Огледалото на ангела
- Предишният ни разговор беше преди четири години. След това ти стана художествен ръководител на Народния театър. През тези четири години успешно работи и в чужбина: Русия, Македония, Швеция. Засне и първия си филм. Промени ли се нещо в теб, в представите ти за театъра от тогава?
- Не мога да кажа, че нещо основно се е променило. Може би това, за което тогава говорихме: ежедневното наслояване на котления камък, който се трупа върху душите ни и който ги прави по-еднакви и по-зелени, който заличава красотата на сътвореното, на идеята за сътворяване. Когато се опитам да анализирам това, което съм извършил, никога не мога да намеря някакви положителни качества. Непрекъснато отчитам само неуспехите. От тази градация или деградация на поведението си не мога да намеря изход. От една страна, знам, че съм правил постановки, че съм имал някакви успехи. Но, като се опитам да се обърна назад, това сякаш се отнася за някой друг. А сегашното ми състояние е състояние на човек, който отвсякъде е обграден от своите неуспехи и своите болки. Това ми е най-трудното в момента - да мога да ги разкъсам и да изляза на по-светлото.
- Какво е това: неудовлетвореност от готовия спектакъл, който вече е извън контрола ти, или усещането ти се поражда от съпоставянето му с мечтата ти за театър, която все остава неосъществена?
- По-скоро второто. Като се върна към постановките, които съм правил, виждам единствено онова, което съм пропуснал. Онова, което съм направил, за мен не е необичайно, то по принцип трябва да бъде направено. Не е някакво чудо, че човек си върши работата нормално. Може би по тази причина отношението ми към хората невинаги е много добро. Даже към артистите не винаги е градящо, позитивно, подпомагащо. За мен добре свършената работа е нормално нещо. Не намирам за необходимо да хваля някой или себе си, когато сме си свършили добре работата. В полезрението ми остават единствено дефектите, пропуснатите възможности и копнежът по несбъднатия спектакъл.
- Не отслабва ли с годините този копнеж?
- По-скоро се засилва. Става все по-парализиращ. Изборът за всяка следваща постановка се превръща в нерешим проблем.
- Преди четири години се канеше да поставиш "Одисеята", а направи "Декамерон"...
- Мечтите и идеите са нещо красиво, те избухват изведнъж, като фойерверк, но само след десет секунди от тях нищо не е останало. Остава душата, но трябва да я накараш наново да изстреля и следващия фойерверк, и следващия, и следващия. Или поне да запазиш спомена за първоначалния фойерверк. Мисля, че това е шансът на изкуството - споменът. Фойерверкът и споменът за него вървят заедно. Онова, което се ражда в момента, се ражда със сянката на спомена. Или споменът трябва да го роди. Само спомен не може да съществува. Сам по себе си той е нищо, той е фикция. Може би някъде в пространството остават физически следи от творчеството. Ние засега не можем да ги долавяме. От спомена да ражда нещо друго. Споменът съществува само когато има кой да го помни, кой да го осъществява, кой да го продължава.
- Това не е ли зрителят?
- Не. Зрителят, дори и да пази някакви спомени в себе си, трябва да се храни с нови спомени. Има, естествено, неща, които бележат живота на един човек. Може би някой може да каже: гледал съм, чел съм, срещал съм се с явление, което промени живота ми. Аз не бих могъл да го кажа.
- Свидетел съм как в Благоевград, например, казват с възторг в очите: "Гледах спектакъла на Сашо Морфов". Не е ли окуражаващо, че поне една година споменът за твой спектакъл е жив?
- Да... Окуражаващо е, става ми приятно, като го чуя, но то само подсилва неудовлетвореността от онова, което в момента се случва. Може би защото съм твърде амбициозен да променям непрекъснато живота си и живота на хората, които обичам. Може би затова всичко, което се извършва около мен или което аз извършвам, непрекъснато не ме удовлетворява. Спомените в случая са добър повод да побъбрим на маса, но те не могат да бъдат градивни.
- Желанието ти да променяш света е характерно за теб. Откъде взимаш куража да смяташ, че правейки театър, публични изявления и жестове, ще промениш света, при това с очакването, че промяната е към добро? Ту говориш достатъчно резигниращо, ту такава вяра!
