Глобализация
и културни периферии
Свидетели сме на един нов феномен - въвличането на страните от Източна Европа в глобалната политика - не като израз на блоковото мислене от ерата на студената война и не дори като израз само на държавна позиция или политика, а като мисловна нагласа и реакция на обществото. Това намира израз в разгръщането на непознати доскоро дебати върху сякаш незасягащи ни пряко конфликти и на самостоятелен съзнателен избор на позиция в тези конфликти. Аргументите "това е далеч от нас" или "това не ни засяга пряко" стават все по-невалидни и изглеждат неуместни. Възниква чувството за принадлежност към един нов международен ред, и най-малките и отдалечени сътресения в който не остават без отзвук у нас. Проблемът се свежда до следното - дали ще продължаваме пасивно да търпим последствията от това, или ще изберем да бъдем част от констелацията, която се стреми да управлява процесите.

От Косово до Ню Йорк

Първият голям знак на промяната дойде с конфликтите в бивша Югославия и войната в Косово. Тогава бе регистрирана необичайна активност на две нива: от една страна, темпераментен спор между основните политически партии при изработването на национална политика по отношение оценката и характера на участие в разрешаването на конфликта; от друга - богат и продължителен дебат в пресата, в който се включиха основни интелектуални фигури от различни тенденции и който, без да доведе до споделена оценка за конфликта, разшири политическия дебат по посока на социалните, културни и етически измерения на събитията. Всичко това беше съпроводено и от поредица социологически допитвания до общественото мнение, факт, окончателно затвърдил усещането за тотално въвличане. Разбира се, това активизиране на обществото можеше да се отдаде и на близостта, почти физическа, до арената на събитията. Самолетите на НАТО, в резултат на предоставеното от правителството въздушно пространство, при изпълнението на своите мисии минаваха над главите ни и дори няколко заблудени ракети нанесоха щети на разположени в периферията на столицата къщи. Към физическата близост можем да добавим и други въвличащи фактори - общата история и културни традиции, добросъседството, чувството за обща, по правило определяна от външни сили, съдба и солидарността, която всичко това спонтанно предизвиква.
При реакциите, свързани със събитията от 11 септември и войната в Афганистан, подобни мотиви вече не играят водеща роля. В първия случай българското общество беше по-скоро емоционално въвлечено в световния контекст, във втория е налице вече в много по-голяма степен съзнателно включване. За това говорят и промените в партийните позиции. По отношение войната в бивша Югославия консенсус на нивото на парламентарно представените политически сили не съществуваше. Ръководството на опозиционната Българска социалистическа партия открито се обяви срещу ударите на НАТО в Сърбия и демонстрираше дискретна солидарност с човека от Белград. Днес между управляващи и опозиция има пълен консенсус по отношение осъждането на атентатите от 11 септември, заставане в редовете на "международната общност", подготвяща ответния удар, и готовност за личен принос в борбата срещу световния тероризъм.
Разбира се, еволюцията на елитите не е последвана от същия ритъм на промени в масовите нагласи, макар че наблюдаваме значително изменение в съотношението между изразените "одобрение" и "неодобрение" на военните действия. Ако 70% - 75% от анкетираните не одобряваха ударите на НАТО срещу Сърбия, то преди започването на военната операция 45% бе неодобрението за военни действия в Афганистан като наказателна акция срещу терористите. Възможни са две хипотези за тази разлика. Първата е, че са настъпили известни положителни промени в масовото съзнание и се е увеличил броят на хората, способни да рационализират външната политика на страната и да приемат реалностите на "новия световен ред". Втората хипотеза не е толкава оптимистична и обяснява разликата с географската отдалеченост на конфликта - фактът, че не ги засяга пряко (тях или тези, които определят като "близки"), прави хората по-безразлични и готови да приемат реалностите такива, каквито са.
