) са вън от живота и преминават свободно едни през други, безплътността им сякаш позволява всичко. Но двете пространства са неделими и непрестанно се засрещат в скръбта и желанието да се отиде отвъд нея. Сянката е изплъзващото се битие, вечно дебнещият ужас, който трябва да се превъзмогне. Телата на актьорите сякаш се стопяват и превръщат в сенки, а сетне излизат от тях. Артистите застават едни до други, огрени в своята общност. Танцуват всички. Надмогнали са безпощадната бездвижност. Движението е неочаквано, тъй като е породено от затруднения и тяхното преодоляване. Намерението е смисълът и поезията на движението.
В спектакъла на трупата "КандуКо" има усещане за постигане на чисто изкуство, което не само преодолява, но и става независимо от вихъра на емоциите у зрителя: най-напред шок, състрадание, възхищение, изумление от силата на волята. Но онова, което е ценно, е способността им да продраскат повърхността на тривиалното и от болезнените прорези да изтече една неподозирана и неординерна красота. Хореографията е толкова толерантна, че осигурява независимост от тялото. Движението осигурява и независимост на зрителя, който забравя за трудността на телата и се наслаждава единствено на чистата красота на духа.

Петър Пламенов