Мариус и мярата
Занимава ме въпросът за Мариус Куркински и неговото представление "Сънят", но също и проблемът за зрителя от ХХI век и за неговите опорни точки.
"Сънят" по текста на Джулиан Барнс беше номиниран за годишните награди "Аскеер 2002" в категорията "най-добро представление", а Мариус взе приза за най-добра мъжка роля. По-важна обаче, вероятно дори за самия Мариус, е оценката на публиката. Представленията му имат огромна посещаемост и винаги завършват с несънувано количество аплодисменти. Отговора на въпроса какво прави Мариус толкова добре приет, потърсих от публиката.
Мариус е уникален - това е първото становище, което може да се чуе, но то някак си не ме убеждава, понеже в него се съдържа твърде много патетика, а липсва яснота за това как точно е уникален. Уникална във всеки случай е лекотата, с която нашата публика си служи с различни епитети, а също и невъзможността да ги защити.
Като обяснение за уникалността на Мариус идва например становището, че той на сцената е напълно онова, което е. Едно такова мнение може би отразява симпатия към човека, но отново не казва нищо за качествата на актьора. Подобна представа за Мариус дори навява мисълта, че той вече е влязъл в съзнанието на много хора като един стереотип, а над това артистът сигурно има какво да помисли. Още по-неприятно би било предположението, че като зрители нито за миг не забравяме кой точно стои пред нас на сцената. Ето откъде се поражда усещане повече за Мариус, отколкото за персонажите, в които актьорът би трябвало да се е превъплътил.
Има много интересна теория за Куркински, която обяснява неговата уникалност с това, че той, за разлика от другите артисти, не се опитва да нанесе себе си в ролята, а обратно, нанася ролите в себе си и ги скроява и преправя по мярката на личността Мариус. Подобна концепция обаче е вярна само донякъде - Мариус в непосредственото общуване в живота е безкрайно различен от онова, което изгражда като образ за себе си на сцената. Така че актьорът не нанася ролите върху своята личност, а върху представата за Мариус, която има публиката, или по-точно - върху представата, която Мариус иска публиката да има за него. Така че тук има двойна игра, има и авторежисиране на мита Мариус, който, не ще и дума, засега е уникално изигран. Интересно е все пак доколко и докога една личност (или идеята за една личност) може да издържи на вечния, мощен и многообразен напор на изкуството. Предполагам, че това, в което Мариус сега е най-силен, може в бъдеще да му изиграе лоша шега, въпреки толерантността на публиката. Убеден съм също, че прекомерната мисъл за себе си в актьорския занаят пречи. "А когато в това изкуство проявяваме прекомерна или, обратно, недостатъчна страст, можем да разсмеем невежите, но само ще огорчим познавача."
Друго, което публиката забелязва, е, че Мариус прекалено много се раздава на сцената. Вярно е, въпросът е: "С каква мярка?".
Едва ли е постижимо да се разреши такъв проблем, особено в нашата късна епоха, в която никой не може да застане в позиция над или извън другите, никой не може да бъде арбитър на красивото, нито да задава мярата на нещата. Времето на постмодернизма, в което живеем, предполага всеки сам да си е мярката. Липсата на общовалидно мерило прави все по-трудно използването на критерия "качество", когато говорим за изкуство. Нашите оценки все по-често се свеждат само до заявления, че нещо ни харесва или не ни харесва. И това все повече важи за изкуствата, където творецът сам си "произвежда" завършения продукт. За щастие, актьорът все още съществува в сътрудничество с други творци. Дори в един моноспектакъл той е точно толкова творецът на представлението, колкото и авторът на текста. В този смисъл, би могло да изглежда некоректно да се обсъжда играта на Мариус, тъй като той сам си е мярка. Пропаданията, дисонансите, преиграванията и недоиграванията обаче лесно се открояват, когато го съизмерим с другата мярка, с другия начин - в случая с този на Джулиан Барнс.
Една от най-съществените характеристики изобщо за стила на Мариус е богатата и нестандартна мимика. В "Сънят", ако се вгледаме внимателно в нея, ще забележим, че тя нито е толкова неизчерпаемо богата, нито е точно използвана. Няколко (немалко) пасажи от текста, напълно различни по емоционална окраска, структура и смисъл на съобщението, са съпроводени от абсолютно еднакви жестове на актьора. И това играе в полза на мита "Мариус", но проваля дълбочини и нюанси в текста, които биха могли поне да се загатнат. Мимът Мариус често успява да извлече от текста ярки съобщения и смисли, но и доста пъти жестовете му увисват във въздуха като безсмислена притурка към нещо, което може да бъде брилянтно, само ако бъде изиграно семпло. Книгата на Барнс предлага доста такива, за съжаление неизползвани, възможности. "Съгласувайте движение със слово и слово с движение, като много внимавате да не прекрачите отвъд границите на естественото. Защото всяко прекаляване е против същината на актьорската игра."
Мариус със сигурност не прекалява по отношение на пластиката, на играта с тяло. В повечето време той оставя тялото почти неподвижно изправено, а това, при някои по-драматични и динамични моменти от текста на "Сънят", неволно извиква в съзнанието ми образа на учениче, което рецитира стихове в читалище. "Но и не бъдете прекалено вяли - нека вътрешният глас ви води."
