Талантлив угодник,
какво унизително съчетание
14 май 2002. Не се наемам да пиша рецензия за книгата на Богомил Райнов "В името на отца". Тя само ме изпълни с възмущения, съмнения и умиления, с възкръсени спомени. След като в по-ранните години бе "разобличил" отец си, Николай Райнов, а после в "Тютюневият човек" го "реабилитира", сега - за да прикрие и оправдае свои дела - е трябвало да прехвърля вини и човеконенавист върху други. На какво е разчитал? Да няма вече живи, които да го опровергаят? Да е забравена историята с разгрома на Жендов, както и отрицанията му на други големи наши художници или писатели? Историята за достойнствата и слабостите на Радевски?
Никога не съм отричала ерудицията, таланта, трудоспособността на Богомил Райнов, дори съм им се възхищавала, но той открай време свикна да замазва стари грехове, да фалшифицира историята, да фабрикува обяснения за своето поведение и да преработва автобиографията си. А "В името на отца" ми припомни много стари неща, както и неговите изумяващи превъплъщения.
Литературните интереси ни срещнаха в редакцията на "Ученически подем" още през 1936-1937 - негова предпоследна гимназиална година, моя първа. Оттогава са приятелствата и познанствата ми с повечето бъдещи поети: Сашо Геров, Сашо Вутов (Вутимски), с бъдещия белетрист Емил Манов, с художника Найден Петков; със съперничещите си съкласници, Богомиловците - Райнов и Нонев, с бъдещия драматург Михаил Величков (с когото през 1945 г. се оженихме... и живяхме, додето в буквалния смисъл смъртта ни раздели през 1993 г.).
Михаил беше главен редактор на списанието, а през 1937 г. (т.е. малко преди да завърши) редколегията на "Ученически подем" настояваше да не предлага за свой заместник Богомил Райнов. Той направи тъкмо обратното и Богомил пое редакцията, а Михаил беше "остракиран", списанието бе завзето от легионери и "бенесопци"* - може би не по вина на новия главен редактор, но оттам вече не излезе нито един млад автор. Самият Богомил започна да сътрудничи в "Златорог" с интересни стихове като "Дървеното конче"... На него по-рано, отколкото на мен, му се случи Камен Калчев (в моя случай заедно с Челкаш!) да му направи "остра бележка" да не публикува в "буржоазното" списание.
Първата книга "Стихове" на Богомил Райнов не си спомням добре, но "Любовен календар" (с корица от Александър Жендов!) излезе през 1942 г. Харесвахме нейната лирическа самоирония. А през зимата на 1943 г. ме поканиха в литературния кръжок "Христо Смирненски" и там четохме нелегално Богомиловата панегирична поема "Сталин", която май започваше така: "Ако Омир бе жив, богоравен той би те нарекъл... " И пак по това време авторът й, с тържествен църковен ритуал, се ожени за богата... бранничка. (За втори брак след 1944 г. избра момиче с политическа зестра!) Как се съвместяваха бракът, неясната връзка с Вапцаров, неговата "нелегална" дейност, компанията на "Макето" и "Рибара", поемата "Сталин"...
Като гимназистка гледах често да бъда в бащината среда, ту у нас, ту на "Патриарх Евтимий" 27, в ателието на Ангелушев, най-близък приятел на родителите ми. Те имаха дружба и с Радевски. (Христо Радевски редовно носеше вкъщи за малкото ми братче великолепните си преводи на Маршак, Чуковски и Барто...) Компанията включваше "качествениците" в Кормиловския спор, красяха я личности като самия Ангелушев, Жендов, Боян Дановски. Известно време и Матвей Босяка с Вера Лукова, и още поне десетина "приходящи", а до идването на Герда Глоке от Германия, приятелка на Ангелушев беше Мара Цончева... До днес си спомням и участието на Вапцаров в споровете около "Кормило" и Сталин. "Качествениците" като Радевски бяха изключени от партията. Но няма по-достоверно описание на средата от неговото в "Живи като живите" ("Български писател", 1970) и си позволявам не за първи път да цитирам редове от спомена му за Вапцаров:
... Ангелушев беше широкогостоприемен човек и такава обаятелна личност, че да ти е драго да му отидеш на гости. Но нашите гощавки биваха главно разговорите ни на най-различни теми. Разбира се, там се говореше винаги за литература и изкуство, коментираха се текущи прояви на нашия културен живот. Но в края на краищата всичко избиваше към политиката, която грубо влизаше във всекидневието ни - независимо от това, желаем ли я или не. При това повечето от нас бяха хора, пристрастни към политиката. В това време хитлеризмът надигаше над Европа чудовищната си глава и навсякъде се чувстваше тревогата от тоя триумф на варварството... В Съветския съюз, който беше нашата обич, нашата вяра и опора, се заредиха процеси, които не по-малко ни смущаваха. Някои измежду нас бяха убедени,че подсъдимите са виновни, други скептично се отнасяха към обвиненията. И докато по въпроса за хитлеризма в Германия и за нашия български фашизъм между нас разногласия нямаше, по въпроса за процесите в Съветския съюз много нерви изхабихме във взаимни пререкания. Зоя Светлинова (моята майка! - б.а.), Борис Ангелушев, Матвей Вълев и отчасти Александър Жендов смятаха, че в тези процеси има нещо нередно, че тук взимат връх амбициите на Сталина да бъде пълновластен господар в съветската държава и да не позволи на други глави да се надигат наравно с неговата. Ние, останалите, обаче фанатично вярвахме на нашата революционна преса и обвинявахме своите другари, че волно или неволно подпяват на буржоазната пропаганда, чиито главни усилия бяха насочени срещу комунизма. Разговорите ни много пъти са били раздразнителни и шумни. Вапцаров в тези разговори взимаше пълно участие и защищаваше позицията, която нашият работнически печат отстояваше... (с.199)
