Езикът, нацията, жените

Госпожи, Господа,

В този тържествен ден, държа да изкажа своята признателност към СУ "Св. Климент Охридски" в лицето на Г-н Ректора Проф. Боян Биолчев; моята специална благодарност е насочена към Философския факултет и неговия Факултетен, съвет и особено към моята приятелка Г-жа Проф. Елена Михайловска, по чието предложение съм удостоена днес с почетната титла Доктор Хонорис Kауза. Благодаря и на всички вас, драги колеги, допринесли да ми бъде отдадена тази чест.
Естествено е при подобни тържествени обстоятелства да си спомним и споменем своите родители. Незаличим е в моята памет баща ми Стоян Кръстев, православен интелигент, образован и далновиден човек, който от най-ранна детска възраст ме подтикна да уча френски, с цел да ме приобщи към свойствените на френската култура благоразумен скептицизъм и свободно мислене. Той почина през 1989 г. при трагични обстоятелства, само три месеца преди падането на Берлинската стена. На него, на неговата светла памет посвещавам почетното звание, присъдено ми днес, а също и на майка ми, Кръстина Кръстева, която ни напусна скоропостижно миналата седмица: "Прегръщам те с обич, мамо, и ти благодаря!". Майка ми, чийто научен темперамент, съчетан с нежните й грижи и силно чувство за семеен дълг, създадоха у мен необходимите за всеки взискателност и безкомпромисност, особено нужни на жената, за да се пребори с житейските трудности в чужбина.
Струва ми се, че отгатвам въпросите, коите си задавате, Госпожи и Господа: "Коя е тази жена, говореща български, но която идва от другаде, с авторските си произведения и сложната си репутация?". Ще се помъча да ви отговоря и бързам да ви успокоя: нямам намерение да се отдам на изповед. Моментът не е подходящ, а и написах романи с тази цел. Накратко казано, смятам се за интелектуалка-космополит; спомням си, че подобно название по време на моето детство в България бе достатъчно да ви подложи на преследване. Смятам се също за европейска гражданка с френска националност от български произход. Въпреки че беше за мен период на горчив опит и оскърбления, за младите си години в България съм запазила признателен спомен. Любовта към културата и познанието, така характерни за българина, ми бе вдъхната не само от семейството ми, но и от училището. Затова държа да изкажа благодарността си към моите учители и преподаватели на всички степени на образованието ми, и по-специално на преподавателите от Факултета по Романска филология на Софийския университет, в който следвах и се дипломирах. На тях дължа основите на моите познания, които високо ценя и смятам за важни човешки стойности. На тази именно основа преработих впоследствие това, което ми предложи от своя страна френската цивилизация; с чувство за гордост и признателност, в съвременния глобализиран свят, нося знамето на Френската република, към която отправям благодарност в лицето на Господин Посланика Кюн-Делфорж.
Сега, когато ми присъждате почетното звание, замислям се за моя научен принос, за житейския си опит като чужденка в нова страна, за писателската си дейност. Оказва се, че трябва да ги премисля, тях и честта, която им дължа, в светлината на една съвкупност от три основни въпроса:
1. Ролята на езика;
2. Мястото на нацията;
3. Какво е да си жена в днешно време?

