Археология на сънуването или Светът без вени
Изпитвах потрес, гузност и тъга. А също и преклонение пред литературата. Бях жаден. Исках да пия водка/не исках да пия водка. Панически се страхувах, че дори само видът на чашата ще ме накара да повърна. Бях се докоснал до свят, който не беше моят, свят, който ме плашеше, но в който всеки би могъл да пропадне. Бях студент по философия. Вярвах, че съм проникнал в смисъла на думата "запой", запоят като свят, запоят като воля и представа.
Припомням си треперещото усещане за потрес, гузност и тъга, защото спектакълът на Галин Стоев "Археология на сънуването" натрапчиво ме връща към състоянието на екзистенциално вдървяване, което изпитах някъде в края на 80-те години, четейки "Москва-Петушки" на Венедикт Ерофеев. Алкохолният делириум на Веничка, мистичните коктейли, от които още помня "сълзата на комсомолката", натрапчивото чувство за безнадеждност, което не може да бъде преведено на друг език, освен на съветско-руски, всичко това по някакъв начин се върна в съзнанието ми, докато гледах "Археологията". Първата ми хипотеза беше, че авторът се опитва да ни разкаже какво сънува седемнадесетгодишна католичка в нощта, преди да се подложи на аборт. После разбрах, че класико-католическите хипотези са винаги подвеждащи. Поемата-спектакъл на Стоев, подобно на "Москва-Петушки", е в жанра на безнадеждните пътувания. Пиесата е на младия руски драмутург Иван Вапираев. Видях автора след представлението. Години 28. Външност - обикновена. Роден в Иркутск. Живее в Москва. Не ми направи космическо впечатление. Тези, които са говорили с него, казват, че бил много талантлив. Тези, които са го чели, казват, че е почти гениален. Не знам дали е вярно, защото така казват за почти всеки млад руски драматург или режисьор, появил се на български театрален фестивал през последните години. Това, което знам, е, че текстът му е много силен - поетичен, плътен, патетичен и без лигавене.
В спектакъла има пет действащи лица - момичето, което сънува; момичето с кафявите слюнки; момичето с бременния корем; момчето, което мръзне; момчето, което заеква. Момичето с бременния корем (Снежина Петрова) и момчето, което заеква (Иво Димчев), са изумителни, другите са просто много добри.
Постановката се случи на тавана на художествената галерия във Варна и пространството беше истински дом на този спектакъл. В края на представлението, когато някои от героите споменаваха Бога, а други вече пътуваха към ада, заваля дъжд и имаше буря. Това може да е и знамение. Вестник "24 часа" писа на другия ден, че Варна е била удавена в дъжд. Но за тези в залата не бурята, а спектакълът беше събитието.
Никога не съм можел да запомня собствените си сънища, така че едва ли мога да разкажа и това, което се случва в спектакъла. Помня думи и тела, помня тела на думи. Помня, че думите и телата не си пречеха, както толкова често става в нашия театър. Но това, което порази социологическото ми въображение, беше тривиалното откритие, че на сцената се представя опитът на едно друго поколение, поколение, което досега само притичваше по сцената, но никога реално не присъстваше на нея. Става дума за ново поколение реалност, ново поколение страхове, ново поколение нежност и ново поколение кошмари. Поне за мен появата на ново поколение е появата на нов масов опит. В този смисъл постановката не е скандална, тя е документална. Нещо се е случило в нашето общество и то е, че дрогата се е превърнала в масова реалност. Днес, ако искаш да поставиш ада, се опитваш да разкажеш за властта на иглата и разпадането на нормалността, разпадането на клинично здравата реалност. И драматург и режисьор са направили това. В спектакъла на Галин Стоев ужасът е тъжното пътуване между иглата и смъртта. Това е спектакъл, в който момичетата са бременни с хероин, и спектакъл, в който психоаналитичните интерпретации нямат смисъл, защото сънят, който Стоев разкопава, е сън, в който няма заспиване и събуждане.
Наркоманията се е превърнала в масов опит за едно поколение. Появило се е поколението на иглата. И тези, които умират, и тези, които тъгуват за тях, са виждали в своята стая, в себе си момчета, които мръзнат от наркотичен глад и момичета с кафяви слюнки. Сънищата на наркомана вече не са някакво екстремно, маргинално преживяване. Те са общо място. Както и тези, които са били в концентрационните лагери, и тези, които само са живели до тях, са част от поколението на Холокоста, така днес в Източна Европа наркоманията се превръща в масово преживяване. Истината, за която говори този спектакъл, е, че много от хората под 20 години са "опитвали", че много са виждали приятелите им да повръщат от липса на дрога по стълбищата, че са имали любими, които са "зависими", че много от момичетата са искали да имат дете от някой, вече венчан за иглата.
В спектакъла на Галин Стоев е поставено поколението на иглата. Неговите сънища, кошмари, лирически отклонения. Но това не е пиеса за наркомани. Защото, когато живееш в свят без вени, не е необходимо да взимаш дрога, за да сънуваш наркотични кошмари. Това е пиеса за една археологическа експедиция, която е открила, че пластовете безнадеждност са затрупали много, много пластове нежност. И за това постановката на Галин Стоев може да се види като театър за любовта, в който героите говорят тривиалности за Бога, преди да умрат, уморени от сънуване.

Иван Кръстев