Капитулиралата грамотност
Марин Бодаков: Г-н Георгиев, през последните седмици зачестихте с появите си по радиото и телевизиите. Как да си го обясним?
Никола Георгиев: Вярно, бях се умълчал за щастие на читатели и слушатели, но през май 2002 г. в България се струпаха твърде много лъжи: лъжите около българското училище, около "историческото" посещение на римския папа, около Кирил и Методий, около Христо Ботев, около Априлското въстание. Чувалът с лъжите се отвори и те се посипаха върху главите ни както никога досега. Додея ми някак. "Пукна ми се афионът", както казва Захари Стоянов... Но мисля, че темата за лъжата и заблудата в днешния български, а и не само български живот, е твърде много забравена и изоставена. В България като че ли издребняваме в разправии за кирилицата или за същността на Ботевото творчество... Това, разбира се, не са дреболии, но над тях или в тях има един много страшен въпрос: каква е лъжата в днешния език, в отношенията между нас, в днешната политика, в идеологиите...
Марин Бодаков: Какво обаче се опитваме да поприкрием с описаните от вас лъжи?
Никола Георгиев: Да вземем думата "лобирам". Тя е тръгнала от думата lobby - коридор или преддверие, в което управниците на шушу-мушу уговарят нещо от взаимна полза. Примерно изречението "Холандският министър-председател обеща да лобира за приемането на България еди-къде си". Думата "лобирам" тук прикрива думата "ходатайство". Но сега употребата на думата "ходатайствам" е паднала до равнището на гимназиален учител и професор. При проф. Живко Бояджиев можеш да ходатайстваш за някой студент, но когато става дума за висока политика, там трябва да се прикрие въпросното ходатайстване или просто просията. Или друго: какво прикрива думата "ром"? Тя крие това, че циганският проблем в България става все по-остър и се търси евфемистично назоваване на тази народност. Когато официалните приказвачи приеха думата "ром", с това те признаха, че думата "циганин" е обидна. Че циганите досега са били обиждани, като са били назовани цигани. Аз не виждам нищо обидно в тази дума. За циганите, както и за българите, има други обидни названия. Но още по-обидна е тази лъжа. Ние решаваме циганския въпрос на принципа на преоблеклия се Илия. А агресията между българи и цигани се изостря, състоянието на циганите става все по-мъчително и замазването чрез преименуването им в официалната реч е жалък опит за решение на проблема. Езикът на българските политически пластове се стреми волно или неволно да се отдели от езика на обикновения човек. В езика на обикновения човек се казва "приказвахме, приказвахме, надхващахме се и накрая се спогодихме". На парламентарен език това звучи така: "след дълги преговори партиите постигнаха консенсус". Обособяването е явно. Така нареченият обикновен човек нарича циганите "цигани" - с добро или лошо, или пък с никакво чувство. Управляващите обаче ги наричат на друг език и много ясно може да се усети защо са го сменили. Какво прикрива изразът "помощ за социално слабите"? Той е евфемистичен синоним на "сиромаси", "бедняци", "окаяници". Или просто опит да се скрие с думи положението в българското общество.
Никола Вандов: Такова прикритие не е ли и понятието "афроамериканец" за негрите в Щатите?
Никола Георгиев: Точно такова. Там има доста чернокожи, които не идват от Африка. Но на т. нар. политически правилен език се изнамери това название. От преименуването положението на негрите много малко се промени. Или изобщо не се промени. Расовата дискриминация, ниското им социално положение, слабите им доходи са така ясно проявени, както и на циганите в България. На политически правилен английски непристойно е да кажете, че аз съм нисък. Трябва да кажете, че съм вертикално засегнат (vertically challenged). Лъжата се развихря на всички езици и във всички общества и задачата на част от мислещите хора е да свалят одеянията й.
Марин Бодаков: Може ли описаната от вас лъжа да бъде типологизирана и подредена в различни езикови разреди?