- Противоречията са характерни за мен. Натурата ми е минорна и депресивна. Съзнанието ми пък иска да я промени, то има други желания. Доскоро си казвах, че всичко тук е безсмислено и трябва колкото се може по-бързо тази страница да се затвори, че всичко е непроменимо - социото и онова, което е извън него, но което го бележи. От един месец си казвам, че така не бива, че трябва да мисля позитивно, че добрите хора са много повече от лошите. Добрият човек е преобладаващият, сигурно 90% от хората дълбоко в душата си са добри: добри в любовта към децата си, в любовта към човека, в общия смисъл. Неслучайно изкуството е насочено към добрия човек. Подтекстът и енергията на почти всички произведения на изкуството са насочени към тържеството на добротата.
- Защо тогава добротата е така слаба?
- Може би, защото хората не вярват в нея самата. Независимо че са създадени да бъдат добри и че светът около тях иска да бъде по-добър, поотделно хората не вярват в нея. От една страна, желанието на човека да бъде добър е някаква даденост. От друга, способността му да възприема света е различна. Оттук идва конфликтът, който кара хората да се разделят. Ако трябва най-елементарно да го обясним с борбата между доброто и злото, злото слага пред всяка душа огледалото на дявола, онова огледало, което отразява само лошото. Може би задачата на изкуството е да премахне това огледало, да обясни на хората, че има нещо, което ги кара да виждат света по различен начин.
- Изкуството като огледало на ангела?
- Вчера гледах спектакъл, в който героят наряза с бръснач едно човешко същество. Тази част, която видях, вътрешно ме попари. Исках да изляза от залата. Кому е нужно това сега?
- Може би е била сцена на шок, целяща да бъде изваден зрителят от равновесие, за да може да възприема по-интензивно други, надявам се по-хуманитарни послания.
- Вече не вярвам в това. Прословутият филм на Оливър Стоун "Родени убийци" пробуди у мен само отвращение и гняв, независимо че приемам философията на Оливър Стоун - да разтърси, да шокира, да представи истината, каквато е, и чрез тази истина хората да прогледнат наново. Получава се обратното. Изведнъж излиза, че филмът е тържество на цинизма и на злото, независимо че чрез филма режисьорът се опитва да се бори с него.
- Понякога темата затрупва намеренията, появява се "опиянение" от нея... Интересно, че думите ти "искам да мисля позитивно, да наблегна на доброто, да покажа ангелското огледало" някак не отговарят на публичната представа за теб. При тази публична нагласа, в изграждането на която имаш активно участие, за какво ще говориш на зрителите? Какво да очакват те от следващите ти спектакли? Имаш ли опорни текстове и теми, или те ще се определят от моментното ти състояние?
- И така, и иначе. Пак ще отговоря уклончиво. От една страна, има неща, които ме вълнуват много отдавна. Даже не бих искал пак да ги повтарям и да давам някакви заглавия, защото след това няма да ги направя.
- По-важното е, че мечтаеш за тях...
- В момента мечтая да си почина от всичко това. Мечтая за малко да остана на спокойствие, за да разбера какво искам да правя. След всичко онова, което се случи през изминалата година... Топката се търкаля надолу по склона, набира скорост, става все по-голяма и по-голяма. Няма как да се спре, поел си ангажимент, отговорност към хора, които обичаш и в които вярваш. Ако избягам, ще бъде предателство към тях.
- Да отидеш на почивка в Смолян за един месец не е предателство...
- Все смятаме, че има нещо, което много спешно трябва да се свърши. Човек се заблуждава - и това е много красива заблуда - като възвеличава мястото си в света. Заблуждава се, че е незаменим. Не незаменим като възвишена стойност, а като онзи, който трябва да свърши черната работа. Няма друг, който да извърши поредица тежки, гнусни и задължителни неща. Пресмяташ, че надали друг би се нагърбил с такова нещо. Това е и известна доза предизвикателство към самия теб: дали можеш да направиш и това, дали можеш да понесеш и тези хули, за да продължиш по-нататък в името на нещо, което смяташ, че е добро и което в един момент се оказва, че малко хора смятат, че е добро. Започваш да губиш ориентирите, посоката. Затова пък други, много по-устати и по-нагли, са ревнали: "Кои сте вие да го вършите? Махнете се от пътя ни."