I. Ролята на езика.

Неоспорима истина е, че в днешното време всички ние сме включени в увличащия ни поток на общността-нация, от една страна, а от друга подлежим на интернационализацията на съвременните обменни принципи. Под натиска на втория либерален шок, националната демократична държава губи силата и престижа си, и от това следва, че се деградира и самото понятие за Личност, изправено против триумфа на пазарната икономика и високата техника, но същевременно и против авторитарната власт на обществото и фундаментализма. "Борещата се личност": в това именно схващане за общество и за исторически процес аз се стремя да впиша своята дейност и размисъл като семиолог, психоаналитик и писател.
Тази защита и възхвала на субективността, действаща - според мен - като предпазно средство срещу глобализацията на пазарите и медиите, аз започнах да практикувам и анализирам още от самото си идване във Франция: с Ролан Барт в Ecole pratique des Hautes Etudes, с Клод Леви-Строс в College de France, и също с Емил Бенвенист. Допринесох по-специално в областта на лингвистичния структурализъм да се започне проучване на въпроса за личността и историческите процеси. Впоследствие, и в продължение на един доста дълъг период, мнозина последователи и подражатели смятаха, че известни изследователи, между които Роман Якобсон, Ролан Барт и Юлия Кръстева, са се ограничили чисто и просто да поддържат схващането - срещу това на светските салони, идеолозите и всякакви спиритуалисти, провъзгласили се за единствени собственици на литературата - схващането, казах, че тя, литературата, е единствено текст. Такова тълкуване на семиологията е подобно на спасителен пояс, но само в ограничени рамки. Това до момента, в който епигоните откриха, че някои от тези изследователи-постструктуралисти, и по-точно Юлия Кръстева, разглеждат текста като човешки експеримент. Немският език притежава два термина, за да изрази това комплексно понятие: "Еrlebnis", чийто смисъл е "моментно преживяване" и "внезапно просветление"; и "Еrfahrung", "търпеливо и дълготрайно натрупване на познание". Текстът като експериментална практика, като житейски опит на Личността, включена в историческия процес: ето това е целта на моя научен принос относно "прераждането на Субекта", което се осъществява например в литературната дейност. Тук езикът се анализира в две насоки: наричам едната семиотична, т.е. пред-словесна или музикална, а другата наричам символична и тя борави с езикови знаци и граматика. Тези мои проучвания подхранваха и продължават да подхранват трудовете на много колеги в Европа и Северна Америка.
Съществува един първостепенен принос на френските хуманитарни науки към съвременната култура, принос от лингвистичен, психоаналитичен и феноменологичен характер. Неговите автори, за които вече споменах и към които се числя и самата аз, разработиха методологичен способ, който бихме могли, заемайки названието от Маларме, да наречем "светотатствено демонтиране на художествената проза". Ще рече, че ние се опитахме да анализираме смисъла, присъщ на човешката одисея; вярно е, отнехме й сакралния характер, но без да я омаловажим, даже бих казала напротив, постарахме се да възобновим жизнената й сила. Прекосихме областта на хуманитарните науки, за да се занимаем с елементарните структури на родствените връзки; с митовете на първобитните народи и митологията на френските медии; с проблема на лудостта, на затворите, на поезията, на детския говор и любовната реч, с новите болести на душата и силата на ужаса. В тези най-различни области се постарах да изследвам и да покажа как се гради или руши Субектът и въплътеният в него смисъл.
В литературно-писателската практика потърсих изявата на този субективен бунт, който същевременно предоставя на индивида възможността да се движи на предела между удоволствието и съзнанието за смъртта, а на дадено общество - способността да прехвърли необходимите за съществуването му граници. Не толкова езотеризмът, колкото анархизмът на Маларме и Лотреамон привлякоха вниманието ми и възбудиха в мен силен интерес към това, което нарекох "революцията на художествения език", проблематиката, която продължавам да разработвам под различни названия, като "смисъла и без-смислието на бунта" или "интимния бунт" у писателите Пруст, Селин, Арто, както и у по-съвременни автори - Сартр, Барт, Арагон. Тази проблематика е предмет на лекциите ми в Университета Париж VII - Дени Дидро. Прибави се напоследък и една нова ориентировка, интерес към творческата изява на "Женския гений" в произведенията на Хана Аренд - философ, на Мелани Клайн - психоаналитичка, и на писателката Колет, на които посветих под това общо заглавие трилогията, излязла от печат между 1999 и 2002 г.
Лесно е да се претендира днес, че тези изяви на протестна субективност са били илюзии, породили се от безизходицата на комунистическия режим, на който те, така да се каже, са се противопоставили. В известен смисъл този субективизъм е бил обусловен от прометеевската утопия, оказала се в крайна сметка тоталитарна. Затова се налага и в това именно се състои моята задача да различим безизходицата, до която водят провиденческите идеологии, от жизнено необходимия бунт и протест на отделната личност. Този бунт единствено гарантира възможността за психически живот в оформянето на Индивида-Субект и защото именно в процеса на бунта се съгражда животворният Смисъл. От Св. Августин до Фройд динамиката на Личността и на Езика като едно непрекъснато поставяне под въпрос, една непрестанна анкета, която, след като надхвърли рамките на закостенелите ценности и идентитет, ще прокара в паметта път към подножията на езика, на инфрасловесността, към пулсиращите инстинкти и чак до сетивата и биологичното. На този етап и в тази перспектива психоаналитичната практика се оказа абсолютно необходима. Факт е, че само психоаналитичното възприятие за Личността като раздвоена между съзнание и подсъзнание ни позволява да схванем субективността не в метафизичен аспект, а като динамичен ансамбъл, способен да преобразува и твори както в сферата на индивидуалната психика, така и в областта на социалната връзка.