Известни подозрения относно правдоподобността на втората хипотеза не ни освобождават от задължението, оценявайки положително промяната, да се стремим да обясним реакциите на всекидневно, битово ниво.
Впрочем, тези реакции не би трябвало да се приемат прекалено доверчиво, без да се познава контекстът, който ги мотивира. Известно е, че и във водещите страни на Запада трудно може да се говори за пълно покритие между официалните правителствени становища и мнението на редица категории граждани. Дори в Америка се чуха немалко гласове срещу ангажирането в широкомащабни и дългосрочни военни действия.
Разбира се, в двата случая са налице същностни разлики в мотивите на неприемането или частичното неодобрение. Но искам преди всичко да обърна внимание върху една друга разлика. В САЩ и Западна Европа резервите към официалната политика се изразяват от представителите на определени политически или интелектуални кръгове, докато масите почти безрезервно подкрепят правителствените действия. У нас нещата са донякъде преобърнати: почти половината население изрази неодобрение на мащабния военен отговор на терористичните предизвикателства, но аргументите за това можем да разберем само ако се запознаем с текстовете на редица интелектуалци, които, без да споделят негативните настроения, развиват аргументативни стратегии, позволяващи ни да се приближим до обяснението на изразените резерви.
В същото време трябва да отбележим, че социологическите сондажи у нас отразяват нагласи, но не и оформено обществено мнение. Масовите настроения до голяма степен продължават да се формират спонтанно, тоест на емоционално ниво, като необработени и неаргументирани мнения. Ако прибегнем до понятийния апарат на Гадамер, може да приемем, че става въпрос за едно пред-разбиране, облягащо се на традиция, в която хората са потопени или от която не са излезли напълно. В това интерпретиране на света през исторически обусловени предразсъдъци (убеждението, че сме малки, слаби, зависими и по правило губещи) трябва да направим разграничението между това, което Гадамер нарича легитимни предразсъдъци (тези, без които традицията не би могла да бъде определена), и подвеждащи предразсъдъци (произволни мнения, случайно асимилиран от традицията исторически контекст). Преекспонирането на подвеждащите предразсъдъци, в които емоционалните реакции взимат връх, възпрепятства възникването на смисъл. Това е свързано и с липсата в самото общество на работа по рационализиране на обществения живот. Западният обществен консенсус по такива важни въпроси, като войната в Косово или отпора на фундаменталисткия тероризъм, не разчита на спонтанно единомислие, а е във висока степен резултат на съзнателна координираност и цялостно въздействие на медийната среда, подпомагаща държавната политика. Точно тази медийна среда предлага и налага интерпретационни стратегии за събитията, формиращи консенсуса във външната политика. В нашия случай медиите (това се отнася в по-голяма степен за пресата, макар да не е чуждо дори за държавната телевизия) по-скоро следват и отразяват масовите реакции и виждат ролята си не като формиращи ценностни нагласи, способни да доведат до по-адекватно интерпретиране на събитията, а в солидарността със спонтано изразените нагласи, тоест с подвеждащите предразсъдъци. Така те се превръщат не в работилница за обществен консенсус, а в говорители на ксенофобията и на страховете от глобализацията.