- Това е нормално. Но ти сериозно ли смяташ, че преобладават хулите към теб? Мислех, че човек с такъв успех сред зрителите не може да има подобно усещане. Тези гласове са пренебрежимо малко спрямо хилядите други, които си въодушевявал със спектаклите си.
- Така е, но нали мечтата е да създадем собствената си Абаносова кула, да създадем алтернативен свят. Ако този, съществуващият, реалният, ден след ден ни води към някаква гибел и доказва могъществото на един-единствен господар - успехът, парите, славата и оцеляването, ако този живот постепенно слага пред всеки онова огледало на дявола и го кара да се видоизмени, да се превърне в подлец, сигурно трябва да съществува един друг свят, в който да бъде създадена Обетованата земя. Говоря за копнежи, мечти.
- Гротовски говореше за свещенослужителите в театъра...
- Точно свещенослужителите могат да създадат много силната енергия, да създадат алтернативен свят. Народният театър би могъл да бъде такова място. Но се оказа, че е невъзможно. Явно за много хора Народният театър е изключително престижно място, много важно в техния живот и те няма да позволят по никакъв начин да не бъдат в него. Ако продължавам да се чувствам свободен, то е именно защото не държа да бъда тук на всяка цена. Ако нещо ме държи тук, това са хората, с които съм работил, с които знам, че мога да работя, и които могат да доближат мечтата ми малко по-близо до нейното осъществяване. Това е смисълът, който ме задържа. И фактът, че на тази сцена можеш да дадеш полет на въображението си. Мариус Куркински с "Кралят-елен" го доказа. Това са хора, които обожават театъра и са отдали живота си на театъра. Когато такива хора работят в театъра, те създават атмосфера, религия. Независимо какво се изписа покрай "Дванайсета нощ", никой няма да забрави за тези два месеца и половина, през които се репетираше с Роберт Стуруа...
- Да преминем към други, по-прозаични теми. След промените през януари т. г. каква е щатната ти длъжност днес в Народния театър?
- В момента не съм на щат. Тук съм, защото имам поети отговорности за репертоара, който все още се осъществява. Смятам, че всичко, върху което бяхме заложили с Павел Васев преди две години, с изключение на една-две постановки, се осъществи. Длъжен съм да довърша всички проекти, да си контролирам спектаклите и да създадем проекторепертоар за следващата година. Междувременно очакваме от Министерство на културата да внесе някаква яснота за състоянието на театъра. Много неща се изписаха и се казаха по всякакви медии, но в крайна сметка на много хора не им стана ясно за какво се борим. По всякакъв начин беше деформирано нашето желание, беше концентрирано в едно-единствено: че искам да остана като директор. Това е най-голямата глупост, която може да желае човек в този театър. Единственото нещо, за което мечтаем и за което продължаваме да се борим, е театърът да има възможност да се развива. Голяма група артисти, към която и аз принадлежа, искрено желаят промяната на театъра. При обстоятелствата, в които се намираме, при все по-голямото бетониране на възможностите за развитие, не виждам смисъл да се остава, ако условията не се променят, ако положението не се взриви. Театърът трябва да има възможност сам да определя своята политика. Държавата коренно трябва да промени отношението си към финансирането, към свободата на действие. За да стане театърът наистина европейски, световен, трябва да има свобода на действие. От една страна, трябва да има подкрепа, пълно доверие от държавата и убеденост, че е необходимо подобен театър да съществува.
Второто нещо е свобода, дадена на една група. Пак повтарям, че не е задължително това да е нашата група. В момента така се случи, че нашите спектакли се играят, че ние вече няколко години имаме контакт, диалог с една публика, която заявява своето желание да ни гледа още. Това е най-важното - да се даде възможност на творците в театъра да имат самочувствие и достойнство заради таланта, който имат; да не бъдат унижавани ежедневно, като почнеш от Министерството на културата и второстепенните чиновници, всякакви съмнителни началници и се стигне до самата държава - всички те ежедневно се опитват да ни напомнят, че сме никой, че сме несъществени и това, което получаваме, са само социални помощи. Не виждам смисъл да продължаваме борбата, ако държавата продължава тази демонстрация.

