Опълченецът Сашо Диков
Неотдавна гост на Слави Трифонов беше Сашо Диков.
Той излезе от материалната оскъдица на своето студио и за кратко бе огрят от "богатията" на bTV - но едва ли журналист като него може да се задържи, камо ли да бъде поканен, в телевизия като тази на Мърдок.
Не защото не си върши работата, а защото я върши прекалено добре. С безцеремонно старание, което надскача "правата" на обичайната журналистика у нас. Който го вземе на работа, си навлича постоянно главоболие, но пък предаването на Сашо Диков "Едно към едно" просъществува много по-дълго, отколкото някои очакваха!
С типичната си невротична откровеност спортният журналист отговаряше на въпросите на Слави Трифонов - с изключение на един ("А какво мислиш за Крум Савов?"), който шеговито бе потулен от водещия. С благоговение изслуша скандалната си биография (в ефир пита президента Петър Младенов за танковете - свалят го от екран; през 1992 задава въпроса "Кой е Симеон всъщност?" - СДС, тогава в добри отношения със Сакскобургготски, иска оставката му). Изслуша и профила, направен му от студенти по европеистика. От него Диков разбра това, което чува средно по десет пъти на предаване: че е луд, невъзпитан и пр.
С какво обаче Сашо Диков си навлича омразата на толкова хора? Самият той отговори, цитирайки Бойко Борисов: "Истината боли!".
Никога не е твърдял, че дадена футболна среща е "уредена" или "продадена". Диков коментира само това, което вижда; работата обаче е там, че само той си позволява да го прави. Осмелилият се винаги се оказва виновен, дори да изговаря гласно мислите на другите. Помийните излияния, които го засипват, са, кажи-речи, едни и същи всяка седмица: привържениците на загубилия отбор си казват: "Знаех си аз..." и мълчаливо го използват за успокоителен аргумент, докато тези на победителите го плюят, че "търси под вола теле", че е поръчков и, най-вече, че омаловажава победата.
Следващата седмица сценарият се повтаря, само че сега местата на двете страни са разменени. Иначе нападките, обидите, клетвите и простотията им е същата. И в центъра на тази помийна яма от години неотлъчно стои Сашо Диков като последният опълченец (а дали е имало други?) и директно задава своите въпроси-игли, болезнено мушкащи охранените задни части на футболните шефове, за които спортът отдавна е само бизнес.
Преди няколко дни в интервю за "Канал 3" синът на "братовчеда на Тайсън" (както Сашо Диков нарече Иван Вуцов, след като последният заплаши пред камерата, че ще го удари, ако не се "разкара") Вили Вуцов троснато подкани журналиста "ако не му харесва българския футбол, да не го гледа"! Не пропусна и с пренебрежение да спомене, че не следи предаването на Диков, "защото не е направено добре"!
Но малката истина, г-н Вуцов, е в това, че футболът трябва не да се "прави" добре, а преди всичко да се играе; правенето си го оставете за сутрешното кафе. Точно това е най-голямото качество на Сашо Диков: той не "прави" предаването. Той влага в него безумната си амбиция да отвори очите на хората за извратеното удоволствие от този "изгърбен футбол" (негови думи от 26 май т.г.), за който вече години наред ни лъжат в очите, че е истински. А отдавна за всички е очевадно клишето, че спортът е отражение на състоянието на държавата! Всяко трето зрителско обаждане в предаването му стига до тази тема. Всяко второ му натяква, че е нелюбезен и губи зрители, а после следва изказване, че никой в "тая държава" не е искрен.
Ако поне 40% от журналистите бяха толкова "неискрени" и "неистинни", колкото е Сашо Диков, животът във въпросната държава щеше да изглежда малко по-различно. Толкова за Опълченеца на родната спортна журналистика!

Емануил Ангелов