Никола Георгиев: Има прикриване на неприятни неща на евфемистична основа. Но има и друг тип прикриване - чрез обобщаващата лъжа. Да кажем, че един арабин влиза в автобус или магазин, пълен с евреи, и взривява бомбите, които носи. И първи той загива с цел да избие колкото може повече хора около себе си. Това действие се нарича "тероризъм", а той - "терорист". Обаче в немския град Ерфурт 18-19-годишен немец натоварва цял арсенал на гърба си и избива най-напред толкова учители, колкото хора е избил и арабинът, после уж "погрешка" избива и ученици, след което се самоубива. Ще се намери ли някой да го нарече "терорист"? Е, не! Защото двойно е счетоводството в определянето на тероризма.
Марин Бодаков: Немецът не е огласил политически претенции, а днес тероризмът бива четен само през политиката.
Никола Георгиев: А би трябвало да е тъкмо обратното и точно тук е жестоката тъпота на западния свят. Арабинът жертва себе си в името на някаква кауза - права или крива, но все пак в името на някаква цел. Но ако тази цел е неприемлива за някои хора, те й лепват името "тероризъм". Нищо по-лесно от това. Но как ще определят стореното от немеца? А подобни неща стават не само в Германия, но и в САЩ. Навсякъде.
Никола Вандов: Например, как да определим извършеното от "солунските атентатори"?
Никола Георгиев: Добре. Отвличането на кораб с политическа цел е ли тероризъм? В този смисъл Христо Ботев е архитерорист, защото, доколкото се знае, той е отвлякъл кораб не с политическа, а с национална цел. Има голяма разлика между двете. Двуезичието тресе нашите общества и затова в едното виждане Ботев е герой, мъченик, в другото - терорист, престъпник. Определени среди в богатите западни страни (не казвам изобщо богатите западни страни, защото и там сиромашията и разномислието са достатъчно големи) лепят подобни етикети, защото имат полза от тях. Тези етикети стават неразличими. За различни цели различни хора при различни обстоятелства биват анатемосвани и прякоросвани като "терористи". От една страна имаме разцепване на езика: ходатайство/лобиране, сиромах/социално слаб.. От друга страна има тотализация, свръхобобщение. В единия случай за едно и също нещо има две различни имена, в другия случай за две и повече различни неща има едно име. И в двата случая обаче имаме работа с лъжа.
Никола Вандов: Избежимо ли е?
Никола Георгиев: Единственото, което може да се направи, е лъжата да бъде проницателно анализирана и извадена на показ. Демистифицирането е неизбежно и в него намирам изход. Анализ на тоталитарните езици беше направен в хитлеристка Германия от Виктор Клемперер във великолепното му изследване "Езикът на Третия райх". Евреинът Клемперер с риск за живота си е правил своите бележки и наблюдения, защото тогавашните евреи са имали около 60 забрани, включително да гледат вкъщи куче или котка. По-късно бяха направени и анализи на езика на комунистическата диктатура. С това работата като че ли свърши. А сега сме пред необходимостта и нуждата да започнем да анализираме езика на днешна България. И лъжата, и насилието в него.
Марин Бодаков: А как академичният анализ да бъде изнесен между повече хора, след като самите научни среди вече не работят по планове, а защитават "проекти"?
Никола Георгиев: Езиковите явления засягат абсолютно всички хора, но към тях трябва да се подхожда строго научно. Именно защото в обществото има и сиромаси, и душевно болни, и ходатаи, резултатите от анализа трябва да достигнат до много хора.
Марин Бодаков: А ако самите получатели на въпросните резултати не са склонни да ги приемат и предпочитат заблудите и самозаблудите? Как тогава да воюват във всекидневието си за един по-истинен, справедлив спрямо реалността език?
Никола Георгиев: Не зная. За мен по-важно е всички ние да знаем механизмите на лъжата, постигани чрез езика.
Марин Бодаков: Ще продължа да настоявам: ако институцията изисква от тях да говорят на нейния собствен фалшив език?
Никола Георгиев: Коя институция?
Марин Бодаков: За да попълниш формуляр в общината, трябва да направиш виртуозни интерпретации на административния език...
