Лика Янко
и нейните Свети места
         

Отваряне на очите

Ръкописът на книгата-посвещение в изкуството на Лика Янко, разказва Димитър Аврамов, е завършен в средата на 80-те години на миналия век; времето, в което още траят последните инерции на официална (само)схизма на художничката. По своята история - дългоотвръщан, нежелан, нахалост престоял в редакции и по издателства - изкуствоведският разказ може да се добави като пореден факт към Ликината биография на отказа: безчет изолиращи публичния й художествен живот събития и обстоятелства. Неслучайно Аврамов ни въвежда в книгата си с автономен от останалите части дял. Той представлява критическа ретроспекция на ситуацията в българското соцхудожество в периода от началото на 40-те до първата половина на 60-те години на ХХ век. В рамките на това (най-подмолно в тоталитарната епоха) време Лика Янко начева и завършва академическото си образование, за да продължи единствено сама, институционално неподкрепяна и неприкрепяна от нищо и към никого. Неспазваните от художничката изобразителни канони са основа на отхвърлянето й, което отнапред е плахо и маскирано, а после рязко и открито. Връх на цензурната реакция става първата самостоятелна изложба на художничката (1967 г.), свалена само седмица след откриването. Емпатията на Аврамов към Ликиното изкуство е безмерна; описваните от него несправедливости въздействат със силата на покушения върху живота. Смазват няколко сцени, между които тъкмо наказателната процедура срещу въпросната първа изложба. За чувствителното към жестове око не снемането на изложбата стряска, а един прегруб детайл: "Картините на Лика са буквално изхвърлени на улицата."(курсивът мой - И.К.)
Спирам се на всичко това, тъй като диапазонът от контрасти в монографията е значителен. Все около тази конвенционално душна основа, било тя идеологическа или тясно художествена, но както казва Аврамов, в случая на соцвремето контрастите са едно - впръснати един в друг, съзаклятни.
Странно обаче, този ход, този тон на светската й съдба, въпреки че са тежко преживявани от Лика Янко, стоят неорганично, надалеч, както спрямо творчеството й, така и у Аврамов - в разказа за творчеството й. От друга страна, няма как да се открие самостойността - уникална във всеки план - на Ликините постижения, без съпоставката как, къде и Господи, кога се случват! И оттук - разбираеми са всички укорни пасажи, които авторът отправя към конкретно провинените художествени институции, а с/над тях и към конкретните персони. Но критиката, струва ми се, все боксува. Сякаш Лика Янко отнякъде шепти и оневинява. Димитър Аврамов се диви на нейната позиция - с магично свои си, от друг свят увещания и формули да преборва негативните отношения с лекота. Не и без тъга: печален поглед срещу не-хармонията. В последна сметка, темата за отхвърлянето на Ликиното изкуство, придобила в собственото й мислене статуквото на тайна помощ и съдбовен знак за по-голяма свобода, става някак безпредметна; измерение, несвързано с най-дълбоките основи на живота и на творчеството й. Последното от неотдавна натрупва по-широка и задълбочена признатост. Затова една (още много нужна) първа мисия на труда на проф. Аврамов е зрителната просвета, реабилитация на визуалната памет. Или - ликът на Лика, защото, да си представим само това: върволицата години, през които десетки и десетки смайващи по стил, техника и сигнификация платна са обкръжавани от самите себе си, своя автор и шепа близки и приятели. Затова, както и да чета, търся да гледам. Струва си, за ценителя пък ще е неизбежно, задържането още пред корицата. Аз си казах: Ах, та тя притежава линията на изискано издание със