Антиглобализмът и антиамериканизмът

В българския дебат върху събитията от 11 септември намериха място и спекулативни твърдения, които прочетоха изразеното неодобрение към "широките ответни мерки" в ключ, традиционен за разкъсвания от идеологически противопоставяния посткомунистически политически живот, тоест като прояви на антиамериканизъм. Но неодобрението към предстоящата война и търсенето и на американската част в общата отговорност за случилото се едва ли бе израз на закъснял комунистически активизъм или рудимент на прословутия "пролетарски интернационализъм". Не може да се отмине фактът, че и у нас всички коментари на трагичните събития започваха и завършваха с осъждане на терористичните актове и засвидетелстване на съчувствие към невинните жертви, дори и да предположим, че в някои случаи това е правено по-скоро от протоколни съображения. Трябва да отхвърлим връзката между неодобрението на военните действия (изрично ще подчертаем, че резултатите от сондажите са от времето преди започването на операцията в Афганистан, така че не е имало възможност да се отчете полезният резултат, постигнат в кратки срокове) и антиамериканските настроения като неоснователна. Налице е едно, да се надяваме не съзнателно, подменяне на настроенията на антиглобализъм с настроения на антиамериканизъм.
Нека си зададем въпроса на каква основа би могъл да се разгърне антиамериканизъм у нас? В случая със страна като Франция (в лицето на голяма част от нейните интелектуалци) имаме класически пример на антиамериканизъм, който не е нито на идеологическа, нито на класова основа и който съществува успоредно с успешното атлантическо партньорство и политическа солидарност. Този антиамериканизъм се изразява в засилена, без да преминава в неприязън, критичност на базата на съперничеството между двете страни да играят универсална роля. Ето как формулира това британският историк Тони Джуд: "Никоя друга европейска страна не е толкова натрапчиво вгледана в САЩ, колкото Франция. И ако тук антиамериканизмът е по-ирационален, отколкото другаде, то е, защото по начало Америка представлява за французите донякъде братът близнак, който е тръгнал по лош път: двете страни говорят един и същ език, тоест този на универсалното, и двете действат в името на морализиращи абстракции, като правата на човека или демокрацията, и двете имат претенцията да описват света като универсален проект. Но Америка е обърнала гръб на френския републикански модел и нейният либерален модел е затънал в крайности. Откъдето и задоволството да се види наказан отклонилият се от правилния път брат...". Очевидно става въпрос за принципен спор, в границите на една и съща цивилизация, относно характера и насоката на развитие на тази цивилизация; също така е очевидно, че един въображаем български или източноевропейски антиамериканизъм трудно би се вместил в същата формула. В нея не се вмества и доста по-шумният гръцки антиамериканизъм, нуждаещ се от по-задълбочено обяснение. Но и България, и Гърция са в много по-голяма степен обекти, отколкото субекти на универсалния проект.
И така, къде другаде може да се търсят корените на един предполагаем български антиамериканизъм? Някои наблюдатели на Третия свят (и преди всичко на арабския свят) отбелязват, че антиамериканизмът е инструмент в ръцете на местните режими за отвличане на вниманието на населението от непопулярните последствия от модернизацията или от политическата корупция. Но такава тактика трудно може да бъде вменена на което и да е от българските посткомунистически правителства. Точно обратното, на официално ниво е налице силно желание за "харесване", а главно от САЩ се заимстват редица модели за реформиране на институциите и икономиката. Анализирайки реалностите в редица развиващи се страни, професорът от Амстердам Абрам де Сван изразява на свой ред предположението, че антиамериканизмът може да приеме и формата на последица от един американизъм, който не е удържал обещанията си. Но съдейки по настроенията сред населението, кредитът на американизма не се е изчерпил и той притежава по-скоро едно утопично измерение в масовото съзнание. Това се потвърждава и от факта, че желанието на младежите да емигрират в Америка е придобило характера на масова психоза.

Какво липсва в българския дискурс за 11 септември?

