Вече не творим, а калкулираме
С маестро Кавалерович се срещнахме веднага след пресконференцията на терасата на "Continental plaza" по повод "Quo vadis" (по обяд все още негледан), където няколко пъти повтори, че режисьорът не бива да говори преди, по време и след филма си. На някого това може и да е прозвучало като склеротичен сигнал, но Йежи Кавалерович изглежда удивително за своите 80 (19 януари 1922) - спретнат, остроумен, изцяло в час... Изобщо не изглеждаше уморен, въпреки че се вайкаше поради ранното ставане. По време на разговора пийна една малка запотена гроздова за отскок. Тепърва му предстоеше да преживее две важни събития за деня: мачът между Полша и Южна Корея, завършил със загуба на неговия национален отбор, и софийската прожекция на "Quo vadis", напълнила зала 1 на НДК.

- Тази година се навършва половин век от режисьорския ви дебют "Грамада" (заедно с Казимеж Сумерски). През това време в киното се случваше какво ли не, а вие самият сте заснел 17 филма. Какво според вас е най-важното нещо, сполетяло киното през този половин век?
- Раждането на телевизията. Това е най-важното според мен, тъй като преди можехме да гледаме филми само на кино. Сега, след като се появи и видеото, можем да гледаме филми и по телевизията, и на касети... Разшириха се технологиите. Всичко това промени самия филмов разказ. Дойде време да калкулираме. Днес вече филмите не се творят, а се калкулират. Това променя подхода към киното. В Полша например тази промяна се чувства много отчетливо. Допреди десетина години нашето кино беше преди всичко режисьорско, т.е. режисьорът решаваше какво и как да се прави. Днес всичко се промени - няма вече режисьорско кино, а само продуцентско. И се понесохме стремглаво към комерсиализацията. Това е и добре, и зле. Но едва ли нещата ще се променят. И все пак, ако ме питате, аз лично изобщо не гледам филми по телевизията. Защото излъчването му на малкия екран за мен е само информация за филма, а не самият филм. Това промени перцепцията и на това се подчини и филмовият автор, т.е. неизбежно повлия на творческия процес. Та именно това раздвояване на киното между телевизията и големия екран е най-голямата революция, случила се в екранното изкуство. Разбира се, филмите, предназначени за телевизия, са обикновено по-слабите, въпреки че не би трябвало да е така. Но какво да се прави, времето налага своя отпечатък върху всяко изкуство, а киното му е най-подвластно. Много често гледаме филми на малкия екран, създадени преди епохата на телевизията - е, няма как да ги сбъркаш, че са кино, та било и не толкова добро. Тук е мястото да се заемем с философията на създаването на такъв продукт, какъвто е филмът: как се е развивал, обогатявал и, същевременно, как е пропадал... Това според мен е най-сериозният проблем на нашето време в областта на киното.
- Сутринта ви гледах по телевизията. Там казахте, че ви занимава историята. После ми хрумна, че вие всъщност постигате успеха на филмите си, интерпретирайки голямата история през личната история на отделните персонажи. В момента се сещам за "Истинският край на голямата война" (1957) или "В нощния влак" (1959).
- Така е, защото контактът между зрителя и автора се осъществява през актьора, който пресъздава персонажа. Като творец аз субективизирам обективните обстоятелства. По този начин се създава веригата автор - актьор - зрител. Всичко това взаимно се допълва. Би трябвало да очертаем границата между изцяло развлекателните филми и онези, изискващи интелектуално усилие. Което не означава, че вторите би трябвало да бъдат по-малко атрактивни. Затова днес е много трудно да се каже какво е изкуство и какво не е. Още никой не е отговорил на този въпрос - поне аз не знам. Защото това не са проблеми само от сферата на естетиката или философията... Всичко е ужасно оплетено. Необходим е цял трактат, за да се дефинира днешното филмово изкуство.
- Не съм била свидетел на "полската школа", но и години по-късно, когато гледах по няколко пъти филмите на Анджей Вайда, Анджей Мунк, Войчех Хас или вашите, те не само вълнуваха, но и продължават да въздействат магнетично. Съзнавам, че това се дължи и на епохата, и на експериментите ви в областта на екзистенциалното. И все пак, вие самият как си обяснявате този феномен? Изобщо връщате ли се към тези филми?
