Белград отвътре
Гергьовден. Пътувам за Белград с кола. Веднага, щом влизам в Сърбия, започват да ме сполитат български спомени. Оживява литературата от края на ХIХ век. Виждам Желюша и си спомням Алеко - "До Желюша и назад с говежди вагони"; зървам табелка с отклонение за Погановския манастир - ето ти го и Вазов; да не говорим за бай Ганьо: "Е, че какво като влизам в Сърбия? Ще ме уплашат ли? Ами Сливница? Ами "натрак брача"?"
Това, което ми прави най-силно впечатление по пътя, е натрапливото повторение на една и съща картина. Спрели коли, а до тях, съвсем на шосето, небрежно полуизвърнати настрани, с очевидно спокойствие се облекчават мъже. Удивлението ми се превръща в разбиране, докато пием кафе край едно ресторантче. Виждам как млада майка извежда момченцето си точно в средата на зелената полянка отпред, обръща го с лице към пътя и бавно започва да му разкопчава новите панталонки... Наистина, кой повече от жената може да възпита патриархалното у мъжа?

* * *

Започвам да опознавам Белград демократично - чрез неговия градски транспорт. А демокрацията на Балканите е винаги приключение. "Моят" тролей понякога идва редовно, друг път закъснява около час; отпред се вижда един номер, а съвсем друг - отстрани; може да има кондуктор и тогава си купувам билетче, но може да няма... Самите тролеи трещят, подскачат и заплашват да се разпаднат всеки момент, но пък отвън целите са изписани с политически лозунги: "Слобо, врати се!" и "Слобо е херой" или пък още по-експресивното "Слободане!". И все пак точно транспортът ми позволява да видя силно развитото чувство за взаимопомощ сред сърбите. Когато по средата на някоя улица паднат електрическите проводници ("тирантите") на някой тролей, без да се замисли, изскача шофьорът на другия, най-близък до него, и му ги закача обратно. Задължително се отстъпва място на възрастни хора и майки с деца. Крайната форма на това колективно съчувстване ми се струва един вид плакати, разпространени из целия град. Голяма снимка-портрет на Караджич, а отгоре с едри бели букви написано: "Всеки сърбин е Радован". Страшничко. Графитите са навсякъде, предимно политически, свързани най-често с Милошевич. Историята изглежда като конспект: съжителстват изреченията-девизи на различни епохи в политическите нагласи. Две университетски преподавателки се кълнат, че точно на същото място, където към края на бомбардировките е имало огромно послание "Слобо, убий се!", сега, с абсолютно същия почерк и същата големина, стои надписът "Слобо, върни се!". На други места "Слобо-да!" съжителства със "Свършен е!". А всъщност, казват двете жени, много по-вярно ще бъде да се напише "Тито, врати се!", защото такава е общата носталгична нагласа сред хората, загубили толкова много, че понякога се чувстват "по-зле и от българите".