Ето защо, с желанието да осветлим разполовяването на обществените настроения в нашата страна по отношение характера на американските реакции на терористичната атака, ще се обърна към няколко мнения на български интелектуалци, изразители на различни тенденции в днешния ни публичен живот. Мнения, интересни и добре аргументирани, появили се в пресата непосредствено след трагичните събития и стремящи се да предложат обяснение. В известен смисъл, колкото и да са индивидуални и добре обмислени, те по-скоро изговарят, рационализирайки ги в някаква степен, неосъзнатите масови реакции на събитията, доколкото не са свързани с никакво официално мнение или идеологическо предубеждение. Би било невярно да твърдим, че те покриват всички изразени позиции, но със сигурност дават представа за базисни нагласи - както с това, по което си приличат, така и с това, по което се различават. И точно това е, което ни интересува - приликите в различието.
На първо място, за да разберем по-точно българските реакции на 11 септември, трябва да установим не само какво присъства в тези реакции, но и какво липсва в тях. Нещо повече, трябва да започнем именно от това на базата на един, макар и частичен, сравнителен анализ със западните реакции на събитията, такива, каквито ги намираме в коментарната всекидневна преса и досиетата на водещи хуманитарни списания. Не е трудно да открием ако не пълната липса, то поне значим дефицит на основни теми, ангажиращи вниманията на западните коментатори. Нека скицираме накратко основните от тях:
- Навлизането на глобализацията в нова фаза (след икономическата идва ред на политическата глобализация) - обсъждането на това, което политическият жаргон назовава като "международна общност" и "нов световен ред", променянето статута на националния суверенитет и произтичащите от това последствия.
- Забавянето на икономическия растеж, намаляването на инвестициите и свиването на пазарите като непосредствен резултат на кризата, предизвикана от атентатите. Но също така и експонирането на преден план на проблемите на сигурността, което налага и преосмислане ролята на държавата. Търсенето на ново равновесие между държавата и икономиката в контекста на осъзнаването на необходимостта от "силна държава".
- Обсъждането на редица негативни последици от глобализацията, предизвикани от бруталното й разгръщане, и на аргументите на антиглобалистките движения. Дискутирането модусите на една глобализация, наречена от Пиер Аснер "по-бавна, по-овладяна, по-хуманна". Свързването на коментара на събитията с разгръщането на самокритична рефлексия върху водещите принципи в съвременното общество.
- Обсъждането на характера и новите форми на тероризъм като опасност за универсалните ценности и тълкуването им в духа на казуса за престъпления срещу човечеството. Разгръщането на нови геополитически стратегии, преосмислящи политиката по отношение на регионите-генератори на несигурност в глобално обвързания свят.
Този списък би могъл да бъде и продължен, но, струва ми се, е достатъчен, за да бъдат очертани основните разлики.
Нека видим сега какво намираме в текстовете на българските коментатори на събитията. Съзнателно изключвам от вниманието редица журналистически реакции, които остават близки до политически мотивираните становища. Общото в тях е, че не политизират коментара на събитието с оглед вътрешнополитическия живот и не се явяват говорители на някоя добре дефинирана част от аудиторията. Другото общо между тях е прекалената им взряност в отношенията между свръхсилата и световните периферии, между богатите страни и остатъка от света. Като тези отношения са осмислени преди всичко в ключа на културните различия, въпреки, или точно поради наложилата се през последните десетилетия теза, релативизираща йерархическата съпоставеност на различните култури. А това безспорно дава израз на една базисна двусмисленост, доколкото предоставя възможност едновременно и за идентифициране с универсалните културни ценности, и за споделяне на фрустрациите от една еднопосочна глобализация и произтичащите от нея проблеми на периферията. Позволява да се изживяваме едновременно като част от "международната общност" и като потърпевши от глобализацията. Тази разполовеност е израз на латентния, непризнат страх от глобализацията от страна на една култура, разпъната между традицията и модерността.

