За футбола. Апология
"Това е - вечната игра". Така гласи логото на поредния Мондиал или ХVII-то Световно първенство по футбол. Лого, което някому ще прозвучи претенциозно и самомнително, направо горделиво. Да, има нещо високомерно в думите, отеква в тях някакво пренебрежение към останалите разновидности на играенето: в света и в историята са създадени и съществуват безброй много игри, следователно обявяването на една от тях за "вечна" не е белег на скромност и смирение, а тъкмо на обратното. Да не говорим, че футболът има свои предшественици и свое историческо развитие, ала това, което има история, не може да твърди, няма как да твърди, че притежава атрибута "вечност". Известна е неговата родина, още през 1313 г. английският крал Едуард II Плантагенет например забранява практикуването на играта в пределите на Лондон заради "грозните свади, побоищата и сбиванията" (прословутото английско футболно хулиганство изглежда не е прерогатив само на нашия невъздържан, груб и жесток в глупостта си ХХ век); претенции да бъдат негови прародители имат още Италия (по-точно калчото във Флоренция) и дори древно Мексико на маите, където играта е ритуална (то пък коя ли не е такава) и с летален изход - до един членовете на загубилия отбор са принасяни в жертва, а сърцето им - изтръгнато за прослава на божествата. Изредените куриози обаче не са, за да се покаже, че футболът е опасна игра, а по някакъв начин да разколебаем и да се усъмним в самопровъзгласяването му за вечен. Който има история, не може да бъде вечен.
И в същото време футболът е наистина вечната игра, Играта с главна буква. Но не заради това, че съществува отпреди времето ("О, време, футболът ти!", бихме могли да кажем тук), а защото е единствената игра, която не е заместител, сурогат на труда. Казвал съм го и друг път (наблюдението дължа на един приятел) - футболът е едничката игра в света и в историята, която се играе с крака, друга такава няма. Следователно той е единственият, който не зависи от ръката - този инструмент на тялото, превърнал маймуната в човек. Ръката там е престъпление, значи позволено е да кажем, че той е "неръкотворен", че не е от този свят. Ръката, знаем от набитите в главите ни теории за еволюцията (Дарвин) и на историческия материализъм (Енгелс), е в основата на очовечаването, е органът и органонът на очовечаването. Отказвайки се от ръката, обявявайки я за престъпление, футболът се превръща в не-човешка игра - сиреч не-ръкотворна, сиреч божествена. Той не идва като заместител на човешката дейност, каквато изконно и homo-демиургично е трудът, не е продължение на работата с други средства, а е коренната, върховната нейна противоположност, нейната а-топия и антиномия. Тъкмо в този смисъл футболът е "вечната игра", е играта: той няма друга цел, освен самия себе си. Разбира се, за всяка игра може да се каже същото, но той е единственият, който не води до усъвършенстване на ръката, за да може след време тя да извършва по-добре и по-качествено някаква (каквато и да е) работа, както, предполагам, са се появили на бял свят другите игри. Те са като тези при животните - чрез играта се обучава; футболът обаче не обучава - за какво може да послужи жонглирането с топката или способността да я удариш с глава, насочвайки я в точно определен правоъгълник?! За нищо, пълна безполезност...