Никола Георгиев: В това отношение ние, българите, сме много лесни. Един чиновник може да измисли някое словообразувание и то много бързо да се поеме от останалите. Чиновникът за свое улеснение, а и по силата на бюрократическия език, от дългото съчетание на "водопровод и канализация" прави "ВиК", което вече е влязло в масовата реч. Българите сме много лесни във възприемането на подобни творения. Всички ние знаехме какво значи на нормален български "самозадоволяване", но когато чиновник го пусна в някакъв селско-стопански смисъл, много му се смееха, но го употребяваха. Лъжата в езика е и във въздигането на нещата, в прехвърлянето им в друго равнище. Българският селянин продължава да бъде селянин (и казват, че сега е по-зле, отколкото по време на ТКЗС-та), дори когато бъде наричан фермер...
Марин Бодаков: Думите правят несъществуващи неща...
Никола Георгиев: Така е. Ето го несъществуващото нещо - фермерите. Човек не знае да се смее ли, да плаче ли.
Никола Вандов: Защо в едно национално съзнание за дадено деяние едни хора са терористи, в друго са герои. Дали не е въпрос на исторически моменти, защото историята се движи от катаклизъм, срив към период на стабилизиране, който се взривява от следващия катаклизъм... Може би такъв е естественият й ход? Когато обществото иска да консервира ситуацията, да запази статуквото, да осигури своето спокойно и устойчиво развитие, а не взривното, екстремното (то е несигурно, без гаранции за успех) разрешаване на натрупаните проблеми, тогава нарича дадени актове тероризъм. А когато обществото чувства, че другите средства са изчерпани и смята, че "взривът" ще реши проблемите, тогава то благославя и помни даден акт на насилие като героичен. Та въпросът ми е доколко става дума за нравствен и езиков проблем, до желание да се въвежда лъжа, и доколко за исторически контекст на дадено събитие?
Никола Георгиев: Според мен е въпрос единствено на идеология. Не толкова на история. Вярно, че една от големите заблуди на света днес е, че западният свят е стабилен, символ на цивилизация и напредък. Но ние силно обобщаваме. В същия този западен свят имаше и продължава да има революционност, за която ние тук не знаем. Тъй като българските управници чрез своите помагачи създават мита за Запада, създават и мита, че ако България влезе в тези западни построения, нещата бързо ще се променят, и то към добро. Защо българските управници се натискат толкова много да вкарат България в тези организации? За да осигурят своето устойчиво управление. Помните, имаше Варшавски договор, чиято цел беше да брани страните-членки от външно нападение. Но този Варшавски договор само един път влезе в действие и раздвижи войски: съветските танкове заедно с всички страни (с изключение на Румъния) влязоха в Чехословакия. Днес членството в НАТО, независимо дали тук има натовски войски или не, прерязва из основи порива за социални промени. Българските управници мислят за увековечаване на своята власт. Това е същинската и единствена, според мен, причина. Разбира се, те лъжат, че вършат всичко това единствено в интерес на народа и на държавата.
В историята на Европа вече е имало едно НАТО, но през XIX век. Имало е и един Европейски съюз. След смазването на революциите в Европа и особено Наполеоновата, след Реставрацията и връщането на краля, се събират големците от Европа, за да се уговорят, че оттук нататък революции в Европа няма да има, че са направили грешка. И на основата на техния Свещен съюз бива смазана Унгарската революция, революцията на Петьофи от 1848 година. Днес механизмът е същият. Буржоазното мислене признава само една революция - тази, която го е докарала на власт. И нея то празнува официално. За антибуржоазната революция във Франция се говори, но празник за Парижката комуна никога няма да има. И всякакви пориви към съпротива и борба биват дълбокомислено и философски порицани (даже и от наши българи), защото революциите не били донесли нищо добро, били само страдания и връщане назад... И други такива глупости от рода на "Франция, ако не беша направила революцията от 1789 година, щеше да бъде по-напред от Англия". Такива бакалски сметки.
Марин Бодаков: Докъде свършват езиковите лъжи и откъде започва глупостта? Защото много малко неща днес се осмеляваме да наречем глупост. Пък и премълчаванията влизат ли в рамките на лъжата?
Никола Георгиев: Недоизказването, премълчаването са също част от механизма на лъжата. Отново сме в положение да правим анализ на глупостта и се появяват, слава Богу, съчинения от типа на "Възхвала на глупостта", но този анализ изисква много филологизъм, психология, политическа икономия, история. Виждам го, както казвате, в един много голям проект, в много голям план. Не събиране на глупави изрази, бисери на глупостта, а проумяване на факта, че лъжата и глупостта вървят ръка за ръка и пронизват всичко: от църквата до училището, от Народното събрание до казармата, от митингите до разговорите в кухнята. Глупостта е повсеместна, а много хора са готови да бъдат мамени.