Кризата на диалога между културите - възможен интерпретационен ключ

В "Колосът на глинени крака"1 Димитър Камбуров разглежда атентатите от 11 септември именно като реакция и продукт на глобализацията, наложена от Америка. Те са определени като израз на сблъсъка между това, което можем да наречем, без да изопачаваме тезата му, култура на изобилието и култура на бедността. От такава гледна точка атентатите обръщат за момент съотношенията: богатият плаче, а бедният е проговорил. Разбира се, неговият дискурс на отчаянието е отблъскващ и осъдителен, но той няма друг език, това е единствената му възможност да бъде чут. Атентатите са послание към западната цивилизация, в което тя, уви, едва ли е в състояние да се вслуша. Така авторът се приближава до позицията на своеобразен езиков фетишизъм - символичното значение на атентатите рискува да заслони реалността на катастрофата и на нейните последствия. Дискурсът на унижените и оскърбените е портретиран през абстрахирането от конкретните извършители и техните подбудители и общото им разтваряне в безбрежната територия на бедността, към която те по същество не принадлежат. В текста откриваме нотки на солидарност на базата на общата принадлежност към културата на бедността, която развива своеобразен пиетет към "падението на силния".
В статията на Румен Петров "Атентатите и дискурсът на завистта"2 посредством загърбване мотива за социалното се предлага един психологизиран вариант на концепцията за културата на бедността и връзката му с дискурса на отхвърлените. Атентаторите са представени като отхвърлени, а убийствените им действия - като "част от глобалния дискурс на завистта". Културата на завистта изправя провинцията срещу града. Провинцията - това са перифериите на единната цивилизация. Провинцията - това е преживяването на "изостаналостта, неразбраността, завистта, злобата от успеха на града - организиран, чужд, богат". Терористите дават израз на разрушителната сила на завистта, те са "ескадроните на смъртта на обедняващата провинция". Но и културата на завистта, подобно на културата на бедността, се генерира от изостаналостта. Целият въпрос, на който и в двата случая не намираме отговор, е какви са причините и кой трябва да поеме отговорността за тази изостаналост.
В позицията на Калин Янакиев в "Пред трагичния предел на историята"3 откриваме известни признаци на изолационистки настроения, възникващи на базата на преосмислянето на постмодерната представа за "другия". Отхвърляйки абсолютизирането на тезата за "другостта" (тя би могло да доведе до опити за "разбиране" и дори оправдаване на аргументите на терористите), той поставя въпроса за границите на нейната допустимост. И от тази гледна точка отказва на ислямистите статута на "другия", такъв, какъвто е определен от евро-американския дискурс. В случая религиозните различия са припознати като дълбоки културни различия и дори несъвместимост. Става въпрос за борба между и за ценностни ориентации. И в тази борба Калин Янакиев, без колебание, от базисните цивилизационни различия извлича убеждението си за наличието и необходимостта от ценностна йерархия. Но определя съществуващите различия не като сблъсък на цивилизации, а като духовен конфликт между съвременни деформирани версии на исляма и християнството - фундаменталисткия ислям и пост-християнството. Две успоредни деформации, макар и разгръщани в противоположни посоки. Ако ислямският фундаментализъм води до религиозен фанатизъм и цивилизационен регрес, до реархаизиране на формите на живот, то това, което определя като пост-християнство, от гледна точка на "онтологията на цивилизационните ценности" отвежда към духовен регрес - затъване в потребителство, безобразен нарцисизъм и човекопоклонничество. Аргументи, отвеждащи ни близо до идеята (намерила място и в изявленията на някои американски религиозни дейци), че случилото се на 11 септември е наказание-предупреждение за отклонението от истинските християнски добродетели. Тази теза вече даде повод и отвъд океана за предположения относно опасността от подхранването на някакъв християнски, в отговор на ислямисткия, фундаментализъм.
Възприемането на събитията от 11 септември и на новия тероризъм през призмата на културната криза и културните неразположения намира оригинален и стойностен израз в текста на Копринка Червенкова "Културните мутанти на ХХI век"4. Неговата оригиналност е в това, че насочва вниманието не към разделящата културите пропаст, а към проблемите, възникващи в точката на допира между цивилизациите, допир, създаващ близост, подобие, но не и разбиране. Глобализацията създава лесни контакти и измамното чувство за "допуснатост". Не пропастта, а повърхностният допир между цивилизациите създава културните мутанти. Взаимното просмукване, без усвояване на ценностите, води до феномена на акултурацията. Терористите от Ал Кайда, идващи от различни страни и следователно денационализирани, са определени като хора между културите, загубили истинската връзка със своята култура, но недопуснати в чуждата. Хора между разколебаната традиция на Исляма и неусвоената традиция на Запада. Резултатът от това е дълбоката криза на идентичността, която ражда илюзията, че може да бъде запълнена от религиозния фанатизъм, от връщането към архаичните корени. Това е жест колкото на отхвърляне на западната култура, толкова и опит за предефиниране на културната отличителност на Исляма на базата на радикализиране на сблъсъка между тях.