- Случва ми се понякога да ги гледам. Това беше периодът на интелектуален фермент. "Полската школа" се случи след войната, тъй като по нейно време изкуството бе замряло. Когато тя свърши, хората се почувстваха по-свободни. Тази група от млади хора, чийто житейски опит се свежда до самата война, изведнъж сякаш мобилизираха интелектуалните си заложби и започнаха да търсят героя. И именно откриването на този герой направи киното интересно. Всичко беше много субективно. Авторите разказваха за това, което не са могли да преживеят по време на войната, защото тя се свежда само до живот и смърт. В живота на човека има текстове и подтекстове. Тези млади хора започнаха да търсят своята идентичност. Всичко това създаде много интересна ситуация, която даде възможност за изява на индивидуалностите. И това е характерно само за Полша - да си припомним неореализма в Италия, Новата вълна във Франция... Създаването на тези школи е всъщност ефектът на интелектуалния глад. И това се чувства във филмите. Затова са и интересни.
- Полша има голяма литература. Съвсем заслужено тя се ползва с авторитет и популярност не само в родината си. Но в случая ме интересува отношението на киното към класическата полска литература. Не бяха ли екранизациите от 60-те и 70-те бягство от реалиите на социализма, чрез което можехте да споделяте истини и да прокламирате свобода?...
- Класическата полска литература носи националния опит и отразява човешките терзания. Обикновено посягам към екранизации на художествената литература, защото тя е далеч по-богата от специално написаните сценарии. Класиката ме привлича със своята зрелост. И ме подтиква да правя исторически филми. Те са по-богати на инвенции. Да вземем само костюма дори - освен че е атрактивен сам по себе си, той повлича психология, социология, нрави! Да не говорим, че нашият днешен живот е пълен със следи от историята.
- От две-три години насам сме свидетели на нов филмов бум в Полша с екранизациите на полския литературен канон: "С огън и меч" на Хофман и вашият "Quo vadis" по Сенкевич, "Пан Тадеуш" на Вайда по Мицкевич, "Предпролет" на Байон по Жеромски... Това е опит да приобщите младата публика към киното през литературата или е полски отговор на холивудския удар?
- Мисля, че всичко се случи така: преди държавата даваше пари за кино, сега не дава и то трябва да се издържа само. За да осъществят даден проект, продуцентът и дистрибуторът трябва да имат гаранции, че ще си върнат вложените средства. И това предизвиква сред творците нервно търсене на теми-стръв. Всичко това промени тенденциите в полското кино. По-рано смятахме, че трябва да правим изкуство, а сега се налага да компилираме. И стигам отново до калкулацията. Тя е колкото интелектуална, толкова и комерсиална. Няма друг изход. Филмът струва много пари, защото е скъп продукт. Получава се така, че тези, които имат пари, не желаят да правят филми, а тези, които искат - нямат. Трябва да балансираш между двете крайности. Дори Вайда започна да мисли комерсиално. Моят "Quo vadis" е също калкулация, въпреки че темата му е универсална. Според мен има три велики теми, с които си струва киното да се занимава: Любов, Политика и Вяра. Ако ги събереш накуп, може и да стане интересно. И, струва ми се, в "Quo vadis" този принцип е спазен.
- Преподавате ли още в Лодз?
- Не, нямам време и вече не ми се пътува до Лодз. Филмовото училище вече също е отживелица. Вайда направи едногодишен режисьорски курс, наречен "майсторски", и желаещите да слушат лекции на известни режисьори, могат да го посещават. Курсът няма амбиции за школа, не получаваш на края диплома. Според мен тази форма на обучение е креативна, защото е спонтанна. Дори един-двама от десетките да се окажат талантливи, вече е нещо. В Полша в момента се създават много такива школи. Мина времето на държавните училища по кино, като московския ВГИК, лодзкото филмово училище, пражката ФАМУ... Те, разбира се, дадоха много талантливи автори на киното, но сега възможностите са далеч повече. Днес филми снима този, който съумее да убеди паралиите да му подкрепят проекта. По-рано изобщо не мислех за пари, докато правих филмите си - нито колко струва, нито колко ще спечеля. Защото ме издържаше държавната структура. Днес това е невъзможно. Същевременно филмопроизводството неимоверно нарасна, тъй като телевизията го стимулира. Затова и излизат толкова много слаби филми. Това е световна тенденция.