Раздвижената китка на ръката, която (съз)дава баскетболът, или здравата и стабилна длан, необходима при волейбола - всички те по някакъв начин укрепват точно органа, с който след време се работи, се извършва трудова дейност. С крака не може да се работи, с тях може само да се ходи, тоест да се преместваме от едно място на друго. От такъв ъгъл видян, футболът е игра не на времето, а на пространството (макар всички бавения на играта като че ли опровергават това твърдение, но само като че ли): не случайно той е единствената игра, чието цялостно игрово време не се покрива с чистото игрово време. При баскетбола, когато топката спре, спира и играта, при хокея е същото; при волейбола топката трябва да е в игра, за да има въобще игра; докато при футбола тъй наречената "игра без топка" е съществен елемент от уменията на добрия играч. Там времето тече дори когато играта спре. Тъкмо защото важно е не времето, а пространството (ще се върна по-късно отново на това) - първо, и, второ - защото играта си е самодостатъчна, тя не зависи от зрители, публика, специалисти и други подобни обраствания. Футболът не се интересува от мнението на тези, които го играят, както и на тези, които го обясняват; затова е едничката игра, която може да завърши с нулев резултат, да не бъде вкаран гол, тоест игра, която се играе заради самата себе си, не за резултата. Когато Световното първенство се проведе в САЩ през 1994 година, един тамошен спортен коментатор беше изпаднал в потрес от този факт; израз на този стрес беше направеното от него безумно предложение за победител да се обявява например отборът, изпълнил повече ъглови удари в мача. Представете си какво щеше да стане 8 години след триумфа на socker-а отвъд Атлантика, ако този анонс бе приет: вместо Швеция, на осминафинал трябваше да иде Аржентина. Тия екстравагантности идват заради това, че не се разбира футбола като игра, който като "вечната игра" пред себе си има за цел не някакъв резултат, а само своето собствено осъществяване, своето собствено изпълнение. Ето защо точно Бразилия е "футболната държава", страната, покриваща най-плътно смисъла на футбола: най-важно е играта да става, не изходът от нея. На обратния полюс са, разбира се, германците, но и при тях пестеливостта иде от същността на играта: футболът е игра, в която сдържаността и дори отстранеността от-нея-вътре-в-нея са достойнства, не недостатъци. Неговите създатели - англичаните, казват във връзка с това: "Футболът е игра за джентълмени, която се играе от простаци; ръгбито е игра за простаци, която се играе от джентълмени". Наистина, простотата на правилата, възможността да се направи футболно игрище буквално от нищото позволява той да се играе от всевъзможни люде и на всевъзможни места: клипът на FIFA, между другото, желае да подчертае именно този факт. Елементарността, сдържаността, ако щете, на футболните правила задава събрания стил на германците; футболът като играта сама-по-себе-си задава великолепието на бразилците. И между тях са множеството комбинирани варианти, като британският например, събрал по някакъв начин немско и бразилско - германското с хъса за победа, бразилското с хъса за атаката, който е в някаква степен и класически. Защото в Албиона играта не спира до последно; който е гледал първенството на Висшата лига, знае това - атаката е непрестанна, желанието за гол - огромно. И дори ако такъв има реализиран, набезите към двете врати не спират...
Споменах по-горе пространството, в предишното изречение говоря за набези. Не случайно: футболът, ако мога да се изразя така, е варварска игра, имитираща стратегията и тактиката на племената на гали, готи, германи и франки - онези извиращи от дълбините на историята диви и нецивилизовани орди, които с непрестанните си атаки, с неспиращите си набези са поставили величествената Римска империя на колене. Вземете целта на играта: единият отбор трябва да се впусне в територията на противника, да елиминира неговата съпротива и да превземе вратата му, вкарвайки гол; след това пак се връщаш в своята половина. Почти същото като варварския набег: изненадваш врага в мястото, където се чувства сигурен, превземаш града, ликуваш, след което се връщаш там, където си пълновластен господар. Пространството във футбола е не за трайно завоюване, не за окончателно превземане, а е само възможност да демонстрираш своите способности да го преодоляваш, покоряваш и употребяваш. Противно на американския футбол, където целта е именно това: с всяка възможност (общо 4), които се дават на отбора, той трябва да завоюва определена територия и следващата му атака тръгва от мястото, докъдето е стигнал; едно създаване на фортове, на здраво укрепени селища, откъдето заселниците поемат, за да покорят пустошта, изтласквайки нейните коренни обитатели - индианците. Европейският футбол няма такива желания: при него играчите нападат, постигат, каквото успеят да постигнат, след това се връщат в защита, за да се отбраняват от набега на противника. Не случайно едно от най-ефективните и ефектни футболни умения от тактическо естество е контраатаката: отнемаш топката (инициативата), тръгваш изненадващо и колкото се може по-бързо напред, стигаш вратата и отбелязваш гол (превземаш крепостта). Разбиране за