* * *

По телевизията се говори изключително много. Вечер, след новините, всички канали излъчват дебати - задъхана надпревара кой ще си осигури по-зрелищен политик. Добрите филми започват късно - някъде около полунощ. Централно място заема дебатът за референдума: да има или да няма референдум за бъдещето на Югославия. На пръв поглед изглежда безсмислено да се спори за решението на едно възможно решение, но едно виртуално гласуване ми обяснява причината: съотношението е 2,5:1 в полза на независима Сърбия. На много места в града виждам пунктове, където се събират подписи в подкрепа на референдума. Официалната позиция, изработена още на Белградското споразумение с участие на Солана, предвижда съюз между Сърбия и Черна гора; официалните доводи често включват предпочитанията на Европейската общност и НАТО в тази посока. Всички обаче разбират безпрецедентния абсурден характер на една бъдеща Югославия: нито съюзна държава, нито съюз на държави; нито федерация, нито конфедерация; отделни валути, отделни граници, отделни митници, различни мита; общо Министерство на външните работи, но различни министерства на вътрешните; международни представителства на ротационен принцип, където ще надделява ту една, ту друга позиция... Фолклорното мислене е отработило ситуацията в ироничен аспект, създавайки цяла поредица от гротескни названия: "Гора Сърбия" (буквално "по-лоша Сърбия"), "Черна Сърбия", "Сръбска Черния"... В друга посока текат имена като Солания и Солариум... Кощуница, един от главните архитекти на проекта за бъдеща Югославия, се оказа засегнат в лелеяната роля на спасител-обединител. Той контрира размаха на фолклорното мислене с предложението да се прекръсти Титова Югославия на Уилсъния или поне Чърчилия...
Самото правителство не успява да бъде единно по въпроса за референдума. Отцепникът е Владан Батич, министър на правосъдието и председател на Демократично-християнската партия. Той упорито подкрепя референдума и всъщност - желанието за независима Сърбия - с красиви демократични фрази като: "Време е хората най-сетне да решат нещо сами", "Югославянството е равно на комунизъм", "Трябва да направим нещо различно"... Между тези впечатляващи изрази се промъкват и по-практически разсъждения, като например това, че за нова конституция са необходими нови избори и нови пари, че в една бъдеща коалиция много важни постове ще се окажат на ротационен принцип с Черна гора... От страна на официалното мнение също тежат практически размишления. Конституцията не предвижда независима Сърбия, затова всеки референдум в тази посока би бил незаконен. Какво ще каже Европа, която не иска да се разделяме? И най-вече въпросът, който тежи в мисленето на всички, без да бъде често изричан: следва отделянето на Косово и Войводина, там само се търси повод, за да се взривят сепаратистките настроения... Една енергична жена на възраст, с ярко руси коси, председателка на Демократическа алтернатива, поставя въпроса по соломоновски: не би било зле да се разделим, но сега точно моментът не е подходящ.

* * *

Официалната статистика твърди, че 36% от жителите на Югославия могат да бъдат наречени бедни, защото доходът им не надхвърля 30 долара на месец. Половината от тях са "абсолютно бедни". В същото време като "бедни" определят себе си 70% от населението.

* * *

Смяната на марката в евро от началото на тази година разголва една неочаквана ситуация. Знае се предварително, че много сърби крият парите "в буркан". Предвижда се между 3,5 и 5 милиарда марки да излязат на светло. Общата сума се оказва 7 милиарда. Най-изумени са немците. В Черна гора "излизат" 450 милиона. Затова пък в банките се връщат едва десетина.

* * *

Гледам по телевизията разговор с Вук Драшкович. Як, напорист мъжага с кръчмарско излъчване. През последните години не е спрял да се хвали с атентата срещу себе си. Готов е на всякакви обещания, за да си върне поне част от симпатизантите, изгубени след злополучното му участие в последното правителство на Милошевич. Този път наистина надминава всичко възможно: кълне се, че ако дойде на власт, в Сърбия няма да има нито един гол, бос или умрял поради липса на лекарства човек. Не пропуска да рекламира своята митинг-кампания, с която обикаля множество градове. Най-близкият митинг предстои да бъде в Равна гора, където се очаквало да се съберат повече от сто хиляди души. В този момент по пряката телефонна линия се включва гласът на зрител - обикновен човечец от същата тази Равна гора. Всички жители там се страхували, че митингът ще им изпотъпче ливадите и ще им отмъкне говедата, както впрочем и друг път се е случвало. Драшкович се усмихва с олимпийското спокойствие на български царски министър. Аз пък, кой знае защо, си спомням за Роженските ливади.

* * *

Министър-председателят Зоран Джинджич има нисък рейтинг, който продължава да пада. И тайно, и явно го подозират във връзки с мафията. Не се харесва видът му на лъскаво денди, облечено винаги в костюмите на Армани - лоша показност сред всеобщото чувство за бедност. От неговата Демократическа партия са се разроили най-много нови партии и този разпад продължава. В Сърбия, както изглежда, нищо не се забравя лесно: всички си спомнят как по време на натовските бомбардировки Джинджич избягва в Германия под предлог, че не иска да бъде мобилизиран; оттогава му остава репутация на страхливец. Ключовите фрази, с които се определя днешното политическо управление, са корупция, безсилно правосъдие и "запечена" власт. Всъщност цялата власт е в Джинджич и в малка група хора край него. Джинджич изглежда вездесъщ; телевизията го показва по всяко време и във всякакви ситуации: от среща в Белия дом до посещение в свинеферма. Драган Маршичанин, един от лидерите на партията, която излъчи Кощуница и всъщност най-популярната партия днес (знае се, че сама притежава повече от половината гласове в управляващата коалиция ДОС или Демократическа опозиция на Сърбия), публично обвинява правителството в недемократизъм и дори в диктатура, като го сравнява с времето на Милошевич. Единствената разлика, казва той, е в това, че преди властта се държеше от един човек, а сега - от групичка хора край Джинджич. Най-често срещаният надпис из улиците на Белград твърди: "ДОС е най-гори" или "ДОС е най-лошото". Тези хора поне знаят кога са стигнали дъното...

