Играта на играчките

Който играье, пичели, който нье играье - нье пичели!
Христо Стоичков

Жанрът "телевизионна игра" придобива все по-мастито присъствие в телевизионното пространство. За бляскавото му бъдеще подсказа още преди години манията по "Невада", след нея изникнаха игрите по телефона, сега вече вариациите са неизброими - няма телевизия, била тя ефирна или кабелна, където да липсва подобна задявка със зрителя. Именно задявка: той сякаш е провокиран да бъде не само пасивен наблюдател, но и активен участник; посланието е, че телевизията се прави за него, че именно той е алфата и омегата на телевизионното внимание. Разбира се, в това послание силно можем да се съмняваме - зрителят е прикоткан от евентуалната печалба, не от качеството на играта в частност и на програмата в цялост. Потопен в мизерията, която е животът по български, той някак е принуден да се включи, не може да не се включи - сумите, които, кажи-речи, всяка вечер се разиграват на екрана, няма как да не звучат прималиво за едно ухо, свикнало да чува, че средната заплата в българската държава е близо до границата на екзистенц-минимума по световните стандарти. Съвсем откровено един от фронтмените на жанра понастоящем - водещият на "Стани богат" Николай Кънчев заяви, че сумите тук са малки в сравнение с другите страни тъкмо защото качеството на живота ни е ниско и мъничко; и ето как играта "Кой иска да стане милионер" в България въобще не отговаря на първоначалните си име и намерение. Нашата бедност се отразява на нашите игри и твърде често сумите, които в ширините и дължините на българското се обявяват като колосални, на други места са просто една средна работна заплата. И то за седмица, не за месец.
Но както и да е, не това е важното в случая. Въпросът е за самите игри, определено различни една от друга, не обаче толкова, колкото са различни от игрите, които преди играехме. Тогава водещ мотив беше знанието, спомняме си знаменитите отбори на "знаещите" от съветската игра "Кой? Къде? Кога?"; донякъде в същия регистър може да се впише все още живата "Минута е много" по БНТ (макар при нея знанието да е повече памет, не творчество). Сега знанието е единствено минималният капитал, който ще позволи включването, а то понякога дори въобще не е нужно (кой например би се затруднил да отговори къде се провежда в момента Световното първенство по футбол?); мотивът за влизането в играта е съвсем друг - парите. Не случайно по bTV започна игра, назована с направо клондайковското име "Треска за злато". Което ще рече: преди играчът търсеше изява, днес търси богатства. И това е така дори в игрите, където знанието все още не е отстъпило на заден план като в "Стани богат" например (въпреки усилията, полагани от Ники Кънчев, тази традиция да бъде прекършена). Така играта от територия за съревнование между хора, притежаващи различни качества, стана място, където късметът на единия се бори с късмета на другия. Не е важното да знаеш, важното е да ти проработи шансът и компютърът да изтегли името ти (дори се появиха игри - мисля, че засега само по радиото, в които печели не отговорилият правилно, а далият грешен отговор). В този смисъл телевизионните игри разпространяват един елемент на фатализъм, едно трагично усещане сред тези, които ги гледат, че не техните личностни таланти, възможности, способности са решаващи за личния успех, а Фортуна, съдбата или - както е в шоуто на Къци Вапцаров - "Колелото на късмета". Фатумът е този, който решава състоянието на индивидуалния бит и битие, не положените усилия за квалификация, знание и усъвършенстване. Човекът, който е имал нещастието да се роди българин - ето още една несправедливост на Фортуна - е само жалка играчка в капризните игри на съдбата и едничкото, което му остава, е да се моли тя да бъде благосклонна към него. Като на първо време може да започне с изписването върху екрана на телевизора на доброволно приетия от него номер 4752...

Митко Новков







Петък,
ранна утрин