Динозаври в двореца
Нежни, тумбести и беззащитни, две барокови лютни, копия на инструменти от XVIII век, гостуваха в неделя на Салона на изкуствата в НДК. "Концерт на дуо лютни - Анна и Антон Бируля", пишеше на афиша. И да сте го мярнали нейде из столицата, то ще да е било съвсем случайно. Рекламната кампания бе забележителна най-вече с отсъствието си. Вероятно тази причина, комбинирана с актуалната световна футболна доминанта, лиши концерта от масовост - зала 9 бе скромничко запълнена от поклонници на лютнята, старата музика и автентичната интерпретация.
Анна и Антон Бируля. Той е роден през 1970, тя - десет години по-късно в Петербург; той е завършил Кралската Консерватория в Хага, тя е студентка там в момента. Антон като по-голям има и по-богата биография - бил е ученик на прочутия специалист в областта на старата музика Конрад Юнгхенел в Кьолн, участвал е в редица фестивали със солови програми за лютня, както и в състава на различни ансамбли, предимно полски... Въпреки разликата в годините и опита, двамата Бируля стоят напълно равностойно на сцената; произведенията, които представят, могат да се чуят изключително рядко, а някои от тях звучат за първи път. За да се свирят дуети за лютня, трябват, разбира се, двама лютнисти, а Антон и Анна са първото лютнево дуо в Русия.
Изглеждат напълно отдадени на инструмента си. Програмната брошурка към концерта, освен биографичните данни и реда на произведенията, съдържа и обръщение към слушателите, подписано от изпълнителите, което започва с думите: "Нашият дует мечтае да вдъхне живот на незаслужено забравени или съвсем неизвестни произведения на автори от епохата на Барока. И като се потапяме в изучаването на бароковите дуети, да почувстваме невидимата нишка, която съединява толкова далечни времена...".
Вероятно наистина съществува дълбока връзка между музиканта и неговия инструмент - с течение на времето започват да си приличат. Лютнята има толкова въздушен, въздишащ начин на изразяване - такъв е и този на изпълнителите. Програмата бе богата, включваща както добре известни, така и забравени имена - Бах, Марен Маре, Готие, Вайс, Фалкенхаген, Хаген, Лоуз - все композитори-виртуози на лютнята от XVII и началото на XVIII век...
Всичко бе хубаво. Но защо този двучасов, аристократичен концерт остави у мен чувство на тъга? Лютнята при всичките си достойнства е слабо ефективен в акустично, а оттам и в музикално-драматично отношение инструмент: колкото и големи майстори да са изпълнителите (а двамата Бируля са), колкото и ярки да са индивидуалностите на осемте представени композитори - всички творби звучаха унифицирано. Изящно - бледо. Деликатно - еднообразно. Докато гледа красивата, крехка Анна с тънки пръсти на арфистка, облечена в скучно черно, човек би могъл да си я представи в коприна и свила, седнала по турски сред възглавници и персийски килими... Или пък в кадифето на късия бароков ден, осветена от огъня в камината, замечтано подръпваща струните... Ако си представи всичко това, на човек му става тъжно и чоглаво в "култовата" зала 9 на НДК с целия й синтетичен мизансцен. Колкото и да се интересуваш от автентични инструменти и интерпретации, колкото и техният ренесанс да е на мода, има неща, които трябва да се "приемат" в обстановка, която им подобава. Величието на лютнята е залязло преди около три века и всеки опит за реинкарнация носи анемичен полъх от носталгия. Тъй поне го усетих аз миналата неделя в Двореца.

Станимира Атанасова