Радевски не е точен само когато твърди, че Александър Жендов бил "отчасти" с тях. Напротив, той беше изцяло с тях, защото сам добре е познавал терора в Съветския съюз. През 1930 година е успял да се измъкне, но е загинала в лагер руската му другарка художничка, а дъщеря му от нея дойде в България една година след смъртта му.
За съжаление, когато в тази мемоарна книга Радевски пише отделен спомен за приятелството си с Жендов, не споменава много важен момент: Новогодишната нощ в своя дом и сблъсъкът на Жендов с Червенков - начало на конфликта, който прерасна в морално убийство. Защото тъкмо там и тогава започва спорът: Александър Жендов настоява за изкуство без партийно администриране... Теза, която поддържаше винаги, въпреки партийните си пристрастия.
През същата 1951 година Богомил Райнов, уж не пряко свързан с Червенков, издава своя учебник по естетика. (Това е неговата богоугодна дисертация и първата й част е основа на следващата му книга - "Против изкуството на империализма".) В "Естетика"-та той твърди, че "Социалистическият реализъм е не само качествено нов етап в развитието на изкуството, но отразява и борбата за ликвидиране не само на капиталистическото общество". "Естетика" съдържа милион славословия за "съветското социалистическо изкуство", за "БКП и нейните решения по въпросите на изкуството" и за "Решение на ЦК на БКП за Художествената академия". Знаеше се, че са подготвени от самия него, а там повежда и първата си атака срещу своя баща, като подчертава, че "извънредно важният предмет по история на изкуствата се преподава още по стария буржоазно-обективистичен метод, а историята на руското класическо и съветско изкуство се изучава съвършено недостатъчно и не като отделен предмет с решаващо значение..." (Все камъни в градината на преподавателя проф. Николай Райнов!) Там е и панегирикът за Червенков и речта му "За партията или против партията в изобразителното изкуство", разгромяваща Жендов и "групата му". Ако не с пряко участие в подготовката на тази реч, дори само в преразказването й, в епитетите и формулировките за Жендов, отношението на естета Райнов към Червенков показва предаността му към политическата конюнктура.
Сега "В името на отца" Червенков е напълно отрицателен образ, да не говорим за Жендов, когото Райнов яростно продължава да черни с нови, и то най-неправдоподобни обвинения. Тук са, както споменах, и други омразни му художници "модернисти" - Илия Петров, Иван Ненов, Кирил Цонев, Бенчо Обрешков... Изключителна злост се лее срещу Радевски, но той ненавижда още кого ли не...
В онези години, при едно от първите назначения на нови дипломати, за пълномощен представител във Франция замина Иван-Асен Георгиев (преди това голям шеф във Вътрешно министерство, а по-късно - осъден на смърт като сътрудник на ЦРУ!). Боян Райнов замина като негов шофьор. После остана завинаги в Париж и бе обявен за "невъзвръщенец". Дали пък това не бе една от причините за превъплъщенията на брат му Богомил? Едва ли. Много по-рано Крум Кюлявков - болшевишки комисар, който "колеше и бесеше", но беше, за съжаление, бездарен автор - стана "Вергилий" за Богомил, въвеждаше го и го наставляваше. Самата среда на Богомил обхващаше писатели с различни стойности, но все фаворизирани от властта и с високи чинове в едно известно ведомство... След като е бил "нещатен помощник на Гуляшки по линия на ОФ", за да не служи в армията(!), според собствените му обяснения, Богомил започна кариерата си в "Работническо дело", Радио "София", сп. "Родина" на Министерство на отбраната... Едва ли не едновременно заместник главен редактор на "Стършел", "Художник", "Септември", "Изкуство", главен редактор на "Литературен фронт", хоноруван доцент, редовен доцент, професор по история на изкуството, седем години културен аташе в Париж, подпредседател на СБП, първи зам. председател на СБП... и духовен наставник на Людмила Живкова, но вече не по марксизъм-ленинизъм, а в мистичните учения на Блаватска и Рьорих. Така остана верен на служенето...
Всички се нуждаем от изповед, но не пред попове, а в писането си. Един от моите последни грехове е, дето преди няколко години бях убедена, че в "Разговор със себе си", непубликуван приживе дневник, Радевски не се разкрива достатъчно критичен и самокритичен, какъвто го познавахме... Mea culpa! А той е именно такъв, с цялото си достойнство, критичен и самокритичен - макар в много и стари, и нови оценки да показва политическа наивност на стар тесняк...
Използвах за заглавие онази негова записка от 9 март 1995 година - не знам за кого се отнася, но като че ли приляга и за автора на "В името на отца".

* Български национален съюз "Отец Паисий"

Невена Стефанова


Невена Стефанова е възпитаница на Държавната художествена академия. Поетеса, белетристка и преводачка, един от основателите на Клуба за гласност и преустройство през 1988 г.
Дебютира с поемата "Без име" през 1945 г. Последните й книги са личната антология "Помръкнали сияния", "Книга за Михаил Величков" и "Авантюри. Опити за автобиография".

(Извадки от бележника)


Богомил Райнов.
В името на отца
.
Издание на Продуцентска къща 2 1/2.
София, 2001.
Цена 15 лева.