Камерният звук
на Софийски музикални седмици


Фестивалът и тази година донесе преживявания за меломаните, провокира мненията "за", "може би" и "против" по отношение на изпълнители и музика, организира публиката в своите пространства и като че ли без видими усилия показа, че 33 години от съществуването му не са минали напразно.
Особено когато (и друг път съм го писала) го правят хора с памет и с възможности. Ако трябва да бъда още по-точна, фестивалът се проведе въпреки "преимуществата" на столичния живот. Който предлага непредвидими и непредполагаеми удоволствия: тази година палмата взе поредният кметски бирен празник, пардон, фест, в който към интеграцията между баварската бира и българските кебапчета общинската интелигенция добави една естрадка - и точно пред Националната галерия (и концертна зала на фестивала) спретна убийствено щедро децибелово пиршество. На първа страница на програмата на фестивала кметът Софиянски го определя като знак за традиция, култура и т.н. И в същото време му пуска един солиден "бекграунд", да не би да стане прекалено тихо и елитно в това пространство. "Бира и зрелища", би казал със завист онзи, древният, а ние, щастливите съвременници на тази тупурдия, се опитваме да не мислим знак за какво е всъщност тя. Питам се дали ако някои от средствата, дадени за "всенародния празник", бяха отпуснати за по-спокойното планиране на фестивалната програма, София не би заприличала малко повече на Мюнхен, например (ако това е заветната ни цел). Защото именно там в момента е обетованата земя за най-значими музикални събития в Германия. А бирата се лее не до концертните зали и галериите, а в едни други пространства.
Шест концерта от фестивалната програма бяха отредени на камерното ансамблово музициране - една сфера за ценители, която предполага отбран, изискан репертоар и чисто, неподправено удоволствие от пестеливата до графичност тембровост на фактурата. Тъкмо затова е всеизвестно, че на фона на изобщо изнурителния музикантски труд, трудът, който се полага при формирането на камерна формация, е пословичен. Тъкмо това има още да се извършва от музикантите на струнния квартет "Боянов". Едногодишната им биография не е достатъчна, оказа се, за преодоляване безбройните изисквания на ансамбловото свирене и може би единствено Третият "Фригийски" струнен квартет на Веселин Стоянов прозвуча смислено и цялостно в програмата на състава. При абсолютното отсъствие на професионален струнен квартет в момента на родния концертен подиум, квартет "Боянов" има шанса да се заяви по-убедително на концертните подиуми в бъдеще.
Равновесно, малко рутинно, но съвсем почтено музициране предложи клавирното трио "Чакърян" от Южна Африка в състав Мирослав Чакърян (цигулка, завършил в София), Сюзан Мутон (виолончело) и Бенджамин Фурие (пиано). Една доста лирична интерпретация на ранното клавирно трио на Шостакович; стегнат прочит на творбата на непознатия у нас Стефанс Хровие, в която прозира желанието за продължаване на заложеното в стилистиката на Чарлс Айвс по отношение тембровото разпределение и ритмообразуването. Единственото клавирно трио на Чайковски прозвуча в края на програмата - своеобразен реквием в памет на Николай Рубинщайн - сдържана изразност, завършена песенна лирика, темброво разнообразие във вариациите и гъвкавост в темпата - това бяха най-ярките ресурси, с които музикантите изградиха тази крупна форма.
Белградският струнен оркестър "Душан Сковран" под диригентството на Александър Павлович гостува със сериозна програма - музика от XVII век (Пърсел) и XX век (Шьонберг, Шостакович и сръбската авторка Катарина Милкович (1959). Съставът демонстрира завършен тип инструментално поведение, в което нещата като че ли са строго и точно определени, веднъж завинаги. В стандартния прочит на музиката липсваха изненадите, провокациите; дългогодишната биография на ансамбъла е изковала сякаш собствените му традиции в интерпретацията и на Камерната симфония на Шостакович, и на "Просветлена нощ" от Шьонберг, и на сюитата "Кралицата фея" от Пърсел. Всичко е някак познато, очаквано, чуто през годините. Като че личните професионални навици на музикантите и техния диригент си прави някакъв тип шега с тях и ги отказва от желанието да са по-подвижни, по-интересни, по-вслушващи се в съвременните процеси, в еволюцията на "струнната игра".
Проблеми от подобно равнище засега не са на дневен ред пред Колегиум-музикум Банкя, чийто концерт изслушах на запис. Италианската програма на състава - впрочем христоматийна за подобни формации извън контекста на 30-годишния му юбилей - коварно "извади" на показ някои основни за ансамбловото свирене технически несполуки - и по отношение на елементарната едновременност в звукопроизвеждането, и на баланса и уеднаквяването на звука и щриха в отделни групи, във фразирането и в изпълнението на динамичните предписания. В "Стабат матер" от Перголези тембровият обем и предразполагащата естествена красота на творбата не се оказаха достатъчното условие за цялостното й представяне: плътното стилно участие на мецосопрана Андреана Николова също не можа да компенсира нередките моменти на интонационен "мал шанс" в хора, както и прекаленото вибрато в соловата партия на сопрана Станислава Въжарова. Всичко това постави на изпитание представата ми за тази творба. Очевидно публиката в зала "България" не бе на това мнение; тя бурно и продължително аплодира музикантите и техния диригент Емил Янев.
