Виенската демокрация на царете
Петер Шмидл от десетилетия е редовен професор в Университета за музика и изобразителни изкуства във Виена, от 1968 г. е кларинетист-солист във Виенската филхармония, от близо година е генерален мениджър на Виенския филхармоничен оркестър. Като солист е концертирал на най-престижните световни сцени, съпровождан от най-известните оркестри и диригенти. Записите му са многобройни, а ликът му е добре известен и на българската телевизионна аудитория от директните излъчвания на Новогодишния концерт на Виенската филхармония. През март 2002 г. гостува на фестивала "Мартенски музикални дни" в Русе. От него дойде потвърждението на новината, че Виенската държавна опера ще гостува в София. Първата среща на българската публика с този прочут ансамбъл е на 22 юни в Салона на изкуствата в зала 1 на НДК с концертно изпълнение на операта "Саломе" от Рихард Щраус под диригентството на Петер Шнайдер. Солисти са Михаел Ройдер, Нели Божкова, Елиане Коелю и Бернд Вайкл.
На фестивала в Русе Петер Шмидл направи майсторски клас за млади кларинетисти и изнесе рецитал в съпровод на пианистката Мария Принц.


- Една от особеностите на Виенската филхармония е, че не е сива маса, а ансамбъл от звезди, които като личности са много популярни. И вестниците ви назовават поименно, например "Петер Шмидл изсвири приказно солото си..."
- Виена е голям културен център. Представете си само обема от културни събития, които ежедневно се случват! Двата оперни театъра в града по правило се разпродават 90%. Имаме и две могъщи концертни организации: Музикферайн и Концертхауз, които почти ежедневно имат по един голям и по един камерен концерт. Все пак жителите на Виена са едва 2 милиона. В сравнение с Ню Йорк или с Лондон, където населението е пет и повече пъти по-голямо, културният живот е много бурен. Но и традициите ни са много сериозни. Виена просто е музикален център. Ето защо нас, филхармониците, ни ценят особено високо. И не само нас; оперните певци, колегите от другите състави също. Във Виена ни ценят повече, отколкото по другите места. Социалният ни престиж е твърде висок. Може би е уместно да се сравним с някой прочут футболен клуб. Феновете добре познават звездите и любимците си. И ако ги срещнат в ресторант или на улицата, веднага започват да си шушукат: "Я виж, та това е център-нападателят на отбора от Линц!". И с нас, филхармониците, е така - с всичките му предимства и недостатъци. Ако си високо ценен музикант във Виена, каквито сме ние, малко трудно можеш да имаш личен живот. Непрекъснато те спират, заприказват те, задават ти въпроси. Длъжен си да отговориш и на личните очаквания на слушателите, не само на естетическите.
- От личен опит ли говорите?
- Абсолютно. Боже мой, та аз съм вече от 37 години в оркестъра. Няма как да не съм известен. И съм щастлив от това.
- В миналото май съм чувала да упрекват оркестъра в непрецизност, направо казано по виенски - в мърлящина. Особено когато ви сравняват с американските топ-оркестри.
- Имаше нещо такова. Но нали затова е критиката - да ни посочи дефектите, а ние да се постараем да ги отстраним. Ние сме оркестър, който свири извънредно музикално, с естествена музикалност, а сме и много добре подготвени. Какво значи всъщност "мърляво свирене"? Или не искаш да свириш точно, малко те мързи да се напрягаш и си казваш "Защо ли пък да си давам зор?"; или чисто и просто не можеш, не си способен. И двата случая днес вече са преодолени при нас. Хората ни са перфектно образовани, много по-добре, отколкото в миналото. Естествено, тук-таме в изпълненията се случва по нещо. Вижте най-прочутите певци - и на тях гласовете им понякога киксуват. Това също носи своя чар. Колкото и хубаво да е слушането на перфектни записи от компактдискове, далеч по-вълнуващо е преживяването от живото изпълнение. Ето защо хората ще ходят на концерти и след 20, 30 и след 100 години, колкото и техниката да напредва.
- По отношение на структурата и организацията Виенската филхармония е един съвсем специален случай. Не се сещам за друг, при който един оркестър е държавна институция в качеството си на оперен оркестър, а като концертен състав е частно сдружение. Нека поясним на българската публика как това функционира.