Никола Вандов: Дали политиците не отговарят на очакването на хората, които предпочитат да не знаят цялата истина, защото тогава отчаянието ще дойде по-бързо?
Никола Георгиев: Изглежда, че на това се крепи тъй нареченият политически живот.
Никола Вандов: Ако хората не вярват, че утре ще живеят по-добре, всичко губи смисъл?
Никола Георгиев: Хичкок рекъл, отговаряйки на въпроса защо плаши хората, с думите: "Защото искат да бъдат плашени.". Изглежда, че много хора карат на принципа на циганина, който решил да подкваси язовир, хвърляйки в него подкваса. Когато му казали, че той никога няма да се подкваси, отвърнал: "А бе я знам, че оно никога няма да се подкваси, но я си представи, че се подкваси... Леле, какво ядене ще ядем." Лъжата е толкова по-силна, колкото е по-замашна, нагла, по-обща и по-мъглява. Ако един политик каже, че "До две години обещавам покачване на доходите с 41,3%!", няма да прокопса. Но ако се появи някой друг и каже, че "след 800 дена няма да познаете България", ще гласуват за него.
Марин Бодаков: А когато политическата лъжа бъде изобличена от медиите, но с помощта на нови лъжи, какво да правим тогава?
Никола Георгиев: Нямаме друга възможност, освен да наблюдаваме и анализираме. Капитулантски звучи, но е така. Единственият, макар и временен цяр срещу тези лъжи, са резките социални действия. У нас и по света много се приказва за тях. Затова и бях против това днешно наше приказване. Защото всяко такова приказване се използва за отдушник - като приказката за кучето и кервана. Идва време, когато някакви други действия започват да заместват говоренето. Действия, разбира се, водени от нови заблуди, формулирани в лозунги. Но така или иначе опиянението и възможността за нова промяна е нещо, което бакалският дух на нова България не може да разумее.
Никола Вандов: Сега във вас говори анархистът!
Никола Георгиев: Непрекъснато.
Марин Бодаков: А кои са основните лъжи и митове, които възпроизвежда българското образование?
Никола Георгиев: Трябва да правим разлика между мит и лъжа. Да кажем, делото на Кирил и Методий е мит, красив, благороден мит, който при досега с рационалното мислене много бързо може да се разпадне. И тази опасност не се осъзнава от българските, пази Боже, управници. Кой е сътворил азбуката? Кирил? Не. "Творци на българската книга"? При всяко по-пряко запознаване с така наречените факти, се показват неща много, много далечни от мита "Кирил и Методий". Като великолепен филолог Кирил е създал една много странна азбука. Тази писменост и досега буди възторг сред филолозите, но тя е безнадеждна в Европа, защото, от гледище на днешния европеец, това са много трудни за запомняне завъртулки. Тази азбука наричат глаголица и тя има известен успех някъде в Хърватия, но останалият славянски свят възприема писменост, за която не се знае кога и как е създадена. Тази писменост е положена върху един стил гръцко писмо, така както и латинската азбука е положена върху гръцката. И много и много от буквите в кирилицата и латинската азбука са еднакви. (Което дава възможност на собствениците на коли да поставят на тях номера, които използват букви, едновременно кирилски и латински.) Тоест наричаме азбуката кирилска, без самият Кирил да има нещо общо с нея. Допуска се, че тази кирилска азбука я е имало и преди Кирил и Методий. Азбукотворчеството, писмотворчеството на Кирил е целяло проникване на византийска пропаганда и политическо влияние в Средна Европа. Нещо, което не се удава. Митът, че те са създали общи за славяните духовност, култура и азбука, е много красив, макар че повечето славянски народи не пишат на кирилица. В Сърбия, под силния културен натиск на хървати и словенци, кирилицата бе докарана до такова положение, че сега са съставили Комитет в нейна защита. "И на вси славяни книги да четат" е много красив мит, макар че славянската идея отдавна е мъртва. Мит е, че е имало духовно прозрение за народа, който ще върви все напред... Митовете винаги стъпват върху много тънък лед и когато той се продъни, човек го облива ледена водица.