Илюзиите за статут на междукултурен посредник

Общото за всичките тези гледища е дистанцирането от версията на Хънтингтън за конфликта между цивилизациите. Готовността за вглеждане в аргументите на "другия", както и критичната рефлексия по отношение на западната култура, се резюмират в тезата, формулирана от Румен Петров, за "белези на криза в диалога между културите".
От кръга на обсъждане изцяло е изключено разглеждането на тероризма като ново геополитическо предизвикателство. Йордан Ефтимов в "За кожата на един терорист"5 справедливо отбелязва, че у нас липсва усет към темата за тероризма изобщо, тъй като самата култура и интелектуалната среда не са я осмислили като съществен проблем. Въпреки наличието и в нашия живот на различни исторически форми на тероризъм, според мен те са били схващани като част от политическия живот или по-точно от нескончаемия низ освободителни акции и латентни граждански войни. Оттук произтича и фактът, че и днес не усещаме тероризма като непосредствена заплаха, следователно като обект на осмисляне. Казано по друг начин, в коментарите си не сме водени от вътрешното самочувствие, че сме пълноценни носители на тези ценности и на тази цивилизационна отличителност, които генерират културата на зависта и биха ни направили възможна мишена. Не сме заплашени, тъй като не сме достатъчно "други", а оттук и нашият намален капацитет да се усетим част от глобалния проблем. Коментарите ни са коментари на наблюдателя, на незасегнатия пряко, имащ както симпатиите си, така и резервите си, "трети". Но дали наистина не сме засегнати?
Йордан Евтимов обръща внимание върху тази трудност да се изяви български дискурс за тероризма и 11 септември. Бидейки някак си външно въвлечени в глобалната политика и конкретния дебат, нашите политически и интелектуални среди в по-голямата си част репродуцират водещите западни дискурси, основаващи се на универсални ценности и в такъв смисъл глобални. А ние не сме в състояние да излъчваме именнно глобални дискурси. Но тази констатация е само частично справедлива, тъй като видяхме, че прочитането на събитията като различни варианти на кризата на междукултурния диалог определено съдържа универсални координати, макар в същото време, под знака на културния редукционизъм, и да стеснява западния дебат за съвременния тероризъм. Причината за липсата на наш собствен дискурс за тероризма се състои по-скоро в друго - коментирайки явлението като глобално, ние не сме в състояние да видим своето конкретно място в очерталата си ситуация, не сме в състояние да направим необходимите изводи за себе си. Българските автори не обсъждат въпроса какви биха могли да бъдат възможните негативни последствия за нашата страна и как би следвало да адаптираме поведението си, за да ги предотвратим. Странна е и липсата на коментари върху очевидния факт, че един от непосредствените резултати от атентатите и "ответния удар" са новите приоритети в американската външна политика и относителното загубване на досегашния интерес към конфликтите на Балканите. Международното внимание не е вече така отчетливо фокусирано върху региона, а американското присъствие постепенно ще се редуцира. В много по-голяма степен за овладяването на етническите, междунационални и политически антагонизми ще трябва да се разчита на един увеличен капацитет на страните от региона за саморегулирането им. Което означава, че те трябва да ги мислят в контекста на глобалната политика и в същото време да осъзнават локалното им значение на европейска периферия. И още - че не можем да продължаваме да съществуваме, хипнотично взрени в балканското, па макар и да смятаме, че предлага представителна извадка на съвременните конфликти между религиите и национализмите.
В един от цитираните текстове откриваме нелишената от утопичност идея, че ние (българите, хората от Югоизточна Европа) можем да играем ролята на посредник в така очертания провал на диалога между културите. Кое би могло да ни отреди тази роля? Очевидно нашето средно положение, поставеност между очертаните полюси на конфликта - между крайната бедност и крайния напредък, между провинцията и града... Това предположение произтича от убеждението, че сме в състояние да разберем по-добре от другите и двете позиции, че сме в състояние да се вживеем като функция от собствената си разполовеност, и в двете роли. А може би аргументите идват и от статистически изразената разполовеност на общественото мнение - почти 50% на 50%, макар че това е несигурен аргумент, тъй като винаги в крайна сметка в решенията и мненията са натежавали активните малцинства.
Всъщност, много по-голяма е вероятността да не успеем да спомогнем крайностите да се разберат, културните напрежения да се изчистят и сами да изпаднем в описаното от Копринка Червенкова състояние на културни мутанти. Мутанти, страхуващи се едновременно от повеите на американския изолационизъм и от налаганата от Америка едностранна глобализация, страхуващи се едновременно от изтеглянето им от региона и от американското всеприсъствие. Идеята за междиннопоставеността може и да снабдява с алибита за доброжелателност, но не може да скрие дълбоката вътрешна раздвоеност, характерна за губещата корените си традиционна култура. Това, което ни предстои, е необходимостта от идентифициране на дълбоките мотиви на тази двусмислена позиция. Всъщност, трябва да си признаем, че не разполагаме с никакъв ресурс, който да ни позволи поне да смекчим очерталото се културно разцепване. Единственото полезно, което можем да направим, е да положим усилия да помирим своите собствени културни крайности, тоест да се помирим със самите себе си и да открием мястото си в глобализиращата се политика. А следователно да изчистим максимално подвеждащите предубеждения и да преодолеем съблазните на междиннопоставеността.

Ивайло Знеполски


Проф. Ивайло Знеполски (1940) е културолог, семиотик, литературен, филмов и масмедиен критик. Ръководител на Катедра "Културология" във Философския факултет на СУ "Св. Климент Охридски". Автор на "Актуалното кино", "Пътища и пътеки на българското кино", "Кинематографичният процес", "Между насилието и отчуждението", "Култура и социална активност", "Из историята на филмовата мисъл" в два тома, "Умберто Еко и уханието на розата", "Катастрофата като филмова метафора", "Езикът на имагинерния преход", "Новата преса и преходът" и др.

















































































































































































































































































































































































































































1 Димитър Камбуров, "Колосът на глинени крака", в. "Дневник", 17 септември 2001.



























2 Румен Петров, "Атентатите и дискурсът на завистта", в. "Литературен вестник", 3 - 9 октомври 2001.




























3 Калин Янакиев, "Пред трагичния предел на историята", в. "Култура", 28 септември 2001 г.





































4 Копринка Червенкова, "Културни мутанти в XXI век", в. "Култура", 28 септември 2001 г.













































5 Йордан Ефтимов, "За кожата на един терорист", сп. "Медия&Реклама", ноември 2001 г.