II. Чужденецът и Нацията

Изследователската дейност около проблемите за Смисъла и Личността, както и събитията в собствения ми живот, ме доведоха, както вече споменах за това, до въпроси относно понятието за чуждестранност. Ако приемем, че словесната практика, изява на непрестанния бунт на личността, споява писателя и неговия стил, и сблъсква пациента на психоанализата с дълбоката му лична истина, то от това произлиза едно особено схващане за Самоличността. Отделните самоличности се оказват жизнеспособни дотолкова, доколкото се осъзнават същевременно и като Други, Различни, Особени и Чужди на самите себе си.
До този извод стигат съвременната литература и психоаналитичната практика; и все още не разполагаме с точна оценка какво ще бъде влиянието на това откритие върху социалния пакт, по-точно върху неговото основно ядро, което е Нацията. Ако всички ние сме свободни Самоличности дотолкова, доколкото сме същевременно и чужденци за самите себе си, следва, че социалната връзка би трябвало да се изгради не като обикновена асоциация на отделни самоличности, а като федерация на отделните чуждестранности. За нация, която се възприема като съюз на "Чужди-Странности", това е може би единствената и безспорно идеална възможност и начин да се присъедини към по-широк ансамбъл: Европа и отвъд Европа. Европа като Федерация на Чуждестранности със зачетени права: за такава Европа мечтая. Общественици и държавници, констатирали безизходицата, до която водят националистичниите и общностните тенденции, също стигат до този извод: Федерация и зачетени права; и предупреждават за опасността от банализиране на абстрактния космополитизъм. От своя страна, литературата и психоанализата създават култура, която макар и дълбоко вкоренена в националния език, прави възможна изявата на специфичните личностни особености. Имам предвид изящния художествен стил, а също и тези благодатни моменти, когато, в процеса на психоанализата, се разкрива човешката истина. Вследствие на това се заражда една друга по естество култура, която тайно и безшумно преобразува националните култури, в нашия случай - френската култура. Родена и действаща във и посредством съответната страна, националната култура подготвя личността на отделния гражданин за нов социален пакт отвъд националните граници, в рамките на планетата. Подобна интеграция на отделните самоличности е плод на творческата специфика на всеки индивид, при условие, че той самият се възприема като странен и непознат за самия себе си, като Личност с голямо Л, свободна в обществото, към което принадлежи, и независима спрямо него, но с желание и воля да установи връзка с останалите Чуждестранности. Този вид интеграция, бих казала, е - по всяка вероятност - нашият единствен шанс. "Няма родина; от единия до другия край на земята виждам само тирани и роби", пише още в XVIII в. Дени Дидро. Все още не сме стигнали до подобна крайност, защото в нашите безволеви демокрации тирани и роби, макар че не са окончателно изчезнали, станаха "виртуални". А колкото се отнася до родината, същият този френски философ с право твърди, че тя вече не съществува.
Разпадането на комунистическите държави превърна голяма част от Европейския континент в пепелище на моралните и икономически стойности. А другата част на Европа, и по-специално държави - и богати, и гордеещи се със себе си като Франция и Германия - са периодично подложени на това, което назовах "национална депресия". Депресия, чийто глас чувам, разбира се, в кабинета си като психоаналитик, и чиито изяви можем да установим във всички области на политическата съвременност.
В книгата ми "Чужденци за себе си" писах и ще си позволя да цитирам: "В никоя друга страна не си до такава степен чужденец, както във Франция, и никъде другаде не е така благоприятно да си чужденец, както във Франция". Защото въпреки двусмислеността на френския универсализъм, френската традиция на критично мислене, мястото, което заемат интелектуалците и голямото значение, отдадено на политическия форум - за което отличен пример е Векът на Просвещението, с пароксизма, характерен за френската култура - всичко това създава предпоставки интелектуалният и политически дебат да бъде подет по-разгорещено, но и с по-голяма яснота на идеите. Това именно се явява като предпазно-лекуващо средство спрямо националната депресия и нейната маниакална разновидност - национализма. Затова отдавам почит на френската култура, която ме прие и осинови, и чиято дълбока същност се изявява именно когато тя успее да постави самата себе си под въпрос и не се бои да се надсмее над себе си - а каква виталност съдържа този смях! - и когато приеме чужденеца в своя обхват.