- Искате като национален културен институт държавата да покрива реалните ви разходи, или по-точно частта, оставаща след изразходването на приходите ви от дейност?
- Не става въпрос само за производство на спектакли. Връщам се към идеята за алтернативния свят. Става въпрос за инвестиране в много посоки - образователни програми, театрални студии, театрално училище, фестивали, други ежедневни занимания. Искаме този театър да се превърне в алтернатива на останалия свят. За тази цел трябва да имаме свободата сами да определяме къде ще влагаме нашите средства, средствата, които сами си изкарваме. Както е навсякъде по света. Държавите дават субсидии на националните си театри. Субсидиите са такива, че покриват абсолютно всички разходи по поддържане на сградата, заплатите, ремонтите и техническата част на театъра. Всички пари, които театърът сам изкарва от билети и други дейности - книжарници, ресторанти, спонсори, благодетели, настоятелства - всичко това формира втората част на бюджета. Това са парите, с които театърът може да провежда дългосрочна политика, да инвестира в онова, което е свързано с неговите идеи и проекти. Във връзка с това всяко ръководство трябва да има мандат. В края на мандата трябва да е ясно дали стореното е добро или не е добро. Ако не е добро, ръководителят се сменя.
- Имате ли го черно на бяло написано какви средства са ви необходими, за да реализирате намеренията си? Каква е разликата между онова, което държавата ви дава като субсидия, и онова, което ви е потребно?
- Разликата между бюджета, който представихме на Министерство на културата за следващата година (подчертавам, че в него няма нищо извънредно, единственото ни желание беше да бъдат покрити реалните разходи на този театър и да бъде оставен той сам да разполага със своите приходи), и бюджета, който ни беше даден, възлиза на около 400 000 лева.
- За допълнителна субсидия от 400 000 лева ли е битката?
- Нито веднъж досега не сме стигали до възможността в разговор с министерството да бъдем изслушани; нашите творчески изисквания да бъдат или да не бъдат приети. Досега нито веднъж не сме водили творчески разговор с министерството. Това е най-големият парадокс. Досега сме водили единствено спорове за бюджет, за парно, за ток, за заплати, за това, че Народният театър няма право на собствени приходи. Всички административни укази и закони блокират, според министерството, тяхната възможност да удовлетворят нашите желания, което е пълен абсурд. При положение, че те не знаят какви са нашите творчески амбиции, преди да са чули и дума от нас, обричат всичко на провал. Може би наистина причината е, че толкова много се държеше на някакъв конкурс, на който да се изложат различните изисквания. Нямам нищо против да се явя с този екип още утре на конкурс, ако знам, че между този, който спечели конкурса, и министерството ще бъде сключен договор, в който разумно да се прегледат и приемат изискванията на спечелилия. Но за това няма гаранция. Нормалното е министерството да приеме най-доброто и след това да гарантира с договор обезпечаването на тази програма. В момента продължавам да идвам всеки ден и да си върша работата, защото все още има надежда, че можем да променим на по-високо ниво отношението към театъра. Театърът да излезе извън Министерството на културата, да има собствен статут, отделен бюджет, както всички национални театри в Европа.
- Не може ли бюджетът на националните културни институти да се гласува от Народното събрание в отделен ред от бюджета?
- Това също е деликатен въпрос. От една страна, Народният театър и Националната опера имат продукция, която ежедневно продават. Ние имаме приходи за разлика от другите национални институти, които може би имат нужда от министерството - като Националната галерия за чуждестранно изкуство, Художествената галерия, Народната библиотеката. Те може би имат нужда от министерството, за да бъде формиран техният бюджет. Това е сложен административен и юридически въпрос. Опитвам се да избягам от разбирането на тези неща.
- Но животът непрекъснато те накисва в тях.