- Виенските филхармоници са частно сдружение, което се управлява самостоятелно и само носи отговорност за концертната си дейност. При това всички членове на филхармонията са и членове на виенската Щатсопера и като такива са служители на държавата Австрия. Като оперен оркестър ние сме държавни служители, на държавна издръжка сме и сме подчинени на директора на Щатсопера г-н Холендер. С него ще дойдем в София за концертно изпълнение на операта "Саломе" от Рихард Щраус.
Същевременно оркестърът сам организира частната си дейност. Ние избираме своите представители: президент, генерален мениджър, управител по билетния пласмент, архивар - все оркестранти. Никой отвън не може да ни нарежда какво да правим. Нашето управително тяло е като изборно правителство, което се отчита пред целия оркестър. Никой от председателството не може да решава сам каквото и да било. Нито президентът, нито пък аз, например, можем да решим да отидем на турне в Исландия или в Ню Йорк. Трябва да обсъдим всичко с пленума - общото събрание, включително и най-деликатните въпроси.
Един колега, бивш член на председателството ни, измисли неотдавна много добро сравнение за начина на нашето функциониране. Много книги са писани за нас, но неговата е една от най-добрите и носи заглавието "Демокрацията на царете". Това ни подхожда доста добре. Та ние сме 140 отделни личности и сме пределно демократично организирани. Оркестърът се самоуправлява, обединен в нещо като "работническо самоуправление", ако ми бъде разрешено да използвам този израз. Интендантът на Берлинската филхармония е назначаван от Сената, шефът на Нюйоркската филхармония - от градската управа. Те са длъжни да се съобразяват с нарежданията на работодателите си, като на свой ред се разпореждат с оркестрите. Докато ние отговаряме за действията си единствено пред пленума. В това е голямото ни преимущество - независими сме от външни давления. Но има и недостатъци, тъй като всяко нещо трябва да се обсъди от пленума и пленумът да бъде мотивиран да вземе правилното решение. Ние от председателството сме като днешните политици. След като вече сме избрани веднъж, искаме да бъдем избрани и втори път. Ако искаш да прокараш определена програма - трябва да се съобразяваш с всичко, защото следващият път няма да те изберат. Ако наистина искаш да постигнеш нещо - за държавата, за страната, за общината или пък за творческото сдружение, каквото сме ние - трябва да правиш всичко в името и в полза на колегите си. Когато трябва да се взимат тежки и трудни решения, сме длъжни да разясним на колегите тъй, че те да разберат процесите и действията в перспектива, да разберат техните измерения за бъдещето.
Звездите от оркестъра - соло-духачите и соло-щрайхистите, са много сериозно зачитани и в рамките на оперната трупа. Те присъстват при взимането на решения за звукозаписните продукции или за турнетата, а също при конкурсите за попълване на свободните места. Оперният директор е съвършено наясно какво съкровище притежава в лицето на виенските филхармоници, които под покрива на операта са си просто оперният оркестър на Щатсоперата. Той добре знае, че на сцената пеят Доминго или Павароти, че дирижират Мета или Мути, но оркестърът му е от същата класа. Оркестърът е не по-малка звезда и той го продава тъй, както се продават звездите. Без съмнение, за виенската Щатсопера е много важно, че има един от най-добрите оркестри на света. А като оперен оркестър ние може би сме най-добрите в света. Това се дължи на обстоятелството, че като филхармоничен оркестър имаме невероятено голям симфоничен репертоар и изнасяме абонаментните си концерти с най-добрите диригенти на света, които сами си подбираме. Никой не може да ни каже кой диригент да вземем, самите ние решаваме кого да поканим.
Има все пак някаква критична точка: от една страна, в операта сме назначени на щат, а от друга - като филхармоници сме свободни, в качеството ни на оркестър-звезда сме независими. В последните години чувствително се подобри съвместната работа с оперната дирекция, към която се числя и аз. Сътрудничеството ни се основава на двупосочно даване и получаване.