пространството като място на скоростта, не на стабилността; установяването върху него не е от значение, от значение е движението вътре в него. В този смисъл футболът е игра на номади, не на заселници, важно е преместването, не спирането; футболът е игра на вечното движение, на perpetuum mobile, не на движението, стремящо се към своето спиране, не на телеологическо движение. Тъкмо защото той няма друга цел, освен себе си, освен осъществяването и реализирането си като игра; няма нищо по-добро от това тя да продължава вечно, всичко останало е само добавка. И убиването на времето, за което стана дума по-горе, е не точно убиване на времето, колкото убиване на движението: отборът контролира пространството, контролира придвижването на "врага" вътре в пространството, когато топката е в краката му и играчите си я подават привидно безцелно по ширината на терена (както стана на мача Мексико-Италия). С това сочат, че територията е тяхно притежание, че защитният им е вал е здрав и силен, непробиваем. Защитната игра във футбола от своя страна също е построена върху принципа за отбиване на вражески набези: отбранителна стена като Великата китайска или Адриановия вал на Балканите, съградени, за да отбиват варварски атаки. Въобще футболът има в себе си много от войнското поведение от смутните времена на Великото преселение на народите; не случайно за негова родина се смята остров, преживял не едно и две нападения на брити, англи, сакси, викинги, нормани... Тактически той действа също като тогава - внезапен варварски набег, стена, която го отбива. (Прочее, на британския остров римляните също са построили такава стена.) А това подсказва следното: ако в нападение футболът е варварство, то в защита той е цивилизация, което препраща към защитния характер на всяка цивилизация. Цивилизацията, всяка цивилизация винаги е отбрана; нападението е прерогатив на варварството, на хаоса. Което може да бъде вероятната причина най-големите "варвари" във футбола, най-невъздържаните и необуздани играчи да са именно нападателите (спомнете си нашия Стоичков, ругатните и особено полудивашкия му вид по време на Мондиала в САЩ).
Войната обаче е колективно дело, въпреки уверенията, че понякога "и сам воинът е воин". Футболът също е колективна игра, което прави така, че индивидуалностите там, колкото и да са важни, все пак не са по-важни от тима, от отбора, от екипа. Няма играч, който да може сам да се справи, без подкрепата на своите съотборници (това във футбола се изразява с едно много известно правило: че няма дрибъл, колкото и добър да е той, който да отправи топката там, където трябва, по-бързо от точния пас); усилията на французина Зидан или на португалеца Консесао бяха напразни - техните отбори отпаднаха именно защото не бяха докрай истински отбори. На ХVII-то световно първенство (тази констатация е на Вера Джамбазова) наблюдаваме края на "звездната система" във футбола: големите и велики имена бяха съкрушени от задружните и само поради това, единствено поради това велики отбори. Янките победиха Фиго и компания, Япония победи Карпин и компания, Южна Корея - Олисадебе и компания, Сенегал - Тиери Анри & Co. И нищо чудно, ако тази годината световната титла отиде в отбор, в който няма големи звезди, но пък има "здрав дух в колективно тяло".
Разбира се, "вечната игра" също не е пожалена от "големите пари". Най-скандалният фарс в това отношение беше Европейското преди две години, когато УЕФА почти се опита да назначи финал между Франция и Холандия. И ако тогава французите имаха отбор, който стигна до края и взе титлата, то холандците бяха препънати от изключената от сметките Италия. Ето защо в немалка степен ХVII-ият Мондиал е симпатичен точно с това, че бюрократите на играта не се намесват в самата игра (или поне не личи, че се намесват), не предрешават (благодарение на своите представители на терена - съдиите) изхода от отделните срещи. Публиката не прощава тези неща (справка - българското първенство и празните трибуни по стадионите), освирква и дюдюка. И колкото повече те не се намесват във футбола, толкова повече той ще си остава играта, любима на цял свят. Това обаче не са футболни проблеми, по-скоро са политически, затова ги оставям настрани. Само ще отбележа, че футболът се съпротивлява на тази намеса, отхвърля я: изумяващите резултати на това световно първенство са донякъде свидетелство за този бунт. "Бунтът на мравките" е бунт на футбола, неговият категоричен и непререкаем "удар по масата", че колкото повече бива превръщан в печалба, толкова повече ще поднася неочаквани от никого изненади, ще посича без милост футболните "печалбари", за да съживява радостта от играта. Прекрояването на футбола в бизнес, деформирането му в източник на средства влиза в тотално, смъртно противоречие в неговата същност като игра - игра, която търси не да заработи колкото (се) може повече, а чисто и просто да (се) играе - на плажа, на поляната, на площадката пред блока, в зала, на стадиона. Изкривяването на футбола в труд го убива като игра, лишава го от качеството му на "опозиция" на труда; защото само той и никой друг е играта, която единствена се играе с крака и която няма нищо общо с каквато и да е работа. Просто "Това е - вечната игра"...

Митко Новков