* * *

В един пореден, този път "експертен" дебат Драган Радулович, интелигентно изглеждащ социолог на средна възраст, успява да формулира: "У нас политикът не е лидер, а газда (или чорбаджия). Той не е собственост на своята партия, а партията е негова собственост." След това припомня как Милошевич някога се е превърнал в лидер след прословутата реч пред косовските сърби, в която е казал: "Никой няма право да ви бие..." Същата вечер официално се съобщава радостна вест: от утре, 9 май, започват да се изплащат пенсиите за февруари.

* * *

Правителството води борба срещу контрабандата - многословно и шумно, с оперетъчна показност. Особено срещу контрабандата на цигари, където изтичат милиарди марки. Една вечер всички централни новинарски емисии показват една и съща прелюбопитна картина. Едър план: Джинджич, облечен в добре изгладен, класически син работен костюм, мята кашони цигари в устройство, наречено "пещ". Следва разказ за изключителната победа, която е постигнало съюзното Министерство на вътрешните работи: заловени са два ТИР-а с 80 тона вносни цигари на стойност 200 милиона марки (единият камион е, разбира се, български, с шофьор от Ловеч). Звезден миг за министъра на югославските полицаи; като не пести силните думи, той обещава, че отсега нататък действията на неговите хора ще превърнат контрабандата в "нощен кошмар". Дни наред той ще продължи да се появява в различни предавания, винаги поразгърден, без вратовръзка, сякаш току-що е дотичал от поредната акция. (Злите езици твърдят, че самият Джинджич е замесен в контрабандата с вносни цигари, както впрочем и черногорският премиер Джуканович.) Един от най-логичните въпроси към министъра е защо трябваше да бъдат унищожени тонове вносни цигари, след като с парите от продажбата им можеше да се предприеме някое благотворително начинание. Той упорито отговаря с едни и същи доводи: не знаем кой е производителят и какво всъщност има вътре. Представете си, че вие сте родители на дете, което си купува от тези цигари... Звучи твърде сантиментално, за да си представя, че не може да бъдат взети проби и да се направят известни проверки. Освен това си припомням нощните влакове от Белград до София, където девет десети от пътниците са хора с големи куфари и тежки дисаги. Пазарът, на който ходя, представлява лабиринт от сергийки с всевъзможни евтини "шверцерски" стоки, на първо място - цигари. Бившият "Булевард на революцията", който започва от центъра на града, се разгръща в продължение на няколко километра като безкраен наниз от щандове, отрупани с контрабандни стоки, загребани от целия свят. Веднъж изминах това пространство пеша и някъде по средата получих морска болест от непрекъснатото въртене: веднъж да гледам какво има по щандовете, два пъти повече, за да не се блъскам поне грубо из минувачите, които се нижеха в безразборен зяпащ поток по ивица тротоар, широк около метър и петдесет. И все пак раят на контрабандистите предстои да се случи, според проекта за бъдеща Югославия. Митата в Черна гора ще бъдат много по-ниски от тези в Сърбия, тъй като тя живее почти само от внос.

* * *

Чистачката на моя етаж в общежитието, Живадинка - сърдечна и работлива, пъргава, жизнерадостна петдесетгодишна жена - ми нанизва пердето, което изпра по свое желание, и в същото време ме разговаря:
- Имаш ли татко и майка?
- Нямам.
- Имаш ли брат и сестра?
- Нямам.
- Имаш ли мъж?
- Нямам.
Тя сияе:
- Аз пък си имам майка, брат, мъж и двама сина!
Не знам дали да й кажа, че все пак имам една дъщеря.