- Неотдавна у нас бе проведена една т.нар. реформа в устройството на някои музикални институции, основна част от която беше обединяването на филхармоничните и оперните оркестри в 4 града на България, както и на техните разделени до тогава административни ръководства. При това се получиха формации, определени като "оперно-филхармонични дружества". По време на болезнената операция често се чуваха гласове, че това се предприема главно по образцовия модел на виенската Щатсопера и филхармонията.
- Основното тук естествено е финансовата база. Нашата социална сигурност се основава на обстоятелството, че сме оркестърът на виенската Щатсопера. Ако бяхме само и единствено виенският Щатсоперен оркестър - пак бихме били един добре платен и осигурен състав.
Съвсем ясно тук трябва да заявя: парите за това идват от държавния бюджет. Това ни обезпечава добрата заплата и осигуреност. Според мен държавата е абсолютно задължена да отделя за културата едно прилично перо от бюджета. Не бива да се казва, че от него се възползват само шепа богати хора и меломани. Не е така. В противен случай просто няма да има бъдеще. Винаги творците са били подкрепяни от властниците. През миналите векове благородниците и богаташите са плащали за това. Разумовски и Лобковиц са си казвали: "За мен е много важно, че го има Бетховен." Ако нямаше Разумовски и Лобковиц, моля ви, не биха съществували и произведенията на Бетховен. Ако не биха съществували възложителите на поръчкови творби на Моцарт, днес нямаше да имаме тези творби. Дори Реквиема нямаше да го имаме, за Малката нощна музика, квартетите и симфониите да не говорим. Съвършено ясно е. Навремето е бил личният интерес, а след революциите между 1789 и 1917 неговите функции поема демократичната държава, която е длъжна да осъзнае това и да поеме своите отговорности. Може би системата за частното спонсорство е в състояние да функционира в САЩ или в Япония - общества със спонсорски и демократични традиции. Но в никакъв случай не може да работи в т.нар. нови демокрации. Дори и при нас, в старата Западна Европа, спонсорската система не работи добре.
Това ще рече, че държавата, областта или общината просто са длъжни да плащат за култура. При това не като някакъв "подарък", а като държавническа потребност.
Успехът на подобна политика не се проявява мигновено, той е въпрос на упорито и продължително възпитание. Япония е образец в това отношение - имат толкова много пари за култура, при това не само от частни спонсори! А за частните спонсори съществува системата за данъчните облекчения, която сериозно ги мотивира. Аз лично давам предимство не на данъчните облекчения при спонсорството на културата, а на пълното освобождаване от данъчни налози. Много съм свирил в японски училища и винаги съм се изумявал от интересите и културата на публиката.
Що се отнася конкретно до България - вие сте демокрация от около 12 години. Ще трябва да потърпите още малко, потребно е време. Ако ви сравним с нашата първа република, ще установим, че и при нас е трябвало доста време. Днес благодарение на комуникациите и глобализацията моментално можеш да се осведомиш как стоят нещата по света. И хората пожелават максимално бързо да получат благата, които виждат тук и там. Това е ясно. Но трябва да разберат, че процесът е много дълъг. Мога да ви успокоя, че ще е по-бърз, отколкото при нас в 20-те години, но пак ще трябва време. Напълно съм сигурен, че 50-те години комунизъм не могат да бъдат преодолени за 10 години.
Русе например е един много красив град. Сравнявам го с други градове от т.нар. бивш Източен блок и установявам, че нивото на русенския фестивал е респектиращо. Забелязвам, че се движите напред. За десетина години има голям напредък. Ала не бива да се уморявате да притискате политиците: "Дайте си ясна сметка, че за културата трябва да се направи много повече." Убеден съм още, че високата социална сигурност е много важна. В еднаква степен трябва да се стремите към разкриването на нови работни места, но и към високо ниво на изкуството и културата. Не се живее само с едничкия хляб, с колата, комуникациите, телевизията...


Разговора води Здравка Андреева
със съдействието на Мария Принц


Здравка Андреева е музиколог, редактор в Българското национално радио, водеща на предаванията "Музикални хоризонти", "Вечери с програма "Христо Ботев", "Гласове от един оркестър" и "Музикални ключове".

Мария Принц е пианистка, преподавателка във Виенския университет за музика и изобразително изкуство.

Разговор с
Петер Шмидл