III. Какво е да си жена в днешно време?

И в последна сметка, именно в качеството си на жена, различна и чужденка, аз се стремя да съдействам за изграждането на новия вид европейски пакт, така желан от мнозинството.
Писателската дейност несъмнено усложнява всекидневието, както и словесния израз на различието, на индивидуалната особеност. Да пишеш, това значи да поемеш риска да се компрометираш, още повече, когато сюжетът е на криминален роман. Криминалният жанр се оказва неизбежен, когато си живял под терора на тоталитарната държава. Този житейски опит изостря чувствителността спрямо дори едва забележимите прояви на насилие и страдание. Но този жанр, с право наречен "черен", е същевременно оптимистичен: "Можеш да узнаеш...", шепне криминалният роман, "Можеш да узнаеш и разбереш кое поражда престъплението и защо се рушат човешките връзки". Литературният израз на ужаса и на оптимизма не е лесно и удобно начинание; напротив, криминалният жанр влиза в стълкновение с елегантния вкус на френската литература, противопоставяйки й един патетичен и неподлежащ на асимилация манталитет, към който принадлежа аз самата, защото идвам от тук, от Балканите.
Обичам и ценя логиката на френския език, съвършената точност на лексикалното му богатство и яснотата на съжденията на френската култура - по-скоро политически, отколкото морални. В този контекст се опитвам да прокарам с повествованието си спомена от ужаса, преживян по комунистическо време, но в унисон със задушевната молитва и нощта на чувственото, присъщи на православната вяра. До такава степен навлязох в този френски език, на който пиша и говоря повече от петдесет години насам, че съм склонна да повярвам на американците, които ме смятат за френска интелектуалка и писателка.
Когато жена-писател се причисли към подобна многостранна логика на Личността или на социалния пакт, когато предмет на повествованието й са убийство и насилие, ще й бъде отдадена чест повече, отколкото на мъжа-писател, но тя същевременно рискува повече от него да срещне противоположността на честта, а именно страданието.
По този повод, и преди да завърша, ще припомня, цитирайки убеждението на първата френска интелектуалка-космополит, Мадам дьо Стал, която в есето си "За Литературата", глава четвърта, озаглавена "Относно жените-литераторки", пише: "Тя (жената, която се отдава на литературна дейност) води странен живот, подобно на индийски Парий сред другите социални слоеве, от които е изключена и които смятат, че тя може да съществува единствено сама по себе си, и извън всичко останало, като обект на любопитство, а може би и на завист, и следователно достойна в крайна сметка за съжаление. Погледът на войните се спира на красивия блестящ шлем, те атакуват настървено, но още при първия удар, те всъщност раняват сърцето й."
Странно, но и съвсем логично, Хана Аренд също се възприема като Парий. Не апелирам с тези примери за съчувствие към окаяната женска съдба, за състрадание към жената, вечно изключена; нито агитирам в името на феминистката кауза. И за това не му е тук времето, нито мястото.
Най-трезвомислещите днес феминистки вече не се борят за завоевания и не предявяват претенции. Те, ние, се задоволяваме с това да изявим и изтъкнем по безспорен начин нашата женска специфичност; осъзнаваме ясно, че именно в тази разлика и особеност се крие нашата сила; и че тази "Чуждестранност" може да допринесе за обновяването на съвременния обществен договор. И ако въпреки всичко се връщам назад и напомням за това женско сърце, така лесно уязвимо под привидния метален блясък на защитната броня, то е, за да не забравяме, че всяка чест се извоюва на бойно поле, че тази битка ще се води без край, и че за мъжа, както и за жената, най-сигурна гаранция за извоювана чест е тяхната... уязвимост. И накрая, в тези заключителни минути, се обръщам към присъстващите студенти и студентки, и по-специално - към тези, чието следване ги подготвя да навлезнат в областта на изкуството и литературата.