- Затова ти казах, че не съм сигурен, че ще излезе нещо от този ни разговор. Имам нужда от почивка, защото започнах да говоря с готови формули, да мисля по шаблонен начин. Най-страшното е, когато осъзнаеш, че това, което говориш, вече си го казал. Не само че си го казал, а си го преповтарял много пъти и дори мисълта за това, че си го казал, вече си я мислил.
- Не си ли максималист за годините си? Някои живеят цял живот без нова мисъл...
- Понякога мислите пропадат в подземието на други мисли, където думите са оплетени в нелогичен ред и където се раждат нови идеи. Все още има мигове, когато с приятелите пропадаме в този кладенец и отиваме в долната земя на другите мисли. Там се ражда нещо по-различно. Страшно е, когато един ден разбереш, че входът нататък е запушен от стари мисли и стари думи. Все още от време на време има нещо...
- Не би било толкова страшно, ако си убеден, че старата мисъл, изречена със старите думи, е същността, веруюто ти...
- Това е друг въпрос. Боя се от рутината. За да можеш да понесеш рутината, трябва да имаш обем. Рутина е преповтаряните думи да ги превърнеш в правила, да ги систематизираш, да ги подредиш по папки, за да можеш да ги използваш. Има такива професионалисти режисьори, на които се възхищавам и които умеят да създават потресаващи произведения на изкуството. Но аз не мога да превърна рутината в система, боя се от нея и разчитам единствено на изненадата, обръщането, неочакваните срещи, неочакваната интонация, на това да изненадваш и себе си, и публиката. Дори ако чисто математически построиш един спектакъл, в даден момент започваш да се задъхваш, искаш да провокираш нещо в себе си, искаш може би точно тук публиката да бъде изненадана. И започваш да търсиш изненадата, да я провокираш, да я мамиш, и тя се случва изведнъж - неформулирана, неочаквана. Тя идва - само защото много я търсиш. В това вярвам.
- Преди малко каза "нашата група". Ако това са хората, с които работиш своите спектакли, в трупата има и други артисти. Понеже говорим за най-представителния ни театрален институт, възникват ред важни въпроси. Значи ли, че за теб идеалната трупа на Народния театър ще се формира само от актьорите, играещи при теб? Като национален институт Народният театър би трябвало да показва на сцената си най-доброто от различни театрални традиции и посоки. В него не може за даден период да не преобладава едно театрално пристрастие или театрална мечта, но той трябва да е реално отворен за всичко стойностно като театрално мислене в даден период. Специалният статут на този театър се дава, по-точно би трябвало да му се даде, именно защото Народният театър има и допълнителни функции като национален културен институт. Една от тях, една от основните е системно да работи за създаване на стойностна българска драматургия. Дори в личен план творчески някои проблеми да не са ти близки, те не могат да не интересуват художествения ръководител на Народния театър. Мисля, че част от критиките към теб се дължат на нерешаването или на непосочването на перспективите за решаването на подобни въпроси. Каква е визията ти за Народния театър?
- Ти самият каза, че последният спектакъл, който съм правил тук, е от преди две години и половина. За пет години съм направил само два спектакъла. Миналия сезон обхванахме почти всички жанрове в съвременния театър. Аз си представям Народния театър именно така. Неслучайно открихме Театъра на последния етаж, именно за да може там да се прави всичко онова, което не е прието да се прави в един национален театър, а и много български театри не смеят да си го позволят.
- На последния етаж се родиха някои много добри спектакли, но има и неща, които се чудя защо ги приютявате.
- Има, защото в търсенето да излезе нещо, не можем да разчитаме, че от десет представления девет ще бъдат добри. Ако от десет представления едно стане събитие и две станат добри, това вече е успех. Мисля, че до момента Театърът на последния етаж съвсем достойно си изпълняваше ролята. Сега целият театър е в застой. Трябва да започне новата програма. Имам, естествено, желание и виждане за българската драматургия, която трябва да бъде застъпена в Народния театър много повече, отколкото във всички останали театри. Но смятам, че трябва да се намери пътят. Не е въпросът само да изпълняваме план. В близките пет години имахме 4-5 заглавия, които са от класическия български репертоар и които след десето представление падат. Кому е нужно това? Въпросът е да се намери пътят така, че да вкараме в салона зрители, които да гледат, да преоткриват тази драматургия.