* * *

Разговарям с колежки от Центъра за женски изследвания. Сръбските феминистки (както хърватските) са последните хора, които могат да бъдат упрекнати в национализъм и ксенофобия. Тяхното поведение по време на войните от началото на 90-те беше изключително достойно и смело. Обсъждаме разпадането на Югославия. Удивявам се на тяхното удивление от промените, настъпили с македонци и черногорци. В Сърбия първите традиционно са смятани за примитивни, вторите - за пословично мързеливи. Има стотици вицове за мързела на черногорците. Дори ми разказват един, от края на 60-те години, когато там имало тежко земетресение. Словенците им изпратили кръв, но черногорците отказали да си я преливат: "Ще станем като словенците и ще трябва да работим." И ето че сега, след раздялата им с голямото общо семейство, тези довчера изостанали и лениви деца са започнали да порастват. Пролазили извън топлината на общата черга, изведнъж проявили неподозираното умение да бъдат самостоятелни и инициативни.

* * *

Прословутият insider от последните дни на процеса в Хага, Танич (или човекът, който твърди, че познава престъпленията на Милошевич "отвътре"), единогласно е обявен за мошеник. ТАНЮГ разпространи информация, че е бил осъждан за кражба и подозиран в други измами. Министърът на вътрешните работи, в чиято партия Танич претендира да е заемал някакъв важен пост, категорично твърди, че в Косово например той е можел да бъде единствено наблюдател и нищо повече. Никой не гледа със симпатия на предателя. Самият процес не заема особено място в телевизионните програми. На практика само един канал - Б92 - излъчва от него по два-три часа на ден. Чувствам се крайно учудена, когато ми казват, че точно този канал е бил рязко опозиционен по времето на самия Милошевич. После разбирам, че той и сега продължава да бъде такъв. Върху прякото излъчване на процеса тегне негласна забрана. В началото са го предавали всички канали заедно с държавното радио - ден след ден, часове наред. Интересът е бил огромен. Милошевич, със своето безпардонно и нагло държане, е започнал да става народен герой. Вместо в Нюрнбергски, процесът в Хага е заплашвал да се превърне във втори Лайпцигски процес. Тогава именно са се появили и познатите надписи "Слобо, върни се" и "Слобо е герой". От всички страни завалели обаждания в негова подкрепа. Прякото излъчване изведнъж престанало. Сега можеш да зърнеш Милошевич единствено в новините вечер.
От Хага продължават да искат обещаните за предаване седемнайсет души. Сръбското правосъдие - за голямо съжаление - не успява да ги намери и да им връчи призовките. Оказва се, че всички те, може би едновременно, са си сменили адресите и даже полицията е безсилна да ги открие. Със сигурност обаче може да бъде намерен президентът на Сърбия Милутинович, който се намира сред обещаните подсъдими. Само че тук проблемът е друг: мадам Дел Понти ще трябва да почака, докато изтече мандатът му на държавен глава.

* * *

Централен вестник публикува социологическо изследване от последния месец. Въпреки моята резервираност към този вид начинания, все пак ще цитирам по-интересните резултати. Две трети от сърбите днес биха гласували за приемане в Европейската общност; само 5% са твърдо против. Всеки трети човек смята за главен враг Съединените щати, но само 1% виждат по същия начин НАТО. Редицата на враговете по-нататък се развива така: Албания, Германия, Хърватия, Великобритания... Има ритъм в това подреждане. 16% вярват, че в днешна Югославия цари демокрация, 7% говорят за диктатура, всеки четвърти човек - за анархия. Според настроенията на мнозинството Сърбия може да бъде определена по следния начин:
непривлекателна, старомодна, нетолерантна, необщителна, по-скоро глупава, отколкото умна, необразована, кавгаджийска, неподредена, по-скоро неуспяла, скромна, но все пак оптимистична и преди всичко - много забавна. Весели хора са сърбите. Дължа им едно признание. Въпреки битовите и финансови неуредици, с които се сблъсках, никой не прояви недоброжелателност, резервираност или нежелание да ми окаже помощ.

Този текст стана възможен с търпеливото съучастие на нашата лекторка в Белградския университет, д-р Ничка Бечева, за което сърдечно й благодаря.

Милена Кирова

Доц. дфн Милена Кирова е преподавател по Нова българска литература и психоаналитична критика в СУ "Св. Климент Охридски". Сред значимите й публикации са книгите "Сънят на Медуза" и "Изпитание на символите", както и съавторската студия "Тялото, разковаване" в книгата "La Velata" на Емилия Дворянова и Милена Кирова.
Последната й книга е "Йордан Йовков. Митове и митология" (2001).
През този семестър Милена Кирова беше гост-професор в Белградския университет.