Враца 2002
Преди да присъствам на Националния фестивал "Малки театрални форми" - Враца, си го представях като чисто професионална среща на театрали, чиято цел е да огледа постиженията на камерните сцени в страната, да открие тенденции и специфични проблеми в правенето на "малък" театър, да отличи авторите му в толкова бедната ни на морални стимули действителност. Представите ми за елитарност и известна изолация на събитието от живота на града бяха опровергани от тазгодишното издание. За разлика от предишни години (както научих от очевидци), фестивалът, субсидиран основно от Община Враца, препълваше тесните салони на театъра. Може би причината за този интерес се дължи на програмата, която осигури имена на актьори-звезди, които привличат публиката, като Мариус Куркински, Христо Мутафчиев, Ицхак Финци, Аня Пенчева, Филип Трифонов, Рашко Младенов. Селекцията на проф. Васил Стефанов не преследва налагането на определен театрален вкус, а по-скоро търси разнообразието - стилово, жанрово, тематично, историческо и географско. От десетте постановки в основната програма равен брой са софийски и извънстолични, а произходът на драматургията се простира от руската класика ("Вуйчо Ваня" от Чехов на ДКТ - Враца) през абсурдистката пиеса ("Картината или палячовщина" от Йонеско на ДТ-Русе) до съвременната американска ("Балтиморски валс" от Пола Вогъл - Театър "София") и дори до турската драма ("Задният двор" от Билгесу Еренус на ДКТ-Пазарджик). Отсъстваха спектакли на традиционни участници във фестивала като Народния театър, Театър 199, Сатиричния театър. Така очертаната картина на малките театрални форми показва по-скоро липсата на общи тенденции, но някои посоки все пак могат да се проследят. В избора на текст, някои от режисьорите се спират на недраматургични творби: Лилия Абаджиева извлича основните философско-психологически линии в "Записки от подземието" на Достоевски, за да изгради проекция на вътрешния живот на персонажа (Ицхак Финци); Мариус Куркински използва глава от романа на Джулиан Барнс за основа на своя моноспектакъл "Сънят"; Иван Добчев компилира текстове на съвременни български автори за поетичния си спектакъл-съновидение "Роден във Ветил". Тези много различни помежду си постановки са фокусирани върху словото - изключително важно за тях е да прозвучат думите, които са ги вдъхновили. Двата авторски моноспектакъла на фестивала също разчитат на речта, като в различна степен се отказват от театралната игра в полза на акционерския жест и автобиографичния елемент на текстовете си. "Западна Германия - отечество мое" на Филип Трифонов напуска физически пространството на театъра - пародията на публична лекция е осъществена в клуба на Театър "Сълза и смях". Откъснато от естествената си среда, на която се позовава в дългото си антрефиле, определяйки себе си като "ресторантски театър", това "one man show" губи необходимата за осъществяването си атмосфера и част от текста си - репликите, които зрителите биха подхвърлили над чашите си и коментарите, които биха разменили помежду си. "Контра - Азът" на Рашко Младенов е артистична реплика на моноспектакълa на Пламен Марков "Контрабасът" с Валентин Ганев. Комуникирайки активно с текста на "Контрабасът" от Патрик Зюскинд, представлението описва обратната парабола - от отрицанието на възхвалявания в пиесата контрабас до преклонението пред собствения инструмент - пианото. В един момент образът на пунктуално-дребнавия меломан (впрочем не толкова изигран, колкото маркиран) отпада и пред публиката остава авторът Рашко Младенов, разказващ лична история в една форма по-близка до среща-концерт. С друг подход към текста са комедийните спектакли "Морска болест" на Театър "Възраждане" (режисьор Гриша Островски) и "Охранители" на Малък градски театър "Зад канала" (режисьор Съни Сънински). В "Охранители" пиесата на Джон Годбър е повод за изобретателна и динамична игра, в която актьорите виртуозно изграждат със средствата на оскъдния реквизит картина на съвременния клубен живот с нейните характерни представители. Ескизната комедия на нравите "Морска болест" от Ст. Л. Костов е послужила за сюжетна основа на лекото и непретенциозно забавление с епохата на 20-те години и присъщите на модернизиращото се общество проблеми на морала, семейството и изневярата. Логиката на типажите и конфликтите понякога бива изоставяна заради по-ефектни пародийни и фарсови елементи, примесени със стари градски песни и пластическа стилизация с фриволността на ретрокартичка.
Като цяло акцентът в показаните спектакли е актьорската игра, много често изпъкваща на фона на почти празни сцени - нещо характерно за камерните спектакли въобще. Сценографиите по-често се стремят към функционалност, мобилност и лаконизъм и само в някои постановки като "Записки от подземието" и "Роден във Ветил" към експресивно визуално въздействие.
Сред малките театрални форми, създадени през годината, със сигурност присъстват повече несполуки, а и повече успехи отколкото представи фестивалът във Враца. Но тази частична панорама дава усещане за театър, адресиран към различни сектори публика и провокиращ разнообразни преживявания в зрителната зала.

Асен Константинов