Музика на Шостакович - съвсем ранна и съвсем късна творба - звуча на концерта на Камерния ансамбъл "Софийски солисти" с диригент Пламен Джуров. Този концерт всъщност бе последният от юбилейния цикъл на ансамбъла. Верни на идеите и традициите си, "Софийски солисти" най-напред започнаха с много репертоарните им Прелюд и Скерцо, опус 11. Написани са между 18-ата и 19-годишна възраст на композитора за струнен октет. В Прелюда като че ли се долавят бъдещите полифонични открития на композитора, в Скерцото - многообразието от идеи по отношение на тембровите съчетания. Нещо, което, както и друг път, бе показано великолепно от ансамбъла. Откриването на концерта с тази пиеса ни напомни доколко взискателен е диригентът Пламен Джуров по отношение на преоткриването на нови и нови моменти в партитурата, което тук се изяви като че ли много явно по отношение на звуковия интензитет в Прелюда и диапазона на инструменталното групиране в Скерцото.
Много силен акцент в целия юбилеен цикъл на състава, а и в програмата на "Софийски музикални седмици", бе възкресяването на Четиринайстата симфония, опус 135 за сопран, бас и камерен оркестър. Преди 32 години ансамбълът под диригентството на Васил Казанджиев и със солисти Милкана Николова и Павел Герджиков осъществи първото задгранично изпълнение на творбата. Днес тази "симфония на смъртта" не звучи по-малко актуално; стиховете на Лорка, Аполинер, Рилке и Кюхелбекер, колкото и да са родени от зловещи събития през миналия век, трагично са обречени на вечност: смъртта е не по-малко активна; мисълта за нея - непрестанна; насилието - също, терорът - да, разбира се. Смяната в персонажите и декора не променят, оказа се, същностно вечния въпрос. В своята гледна точка за симфонията, която очевидно познава из основи, Пламен Джуров изведе на преден план тембровата драматургия на творбата; във философията на тембъра всъщност сякаш бяха вградени останалите елементи на музиката - един модерен и същевременно автентичен прочит. Всяка една от нейните 11 части бе великолепно очертана, осмислена и почувствана от музикантите... За това ансамбълът има богати ресурси, неговият труден и щастлив път, рядко за България, е осеян с натрупвания, които се предават. Юлия Миланова и Лъчезар Лазаров бяха солистите в днешната версия на симфонията. Като по-опитна певица Миланова бе потърсила различни вокални ракурси към "своите" части, което динамизира симфоничното развитие - пример за това бяха последователните две части "Самоубийца" - в прекрасно, одухотворено съчетание с тембъра на виолончелото (С. Стайков) и "На чеку" (по т. на Аполинер). Така че Миланова бе по-колоритната, предавайки съдържанието повече чрез възможностите на гласа си, а съвсем младият и много талантлив Лъчезар Лазаров разчиташе на характерната артикулираност в изявата на впечатляващия си глас, който все още има да търси собствените си нюанси в динамиките под форте. Във всеки случай - една вечер, в която не си задаваш въпроси за смисъла и безсмислието на настояването за определени ценности. Те просто владеят пространството.
Завладяха го и четирима майстори от Лaйпциг - Лайпцигският струнен квартет, един състав от много висока класа, който припомни най-високите критерии за квартетно музициране и най-положителните страни на понятието "виртуозност". Андреас Зайдел и Тилман Бюнинг - цигулки, Иво Бауер - виола, и Матиас Мосдорф - виолончело, са музиканти в най-креативна възраст. Квартетът е "само" на 14 години, но постигнатото е повече от респектиращо. Достатъчно е да се споменат интегралните издания на квартетите на Бетховен, на Шуберт, на Паул Десау, Антон Веберн, Адорно и др. Това беше вечер на опиянение от звук, от динамика, от провокации по отношение на традицията: едно днешно виждане за активното, плътно, дори рязко, но и обемно звукоизличане при Бетховен и проявената лиричност в духа на песенната традиция в "Смъртта и момичето" на Шуберт. Първият квартет на Волфганг Рим, който изпълниха, насочи мисълта към линеарното гласоводене - като членове на прочутия състав за съвременна музика "Ensemble Avantgard" четиримата от Лайпциг демонстрираха изключителната си фантазия в звукоизвличането; действително всяка епоха имаше своите релефно откроени знаци в това отношение. Забележителни майстори!
Две думи още: фестивалът "Софийски музикални седмици", както пише кметът, е знак за много неща. Неговото бъдеще пък ще бъде знак за културата, за далновидността и мащабите на общината, културното министерство и различните ведомства и фондации, които иначе при сгода добре се пласират в пространството на публичността и рекламата. Гласът на фестивала е необходим на част от софийското гражданство. По-тихата част. Може би по-старомодната, ще каже някой - която предпочита да слуша, да чувства и да мисли.

Екатерина Дочева







Кресчендо
декресчендо