Никола Вандов: Какво остава тогава от цялото им дело? Какви са основанията да ги тачим? Те бяха провъзгласени за покровители на Европа. Допринесли са много за евенгелизацията на маса хора, което поне тогава е било голяма работа?
Никола Георгиев: Разпространяването на писмеността явно е помогнало много на църквата и държавата. Щото държава и църква - в по-модерния смисъл от гръцко-римския период - без писменост заникъде не са. Държава и църква хвърлят око на такива ценности и ги приобщават, тоест обсебват ги, вземат ги. Църквата ги обявява за светии - има съображения и основания за това. Хубаво, така да е. Помогнало е делото им за похристиянчването. И християнизацията върви на север към Киев и Москва с азбуката. Това дело е църковно, то не е точно на Кирил. Но разпространяването на такава азбука, която и по шрифт, и по начин на изписване е близка до латинската и гръцката, и все пак е различна - тук успехът е много голям, тук е неговата тънкост. Ние сме православни и на основата на писмеността, на писменото различие, което имаме.
Никола Вандов: Ако се откажем от тези разлики и започнем да пишем на латиница, това ще се отрази ли на духовния ни живот? Каква е връзката между писменост и духовна култура? Големината на културния ни потенциал свързана ли е с тази писменост?
Никола Георгиев: Банатските българи пишат на латиница. Връзката между дух и буква е много проблематична. Апостол Павел заявява, че трябва да се внимава, защото буквата убива, а духът одухотворява, оживотворява. Но, от друга страна, религиозен и още повече романтически мит е този за неделимата връзка между дух и език (това е при Хумболт) и дух - език - писменост. Немците много трудно се отказват от готическата азбука и пищят, че това е посегателство върху немския дух. Какво би станало, ако България за година или за един месец смени азбуката си, писмеността си? Това ще е много тежък културно-исторически трус. Отведнъж туй, което е било на кирилица, остава в долатинската ера. Това разделение на българската история и на българската култура ще бъде много тягостно. Ако се направи, ясно ще бъде защо се прави: за да се угоди някому, да се хареса на някого. И така, както преименуваме лъжата с преименуването на нещата, така смяната на азбуката ще бъде част от тази голяма лъжа. И голямо национално унижение.
Никола Вандов: Така ли да гледаме на реформата в писмеността, извършена от Ататюрк? Как се отрази тази реформа на турската култура?
Никола Георгиев: Смяната на азбуката е винаги трагедия. Отиват французите във Виетнам и водени от принципа всеки гражданин на френската империя да е французин, натрапват латиницата.
Средноазиатските републики четири пъти сменяха азбуката си. От арабица на латиница, след това на кирилица, а сега - който иска на латиница, който иска на арабица. Това е трагедия. Събуждате се една сутрин и виждате, че сте неграмотен. Идеята за двойна азбука, за което дават за пример Сърбия, е шизофренна. Виждал съм сърби, които като почнат да пишат, смесват двете, или почне се на кирилица и се мине на латиница, и обратното. Безсмислено е. И този мит за кирилицата като свята доведе много от нас до истерия: била духовно свързана с нас, ние сме били духовно свързани с нея. Не е тъй. Но действително, въвеждането на две успоредни писмености ще бъде болестно разцепване на обществото, на мисленето, на книгите. Заместването на кирилица с латиница просто не си струва. С нищо няма да се доближим до това, за което мечтаят. С нищо няма да станем по-близки на Европа. И тук е баналният пример с гърците, които никога няма да се откажат от азбуката си. Неустойчиви народи, продажни хора са готови да направят какви ли не промени "ей така на". Албанците пишат на латиница не зная от кога. Това да им е повлияло особено приобщително? Не виждам. Българското училище поддържа този мит. И нека го поддържа, още повече, че училището с най-голямо право посяга към Кирил и Методий. Не само църквата, не само държавата. Кирил и Методий започват да се честват преди около 150 години, спорно е къде точно, но като училищен празник - не като църковен, не като държавен, не като празник на кмета, а като празник на учителите, учениците и родителите. След основаването си Третата българска държава постепенно одържавява празника, поема го върху себе си. Създава формулировки на "българската писменост, славянската просвета и култура". Извинете, ама това за "славянската култура" не е мит, ами си е чиста заблуда - особено сега, след като славянската идея е вече отдавна мъртва. И всичко това живее благодарение на готовността на хората да се заблуждават и да вярват в красиви неща. Все пак по-добре Кирило-Методиевият мит, отколкото немския мит за родната почва. Или митът за България на три морета. Митът за Кирил и Методий е за предпочитане, той поне е кротък.