- Тогава кои са системните усилия, които сте направили, за новата българска драматургия? Някои поставени в другите театри нови български пиеси имат успех сред зрителите. Например, "Бая си на бълхите" на Боян Папазов в Театър "Българска армия"...
- Проведохме национален конкурс, но не смятам, че беше много сполучлив. От него не излязоха заглавия, които да обърнат представата и мнението за съвременната българска драматургия.
- Съжалявам, че "Поповете и вещиците" на Пламен Марков няма да се направи в Народния театър...
- Той не пожела повече да чака. Обективните обстоятелства в онзи момент бяха такива, че не позволяваха да се финансира постановката. Беше в период, в който нямаше бюджет и никакви възможности, а бюджетът, който в момента е гласуван на театъра, ни позволява единствено да поддържаме старите спектакли. Но искам да отговоря на въпроса за "нашата група". Никога не съм се опитвал да разделям трупата на моя и не моя. Ако имам някакви критерии, по които разделям хората и по които би трябвало едните да останат, а другите - не, то те са творчески и морални. Има хора, които са талантливи и морални, други, които са талантливи и неморални, и трети, които са неталантливи и неморални.
- Има ли в театъра и от третата група?
- Има и такива. Човек трябва да бъде честен към себе си и към другите и ясно да формулира желанието си какъв иска да бъде и къде. Всички други амбициозни и себични желания за мен са несъществени като основание един човек да бъде оставен в трупата. Има едно-единствено нещо - това е театърът, творчеството, отношението към творчеството. Има хора, които запазиха достойнството си, независимо че не са участвали много през последните години в репертоара. Смятам, че мястото на всеки артист може да се предвиди в една трупа, когато се направи план за не по-малко от три години. Когато има такъв репертоарен план, всеки ясно може да прецени своето място в трупата и да реши дали принадлежи към нея. Естествено, може да се види и желанието на ръководството да използва или да не използва някого.
- Актьорите трябва да получават достатъчно добро заплащане, за да не са принудени безразборно да откликват на всякакви ангажименти.
- Това е част от основното ни изискване да бъдем оставени сами да разполагаме със собствените си приходи. Но да се върнем на въпроса за българската драматургия. През следващите два сезона акцентът ще бъде върху нашата драматургия и върху промяната на отношението към нея. Работим върху адаптирането на стари текстове. Ще се пренапишат много пиеси! Знам, че ще има настървени противници, че старите български драматурзи ще се консолидират от всички страни, ще ревнат против. И през цялото време ще имат предвид себе си и своите пиеси. Важен е резултатът.
- Ще чуя ли името ти като постановчик на българска пиеса? Досега не ти се е случвало, нали?
- Не, не ми се е случвало. Мислех да направя "Солунските съзаклятници" на Георги Данаилов, но не съм много сигурен, защото водя преговори с двама много добри македонски режисьори - Слободан Унковски и Александър Поповски, и ми се струва, че ако македонец направи пиесата, ще бъде много по-добре. Материалът е техен.
- Искаш ли идея? Предлагам ти да прочетеш "Жана д'Арк" на Маргарит Минков. Адаптацията на тези около 400 страници е нещо, което сигурно ще те заинтересува.
- Той има и други добри пиеси, които много харесвам: "Книга на царете", "Вавилонската кула".
- Във време, в което повечето ти колеги търсят успеха в Германия, Франция или Щатите, ти отиде да поставяш в Русия. Какво ти даде, на какво те научи правенето на театър там?