Ако не друг, надявам се, че поне самият Мариус ще се съгласи с мен, че по отношение на гласовите си възможности той не е прекомерно надарен. Гласът му няма голям диапазон във височина, няма и богат емоционален и тембров регистър. Всичко това може да бъде превърнато в предимство, но само с много премерена игра. "И произнеси го, моля ти се, както ти показах, леко, да танцува на езика ти!" Само че Мариус се опитва да прави други неща с текста на Барнс - известни пасажи са произнесени особено високо, забързано, дори задъхано, без в текста да стои ключ за такъв прочит. Една и съща интонация е използвана при реплики с безкрайно различен емоционален заряд. Въобще, ако човек си направи експеримента да затвори очи по време на цялото представление, за да може само да слуша, ще осъзнае най-добре колко отчайващо бедна е звуковата картина. И това викане по българските сцени, дори ако става въпрос само за едно или две места от цялата пиеса - винаги съм се чудил защо. "Ако ще викаш като мнозина от своите събратя, бих могъл да доведа и градския глашатай да ми рецитира стиховете."
Това са, в невъзможно кратък вид, грапавините в една постановка на Мариус - всъщност сериозни пропуски, които биха били достатъчни да съсипят и един блестящия текст, и една прилична режисура (отново Мариус).
Само че публиката аплодира до изнемога. Чудя се как иначе би могла да се възприеме такава игра днес, в която все пак личи плам, макар и необработен, неуловен в майсторски ръце. Как да се възприеме днес, когато дори театралните критици са затруднени кога и дали да кажат, че някоя постановка е с високи качества. Днес начините да погледнем на света са безкрайно много; безкрайно много опорни точки са ни завещани от вековете - нищо не пречи в едно и също представление да бъдат използвани африкански маски, цитати от "Ригведа", испански народен танц, похвати от театър "Но", методът на Станиславски, а някъде в дъното да се прожектира реклама на "Кока-Кола". Нищо не пречи, както се вижда, митът "Мариус" да бъде вмъкван като мета-текст към текстовете на най-различни пиеси. Къде обаче е нашата опорна точка, когато трябва да кажем дали цялата тази смесица е дала качествено представление?
Съвременната епоха, по многообразието от творци, допуснати до строежа на храма, прилича на готиката. Прилича на готиката по сложните семантични пластове, които художниците вмъкват в творбите си: текст върху текста, цитат от цитата, пародии, алегории... Прилича на готиката заради ръбатия, недоизваян, полу-двуизмерен, полу-триизмерен образ на човека. Мариусовата постановка "Сънят" започва с "Кирие елейсон" и свещи по сцената. Текстът на Барнс се връща към темите за рая и ада - каква по-подходяща задача за една нео-готика?
Мариус Куркински е от малкото (засега) актьори, които се опитват да излязат от постмодерната готика благодарение на цялостния образ, който се съгражда вътре в мита "Мариус". Но също така е на прага на невъзможността да постигне нещо ново, защото текстът на личния му мит трябва непрекъснато да бъде колажиран по стария, добре познат начин, с текстове на различни пиеси, за да се получи все пак представление. Мариус е пародиен и ироничен дори в най-драматичните моменти, казват, и смятат това за особено високо постижение. Но това е пак старият постмодерен интелектуален смях при сблъсъка на различни текстове. (Например, актьорът, според партитурата на пиесата, трябва да изиграе влюбен мъж, но Мариус го изиграва с жестовете и интонациите от своя текст-мит и залата избухва в смях.)
Може би, вярвам, нашата епоха се е запътила към своя Ренесанс. Ето - Барнс, решавайки проблемите за битието и свръхбитието, несъмнено поставя човека като мярка за нещата. И всичко това в строен и единен текст, който ясно тръгва отнякъде и върви нанякъде, без постмодерна резигнираност на мисълта. Ето - Мариус поставя човека в центъра на нещата, опитвайки се да премахне излишните детайли (говоря най-вече за мизансцен). Хармония, единство, липса нa труфила от всякакво естество, плавност, завършеност, уравновесеност и увереност в играта - надявам се, че това е, към което се стреми Мариус.
И тъкмо понеже се надявам, че постмодерната епоха завършва, изморена от крайностите на първите години свобода, че вървим към семплите наглед, но цялостни неща, включих в текста си мисли от зората на театралния Ренесанс - Шекспир (Хамлет дава наставления на актьорите). Защото, ако готиката завършва, след нея едва ли има какво друго да дойде, освен Ренесансът. Красиво е да си спомним, че е имало епохи, в които мярата е била в крайна сметка една, не легион, и макар да е била трудно наложена, оказала се е трайна не само защото някак си е била усещана, а защото е имало хора, които ясно са могли да я заявят. Големите не само просто са творели разни неща, но са били способни да обяснят какво правят. И митът за тях е тръгнал някак си естествено.

Александър Мануилов


Александър Мануилов е студент пети курс "Славянска филология" в СУ "Климент Охридски".
Статии като тази, която публикуваме днес, се пишат рядко, но пък най-често са спорни. "Мариус и мярата" се опитва някак да рационализира възприемането на театралния спектакъл, отказва му правото на чудо, на необяснимо откъде струяща сугестия.
Всички, които са писали за Мариус Куркински, се спират на факта, че на пръв поглед семпло изграденият му театър има огромно въздействие върху публиката. Този феномен се нуждае от анализ. Публикуваната статия не го изчерпва, но спорно и остро го поставя. Затова ни се иска да вярваме, че тя ще предизвика дискусия, на която бихме дали място на страниците на "Култура".

Н. В.