Марин Бодаков: Безвластникът във вас непрестанно изригва, но как оценявате антиглобализационните действия?
Никола Георгиев: Както във физиката, така и в обществения живот на всяко действие трябва да има противодействие. Така нареченото глобализиране ще бъде много празно и безсмислено, ако не преодолее съпротива. И обратното, разбира се. Но понятието "глобализация" е поредната лъжа, с която се плашат наивните, но за по-прозорливите хора тя е прикриване на нещо друго.
Никола Вандов: На американизацията?
Никола Георгиев: В някакъв смисъл. За съпротивяващите се хора лозунгът за глобализацията е добре дошъл, за да има на какво да се съпротивяват. Мисля така: всяко уеднаквяване в една посока върви успоредно с разслояване, разделяне, оразличаване в други посоки. Териториалните диалекти, за добро или за лошо, отслабват. Но се явяват други диалекти - социални. Вътре в един град може да се говори на софийски говор, който вече е достатъчно изследван, но са се обособили твърде много социални, възрастови и професионални стилове. Емблематичните "Макдоналдс"-и уеднаквяват нещата така, че хората по цял свят ядат една и съща безвкусица, но в други посоки разслоението върви с не по-малка сила. Глобализацията е демагогски лозунг. Тя назовава процесите по събиране на капитала и поставяне на колкото се може по-широки полета от света под властта на същия този капитал. Разбира се, световен капитал има само в приказките на комунистическата фразеология, но така или иначе, днес става уедряване на капитала и неговите владения. Утопия или антиутопия, уеднаквяването е обединяването на света. Вече се надига много силна Азия, надига се много силен мохамедански свят и т.нар. класова борба, която я имаше в отделните държави, без да отслабва вътре в тях, било във Франция или Германия, продължава да превзема много широки териториални пространства. Югът срещу Севера, Югоизтокът срещу Северозапада - всичко това е обвързано с култура и религия, с нрави. Думата "глобализация" също подлежи на много септичен анализ. Докъде свършват реалностите на глобализирането и откъде почва фетишът на глобализацията, преклонението пред нея и обратното - съпротивата срещу нея. За разлика от XVIII век - Векът на Просвещението, днес социалните анализи са много, много ограничени. Социологията сковава твърде много познанията за човеците и обществото. И в такива обстоятелства могат да процъфтяват демагогски книги от рода на "Краят на историята" на Фукуяма.
Никола Вандов: Казвате да се борим с митовете, но че храната в "Макдоналдс" е безвкусна, също е мит. Родните банички не са ми по-вкусни, само финансово са по-достъпни. Много го отнася този "Макдоналдс", всички са му бесни.
Никола Георгиев: Безпорно "Макдоналдс" се е емблематизирал. И погромите върху неговите магазини се вършат не защото в тях се прави безвкусна храна, а защото са емблематизирани. Баща ми се случва във Франция, когато слагат на електрическия стол Сако и Ванцети. Но не е в Париж, където американската легация е охранявана, а в Тулуза. Там студентите се вдигат, реват и викат, но няма над кого да си излеят яда. И по едно време един ги повежда напред, към някаква затънтена улица, към кафе "Америкен". Папер не е останало от него. Какво общо има милият кафеджия, но го отнася заради названието.
Никола Вандов: Като аргумент за въвеждането и у нас на латиница изтъкват облекченото общуване в Интернет. Дали част от възраженията ви не идват от това, че не работите с компютър?