стихове. По-рядко срещан формат и по-скоро албумен (разбира се!), едновременно с алюзия за детска книжнина. Можех да очаквам близки до очите на децата обли букви, ала не: текстът вътре е в намънистен шрифт и е откровено подчинен на - с блясък - възпроизведената Ликина картинност. Тълкуванията на изкуствоведа идват след непосредствените му общения с художничката. На места е видим диалог, а обясненията и разкритията управлява думата на Лика. И - определяйки основния характер на изкуството й като изповедно, въпреки терминологията, текстът на Аврамов става на свой ред такъв. Действа с лаконичен, както е между довереници, изказ и от често по-често описва, т.е. прехвърля към очевидното: работите. Движението слово-визия е рондово. Втората дава, но и иска повече.
Ала да се върнем още. Като казвам книга-посвещение - обгръщам я напълно цялата. Заглавната страница играе с Ликините цветови, технически и композиционни решения. Топъл пясъчен оттенък на бялото - за основа. Върху й и централно на корицата се вие авторският инициал: изписваното с въже(нце) име: Лика Янко. Въжето, което е най-трайният колажен елемент в нейните платна, запазва своята фактурност и тук, върху страницата на книгата. То, нека подчертая, стои вертикално на корицата. (Сам по себе си този инициал еманира припокриването на лична и творческа идентичност, едно двойно дарование, от което, смятам, са лишени повечето от артистите.) С неразбираема за законите на писмото ни отвесност, този жест ясно открива пред читателя, че Лика Янко: толкова различна, накрай е и разбирана.
Ако подхванем книгата в ръце, като да я заразглеждаме, почеркът от нишка може да попадне тъкмо срещу линията на слънчевия сплит. Тук смея да следвам стилистиката на художничката, която е изобразила безчетността невидими връзки между нещата чрез въжето. Наполовина на нея - двойно мистичната - се осланям на поличби и поверия, за да си спомня, че символиката на слънчевия сплит пресреща дух и сърце: мъдрост с емоция, сила с чувствителност. Природата на истинското въже(нце) - да е крепко и крехко едновременно носи този смисъл и е ключ към разчитането на колажната иконография у Лика Янко.
За да завърши и композиционната си реплика, особено към последните работи на художничката (вж. "В окото е тъгата" и "Всеки е сам", но непременно подхождайки чрез стилизация), оформлението вписва вдясно и хоризонтално на художническия инициал имената на автора и пак на Лика Янко. Онази, която книгата ще улови, защото и нещо ще се поизплъзне. Защото, според водещата теза на Димитър Аврамов, към Ликиния "митопоетичен", широко субективен и изцяло сугестиран от душевност свят не може да се подходи чрез общо, образец и закон. Въпреки множеството традиционни мотиви и въпреки универсалните идеи там, този свят копнее да му се подходи съответно. С други думи, иска ни се ерудицията на душата. След прочита на книгата тук смея да добавя, че Ликиният "идеопластичен изказ" като да поставя зрителя пред една алтернатива на светоусещането; и точно то е, което избира. Така: или намирате ответстващи на този изказ екоти у себе си, или оставате зашеметен пред пластовете сложно втрупана колажна/символна форма, но като наблюдател (на смайващи уроци по естетика, висок художествен синтез, финес и висша енигматика в изобразеното). Така, по впрочем неизненадваща единствено познайниците на Ликиния свят ирония, призивът за гледане, увещаван дотук, се оказва минимумът за потапяне в картините. Той се оказва естественият ход на една просветителско-демократична процедура по изнасяне и вместване на Ликиното изкуство сред другото и публиката, а по този начин и изтикване на неволята и самостта от него.