- У нас имаме същия естетически проблем, но разликата е, че в Полша се снимат блокбастери, а тук, освен националната телевизия, почти никой не подкрепя киното и то е в окаяно състояние.
- О, с блокбастерите е свършено! Това бяха няколко теми, заети от Сенкевич, Прус...
- ...Мицкевич...
- С него бизнес не стана. Та тези теми вече са изчерпани. Остана един Крашевски и сега Хофман снима по романа му "Старата басня". Възможно е да постигне финансов успех, но художествен - едва ли. При това имам предвид само Полша, тъй като в чужбина би бил неразбираем. Някога бях много близък с американския продуцент Сам Шпигел, правил "Мостът на река Куай". Той искаше да снимаме заедно "Austeria". Та тогава ми каза: "Ако имаш тема-знак и разкажеш историята така, че 70% да я разберат, тогава си заслужава да я реализираш. Например Апокалипсисът, Нерон, Бен Хур. Те са теми-знаци, а за останалите тепърва трябва да доказваш, че си струват парите и енергията. И киното се превръща в лотария". Ще ви кажа нещо, драга пани - ако искате да се занимавате с този бизнес, пътят ви е много тежък. Всички разбират от кино, всички могат да правят филми, режисурата не е никакво изкуство. Само пари трябват. Да ви кажа: с пари купуваш много добър сценарий, с пари купуваш чуден оператор, с пари купуваш прекрасен сценограф, с пари купуваш всичките професионалисти. И ако сте решила, скъпа пани, да режисирате, вие изобщо може да не поглеждате през камерата. Те всичко ще ви подскажат. Моят оператор Анджей Ярошевич например е заснел 40 филма - той знае абсолютно всичко. Аз мога нищо да не знам, но имам добър изпълнителен продуцент, имам си пари и какво ми остава - да седна на режисьорския стол. И един ден асистентът казва: "Всичко е готово". "Какво е готово?", питам аз. "Продукцията е готова". На режисьора това много му харесва. Не е важен и талантът.
- Шегувате се!
- Не, не се шегувам. Но това няма да бъде изкуство, разбира се. Това са нещата от живота.
- И тези думи изрича един от най-големите професионалисти в европейското кино.
- В момента съм пределно искрен.
- Как щяхте да реагирате, ако някой ви бе казал това, когато бяхте на 40?
- И тогава си го знаех.
- А гледате ли филмите на младите?
- Гледам ги, когато специално ме поканят.
- Снимал сте в България "Пленникът на Европа" в края на 80-те.
- Много обичам този филм, посветен на Наполеон, въпреки че нямаше успех. Бях убеден, че тази тема е интересна за всички, а се оказа, че Наполеон не интересува никого. Моят филм беше за неговото умиране, а то продължава дълго. В този момент Наполеон е вожд на живота си и това всъщност е най-голямата му победа. Дори самите французи не проявиха интерес към филма, тъй като не желаеха да гледат поражението на Наполеон.
- На кого ще се обадите в България?
- Иска ми се да видя екипа, с който снимах филма, но вече изгубих всякакви контакти.
- Защо снимахте "Пленникът на Европа" в България?
- Защото търсех най-евтиното място. Не можех да го снимам на остров Света Елена - ходих там, но се оказа страшно скъпо. И започнахме да търсим пейзаж, който да напомня за Света Елена...
- И къде го открихте?
- Не си спомням, но не беше на море, някъде в центъра на България - камъни, скали... А, сетих се, край онзи град, където има панорама на Руско-турската война.
- Плевен.
- Точно така.
- Това е родният ми град. Забавно - околностите на Плевен като Света Елена...

4 юни 2002

Разговаря Геновева Димитрова
Със съдействието на Барбара Олшевска


Полският режисьор Йежи Кавалерович е един от най-големите в европейското кино. Сред най-известните му филми са: "Целулоза" (1954), "Истинският край на голямата война" (1957), "Майка Йоана от ангелите" (1961), "Фараон" (1961, номиниран за "Оскар"), "Austeria" (1983), "Защо?" (1995), "Quo vadis" (2001)... Носител е на награди от Кан, Венеция, Берлин...
Разговор с
Йежи Кавалерович



Изтъкнатият полски режисьор Йежи Кавалерович прелетя до София, за да представи своята суперпродукция "Quo vadis" (2001). С него бе и продуцентът на филма Мирослав Словински. Те пристигнаха по покана на "Салон на изкуствата 2002" и на Полския културен институт в София.