- От една страна, искаш да се провериш още веднъж, да се изпиташ. Знам, че някои от постановките, които правя тук, не се харесват в Европа. "Дон Кихот" например. Спектакълът има определено значение. Във времето, в което беше създаден, той изрязяваше едно отношение към изкуството, радостта от живота, желанието да промениш света. Подходът му е наивистичен. Задачата му е не да промени театралното изкуство, а да върне вярата на хората в изкуството. Тези неща не се харесват в Европа и Русия, не се смятат за успешни. Приемат се за лош вкус. Когато започнаха да се интересуват от мен и да получавам покани, желанието ми беше да проверя себе си. Обичам предизвикателствата, а там те бяха не малко. Първо, работата ми с актьорите беше изключително тежка в началото. Трябваше да се променя един стереотип, който е непроменим, ако не се създаде група от единомишленици. Слава Богу, при "Бурята" в Петербург дни преди премиерата нещо се превключи, чудото се получи, те проумяха за какво става въпрос. Спектакълът е много по-различен от българския. Запази се по някакъв начин хулиганството на тукашния спектакъл, което за Русия е още по-дръзко, но моето желание за навлизане вътре в проблемите беше по-голямо. Спектакълът в Петербург се превърна в някакъв култ - има страшно много публика, бяхме номинирани във всички дисциплини. Второ, влизаш в свят и работиш с актьори, които по-рано за теб са били само мит. Хора, които си боготворил, изведнъж виждаш, че са като нас. Разликата между мен и тях е никаква. Те работят в руски театър, аз работя в своя си театър. Те гледат моите представления, аз гледам техните. Разграничението между националните школи и различните видове театър на Европа е изкуствено създадено. Театърът навсякъде е един и същ. Удоволствието е изключително, когато разбираш, че изкуството е световно, че то не може да бъде разделено на малки райони, че то бива само добро и лошо, талантливо и неталантливо. Може би това е предизвикателството - да минеш малко по-близо до същината. Това е някакво чувство на душата, когато се потопиш в свят, в който, освен изкуството и красотата, като че ли нищо друго няма значение. Желанието да бъдеш повече, по-дълго в това състояние е голямо. Това ме влече да се връщам обратно, да продължавам да работя там.
- С риск да снизя нещата, питам: не съществува ли и мотивът "там само ще поставям, а друг ще има задължението да ми осигурява условията за работа"?
- Чувството, което обичам да изживявам по време на работа, там е гарантирано. Отивам, взимам си апартамент срещу театъра, не върша нищо друго, освен да пресичам улицата, да влизам в театъра, да работя, да се връщам в апартамента. Това ми доставя особено удоволствие, защото се сливам с мечтата си... Макар че... Последният спектакъл беше особено тежък по отношение на работата, заричах се, че никога повече няма да стъпя в Русия, че не искам да видя жив руски артист...
- Откъде дойдоха проблемите? Твои ли бяха или техни?
- И мои, и техни. Естеството на работа този път беше особено тежко. Правех театър, който много разчита на импровизациите по време на репетициите, на провокациите, за да може да се превърне в явление, в жива съвест, в ритник. Като че ли материалът беше писан за това време. Голямото ми желание спектакълът да се превърне в нещо голямо ме караше да бъда нетърпелив, да не мога да намеря пътя към артистите. Самият театър също си имаше вътрешни проблеми. С течение на времето е узаконено, че артистът е само изпълнител. Разбира се, големия артист никога не можеш да го накараш да мисли, че е само изпълнител. Големите артисти са отделен свят, те са в горната земя. Но тези артисти, които са в долната земя, които идват всеки ден на работа, още от излизането си от Института са обречени на това - той е изпълнител, не трябва много да умува, да обсъжда, да не очаква много от режисьора и режисьорът да не очаква много от него, просто да изпълнява това, което му се нарежда. Това е много жестоко, особено за режисьорите, които разчитат да превърнат репетициите в съвместна акция, в забавление.
- И каква е равносметката след подобни проблеми? Ще работиш ли отново в Русия?
- Не знам дали ще се върна скоро в същия театър. В Русия, да. Там има няколко идеи: "Принцеса Турандот", "Дон Жуан", евентуално опери.
- Поставянето на опери стана мода.
- Желанието ми за опера е старо. Две години не успяхме да се справим с "Летящият холандец". Но ми е интересно да опитам.
- За финал - да резюмираме. Какво искаш да се случи в Народния театър? Защото в пресата се появиха коментари, че Александър Морфов вече не знае какво иска. Искаш достойно субсидиране на Народния театър като национален културен институт, при одобрена програма за работа той да бъде оставен свободно да я изпълнява за определен период от време, така ли?