          

Затваряне на очите

Мотото на книгата е друг рондо момент, с него тя и завършва, а по средата Аврамов го преобразява, о/познавайки изкуството на Лика Янко. Става дума за метапосланието на Екзюпери, според което "Най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите", както знаем, че е казвала лисицата. Чрез тази алегория авторът портретира и извора на творчество, и неговата съдържателна страна. "Затворете си очите и вие ще прогледнете!", бърза да добави, вече през Жубер. "Всичко накрая се превръща в душевност" има у Пруст. Защо не още сега, непрестанно, сякаш би могла да каже Лика Янко. И дава само такъв образ/смисъл на свят, прибавяйки към интуициите си за същностно най-изненадващата си изповед - тази на въображението. (Тук можем да вмъкнем и Ликиното мото, взето този път от първата страница на ученическата й тетрадка: "Обичам всичко, което е лудо, странно, необикновено".) То е, което довежда до платното многофантастични образи, а пък с традиционните играе, размества, обръща, но винаги в неубягваща хармония. Димитър Аврамов събира двете страни - на лично свята иконографичност и свръхестетизация в пластическото й предаване, като наименова изкуството на Лика "митопоетическо". Оттам той проследява постепенния път на преобразуване, обособяване и символизация на пре/пра важните за Ликиния светоусет конкретни мотиви, а с тях дългите им цикли, инварианти и препращания.
Иконографският материал обема и държи на множествения в традициите си, но все сакрален опит. В него попадат православно-християнски, езически, фолклорни, езотерични мито- (и чисто) поетични знаци, фигури, композиционни единства: Нестинарките, но и Двойката на влюбените; Богородица, но и Цветето, Евридика, но и Птицата; Сътворението, Бог Слънце и Астрологичния порядък - превъплътени от Лика катарзисни енергии. В началото те са с близък до всепознатата си иконичност вид, после стават все по-чезнещи в синтеза на идеограмата и символа. Всичко това, описва ни Димитър Аврамов, оформя изобразителната система от свети праначала, които без смислова странност се свързват: съпричиняват и съследват. Общ техен корен е невинността или връзката на Лика Янко с Рая, детството, Съвсем Началото. С него могат да се обяснят чистотите на символиката, "примитивната" стилистика, изразните средства на колажа. В последното (на което авторът обръща внимание в отделна част) - "камъчета, мрежи, мъниста, метални стружки, канапи, стъкълца, туби....", виждането "със сърцето" се наблюдава откъм природата му да се изразява с дързост и великодушие. Колажната форма е неосмелявана от никого у нас, когато художничката съвсем естествено и явно я начева. Но освен експериментално-пластическото отношение, в използваните от Лика Янко материали е вложена щедростта да се пречисти - реално да се увеличи битието на неща уж случайни, други, малки и възприети като нехудожествени. Повечето от тях обаче, според авторката, притежават "сгъстено време", такава "биография", спрямо която нашата собствена житейска хроника несъпоставимо се смалява.
И "биографията" на художничката, която авторът (като историк на изящното) пресъздава, е по-скоро натюрелна. Тя трупа факти, за да изведе от тях метаслучката, пръста на съдбата, решаващи живота настроения. "В нашия двор имахме върба. Много обичах да се качвам на нея и от там да гледам небето. В причудливите, вечно менящи се форми на облаците съзирах най-различни невероятни същества." По-нататък Димитър Аврамов се взира в годините наред, през които Лика Янко странства сред природата - посещава "едни и същи" тясно локализирани места - селца из Родопите и брега на Созопол. Нейни си свети пътища по нейни си свети места: изкачва с часове един връх, за да намери точна гледка. Тя обаче попада толкова неточно върху платното, колкото да разбираме, че е послужила за земен медиум в долавянето на собствената си възвишена конфигурация.
Тук е мястото да последваме Аврамов и в интерпретациите му върху развитието на автопортрета; тъй обичан и характерен за художничката жанр. Той изминава всички последователни фази по изчезването, заличаването на най-определящото го обозначение - лицето. В "Автопортрет" от 1964 г. изобразяването му първо избягва от пропорционалните и перспективните закономерности. През 1968 г. рисунъкът му вече се декоризира, а в "Автопортрет" от 1970 г. лице изобщо няма. Оставено е в ръцете на ръцете й (ипостасен облик на Художника), които Лика Янко е отпечатала върху бял правоъгълник вътре в платното. И тъкмо като отпечатък тук ръцете асоциират с друг траен мотив - стъпките, очертанията от стъпала. Ръка и стъпало - изключителните крайници на действието. Ако ги обърнем към библейската иносказателност, то в едното стои жестът на Благослова, в другото е извървяването, Пътят, особено голготския или - проблематиката за саможертвата, която Димитър Аврамов подчертава често.
Аз се чудя обаче къде, в кой момент тези два символни знака - ръката и стъпалото, пътят и божественият жест, правят обща композиционна среда? Та нали, от друга страна, Лика Янко черпи голяма част от материалите си от натура. "Понякога Лика посещава криптата в храма "Св. Александър Невски", за да прозре как например средновековният или възрожденският зограф обработва и прилага обковките в иконите. А в същото време събира материали подобно на художниците-авангардисти.": "Разхождах кучето си из квартала и се взирах по тротоарите - търсех и често намирах интересни дреболии, някои от които след това лепях на моите картини." Ето общият момент: когато ръката се спуска до нивото на стъпалото, за да вземе, вдигне, извиси изключително и необходимо за изкуство камъче, мънисто, стъкълце. Символните време и пространство, когато и където Ликиният Път и Благослов се срещат.
С годините напред, пазейки съдържанията от Началото, Лика Янко все повече опростява формата, палитрата, колажната материка. Пречиства докрай. (Вече) всеки знае периода на последните й, различно и различни бели работи, които, ако не биваха удържани в линиите на въжетата, можеха и съвсем да са прозрачни.
Колко бели цвята има в композицията й "Всеки е сам"? При Лика винаги отговаря посланието. И всеки цвят е сам - затова се е окаменил в символиките си. Бялото: най-древен траур, свещена самота, безукорна умитост, съзерцание... или, както най-често е у Лика - предания за кътчетата Рай.
И докато поемаме в ръце тази книга и въженцето от име вплита посоките: от и към сърцето ни, аз разбирам посвещението към читателя така: Като четете/гледате труда за/на Лика Янко, да можете да сте обземани от мисълта, че - както символите й с лекота предават - очите ви навремени с блаженство се затварят.

Ирен Крумова


Ирен Крумова (1976, Видин) е завършила магистърска програма по културология през 2000 г.в ЮЗУ "Неофит Рилски" с дипломна работа върху Борхес с научен ръководител доц. д-р Ангел В. Ангелов.
От май 2001 г. работи като уредник в ХГ "Никола Петров", Видин.

Димитър Аврамов.
Лика Янко.

Издание на Рекламна къща АЯ,
с подкрепата на Центъра за изкуства Сорос.
София, 2000.