Да не бъда погрешно разбрана! Не изпитвам към литературата това благоговейно възхищение, чийто апогей бе отбелязан в епохата на романтичните гении. Има една френска традиция, която остава вярна почитателка единствено на изящния стил, на който тя и до днес противопоставя т.нар. "медийно общество". Напротив, смятам за най-трезва позицията на Сартр, който си позволи да вземе на присмех понятието за "велик писател", включвайки в тази категория дори собствения си идеализиран от публиката образ; ирония в полза и в името на обикновената "общочовешка съдба". За съжаление, подобно гледище не попречи на Сартър да изповядва варианта на съвременния нихилизъм, състоящ се в това, че той се отказа от творческото въображение и ангажира дейността си единствено на политическата арена. Литературата не е модерната версия на окончателната и абсолютна Истина, но тя не е и този второстепенен орнамент, предлаган от книжния пазар, преливащ от бестселъри. Между тези две крайности в отношението към литературата - благоговейно възхищение или високомерно пренебрежение - остава една доста тясна ивица, където да се изяви и разгърне литературната практика, възникнала в даден национален език и все по-често обогатявана от приноса (под формата на поезия, романи и есета) на другите езици, както и от оригиналното прекръстосване на различни жанрове. Всичко това насърчава и позволява на писателя, а и на читателя, да разтвори с готовност подсъзнанието си, където да приюти една възобновена загриженост за ближния и да навлезе в загадъчната размисъл за Битието. С други думи, целта е творческото въображение да ни доведе до квинтесенцията на човешкото същество, до това, което го изгражда като човек - т.е. Езика и Смисъла, и чрез тях да се стигне до истина, естетическа наслада и красота. Именно дейността на словесното въображение, на този специфичен вариант на човешката мисъл съдържа най-дълбоката същност на понятието "мисъл", особено застрашена в съвременния свят. Тази творческа дейност в сърцето на словото е израз на истинската съпротива на Личността. В етимологията на френската дума за бунт и съпротива revolte откриваме дълбокото й значение: завръщане към основното, промяна в посоката и коренно обновяване.
По този път се надявам да ви срещна в близките години, в тази обща за нас област на интереси. Пътят е труден. Това е бунт и съпротива срещу роботизацията на духа. Във всеки случай, разчитайте на мен, живот и здраве, когато житейските обстоятелства отново ни срещнат.
Не искам да завършвам с поучително слово; българското и френското чувство за хумор, както и скептичният ни дух, са ни научили да нямаме доверие на послания и поучителни слова. В замяна на това ще цитирам двама френски писатели, техни думи ми идват наум сега, когато се обръщам назад да проследя изминатия път; техни думи, които си присвоявам. Първият цитат е от Монтескьо: "Размисъл и четене са били винаги за мен най-доброто лекарство срещу всичко низко в този свят". Другият е от Андре Жид: "Историята трябва да бъде разказвана от разгневен човек".
Не забравяйте гнева, не потушавайте бунта на вашата младост, когато започнете да разказвате историята на литературата и на нейните труженици. В този гняв, в този бунт ще намирате винаги лек срещу несгодите в живота.
И още веднъж, благодаря на всички вас за честта, която ми отдавате днес с титлата Доктор Хонорис Кауза на Софийския университет - в миналото - мой, а днес - вашият университет.

31 май 2002 г.

Проф. Юлия Кръстева



Академично слово


"Култура" публикува Академичното слово на проф. Кръстева с нейното любезно съгласие.
Неговата българска версия (части от словото бяха произнесени на френски - бел.ред.) отпечатваме по текста, предоставен ни от Международния отдел на СУ "Св. Климент Охридски".