- Ти го изрече. Имаме идея за творческа програма, която очакваме да бъде обезпечена от държавата.
- Готов ли си да публикуваш тази програма?
- В момента не съм готов. Още не сме разговаряли с всички режисьори. Тя трябва да бъде уточнена в детайли.
- Какво смятате да правите за юбилея на Народния театър?
- Всъщност през 2004 г. е 100-годишнината от основаване на трупата. По този повод ще има публикации и книги, които трябва да излязат следващата година. Някои от тях вече се работят, други тепърва ще се започнат. Следващият и по-следващият сезони ще бъдат посветени на българската драматургия. Правим усилия да влезем в Асоциацията на европейските театри. Ще открием книжарницата на Народния театър, галерия "ИВ" и още една зала долу в подземието, под площада. Във връзка с юбилея смятаме да бъдем инициатори и на създаването на Преглед на българската драма. В момента уточняваме детайли, дали да бъде на 2 или на 3 години, да се види циклично по какъв начин се появява българска драматургия. Ако може всеки преглед да бъде повод за солидно поощряване на театрите, ако може наградата за всеки театър да бъде под формата на субсидия...

11 април 2002 г.

Разговора води Никола Вандов



Разговор с
режисьора Александър Морфов



Режисьорът Александър Морфов е роден на 9 ноември 1960 година в Ямбол. През 1990 г. завършва ВИТИЗ "Кр. Сарафов", специалност режисура за куклен театър, в класа на Юлия Огнянова, а през 1994 завършва кино и телевизионна режисура в класа на Георги Дюлгеров.
Работил е в театрите: ДТ - Сливен като сценичен работник, осветител и театър-майстор (1982 - 1984); РДТ - Смолян (1989 - 1990); Театър "София" (1.5. - 30.9.1992); Народен театър (от 1.1.1993). Директор и художествен ръководител на Народния театър "Иван Вазов" (2000 - 2001).
Играл е във филмите: "Любовното лято на един льохман", "Сирна неделя", "Иван и Александър", "Фатална нежност", "Козият рог", "Приятелите на Емилия" и "Тя" (Франция).
Автор е на игралния филм "Хълмът на боровинките" (2001) и на телевизионните филми "Двеста кинокрале" (1994) и "Една вълшебна нощ" (1997). От 1994 година спектакли на Александър Морфов са гастролирали в Мароко, Румъния, Украйна, Полша, Австрия, Македония, Русия, Испания, Югославия, Словакия, Германия, Холандия, Босна и Херцеговина, Италия.
Александър Морфов е получавал множество награди у нас и в чужбина.


Постановки:
Крал Юбю по Алфред Жари, Театър "Et Cetera", Москва, Русия (2001);
Декамерон или Кръв и страст по Джовани Бокачо, Народен театър (2000);
Дон Кихот по Сервантес, Театър "Et Cetera", Москва, Русия (1999);
Бурята от Шекспир, Театър "Комисаржевска", Санкт Петербург, Русия (1998);
Декамерон или Кръв и страст по Джовани Бокачо, Охрид, Битоля, Македония (1998);
Пейзаж Х: сватбата и погребението от Горан Стефановски, Интеркулт, Стокхолм, Швеция (1998);
На дъното по Максим Горки, Народен театър (7.11.1997);
Бурята по Шекспир, Народен театър (5.10.1996);
Сън в лятна нощ по Шекспир, Народен театър (4.10.1995);
Вълшебна нощ по Бекет, Мрожек и Йонеско, Народен театър (19.10.1994);
Дон Кихот по Сервантес, Народен театър (31.3.1994);
Вълшебна нощ по Бекет, Мрожек и Йонеско, Сатиричен вариететен театър - Габрово (18.5.1993);
Хамлет по Шекспир, Първи частен театър "Ла Страда" (1.2.1993);
Бурята по Шекспир, Театър "София" (10.4.1992);
Така повече не може да се живее, политическо кабаре, РДТ - Смолян (14.3.1990).