Никола Георгиев: Не съм гневен на латиницата и не й се съпротивявам. Съпротивявам се на подбудите. А те просто не си струват. Обещаните предимства, които носи латиницата, са капка в морето на бедите, поразиите, вредите, които ще ни докара тази промяна. Както се казва на чешки: "то се не виплати". Никакъв фанатизъм няма в мен, но струва ми се, че леснотията в писането на тези машини е много слаб довод за една такава катастрофична културна промяна. Възможно е постепенно промяната да стане наложителна. Но вътрешно наложителна, а не да се прави културен трус само заради удобството за писане на тези машини. Това би било безумие. И доколкото зная, в света твърде много хора не пишат на латиница...
Марин Бодаков: ...а и компютрите продължават да бъдат въпрос на лукс...
Никола Георгиев: За което основни са паричните причини. Писал съм на латиница и нямам никакво затруднение, освен че няма установен начин за транслитериране. И бъркотията тук, между българите, е много голяма. Преминаването от ръкописно писане към печатно е станало неизбежно и се е наложило, преходът от ръкописна книга към печатна - също. Но в случая е въпрос на нравственост и достойнство. А има и съвсем практически въпроси. Всички тези библиотеки, пълни с книги на кирилица, стават неизползваеми за следващите поколения - не че сегашното се е юрнало да ги чете. Защо да го правим?
Никола Вандов: Попитах за Турция, защото подобен проблем е стоял и пред тях в началото на 20-те години на ХХ век. Какво се случи с турската култура след идването на власт на Ататюрк?
Никола Георгиев: Първо да видим подбудите на кемалистите. Те искат да изтръгнат Турция от мохамеданския свят. А арабицата е символ на мохамеданството. Да се изтръгне, да се сложи преграда между светска и духовна власт, между арабицата и новата писменост - латиницата. И друго: какъв е бил делът на неграмотните в Турция, когато става промяната? Доближава се до 100%. А у нас делът на грамотните, без да е особено голям, все пак е значителен. Основната маса от турците са учили латиницата като своя първа азбука. Тоест те се ограмотяват. Кемал Ататюрк е ходил лично да изнася уроци. Но да не забравяме, че промяната така или иначе е станала с насилие, с бой отгоре, и доста молли и ходжи са изпатили.
Марин Бодаков: Кого ще определите днес като български грамотен човек?
Никола Георгиев: Във филологията говорим за два вида грамотност: активна и пасивна. Ако човек е грамотен само за да разчита заповедите на командира си, на ротния или на цеховия майстор, или бележките на бирниците и инкасаторите и най-много да прочита някой уличен всекидневник, този човек трябва да се определи като неграмотен. Тъпотията на всички тези проценти и лозунги: "Ние победихме неграмотността", "Сведохме неграмотността до 3%", е очевидна. Въпросът е, като може да чете и да пише, какво и колко чете и пише. Тук вече работите са трудно определими. Култът към ограмотяването е също един от глупавите митове. Новият тип култура, имам предвид модерните времена - XVIII, XIX и XX век - фетишизира грамотността. Дотогава грамотността е била буквално привилегия. Привилегия е било да се пише и чете, или поне едно от двете (защото в много случаи е било така). Масовата демократизация в новите буржоазни времена върви успоредно с ограмотяването. А и новият тип държава има нужда от хора, умеещи да четат и да пишат - не да мислят. Четенето и писането, разните там технически грамотности за парни машини, или електронни машини днес, са били напълно достатъчни. Този фетиш днес вече много-много не работи върху мисленето на хората. Или поне стана ясно нещо, което отдавна сме знаели: че всъщност средновековната култура в огромната си част е култура на неграмотни хора. Което не пречи да са много добри художници, музиканти, актьори... Не им пречи да разсъждават, да търсят слова и да градят тъй наречената средновековна култура. Културата на безписмеността (хайде да не го наричаме неграмотност) е също толкова голяма. Не може да има сравнение с другата култура, но тя също е култура. По времето на Расин и Корней грамотността във Франция е била 0,9%. Виждате, под 1%, а в очите на Европа тогавашна Франция е била средище на цъфтяща култура, век, емблематичен за философията и изкуствата, за изтънчеността и за какво ли не. Разбра се, че когато започна демитологизирането на буржоазните ценности, ограмотяването може да бъде разбрано като акт на насилие. И че грамотността е начин човек да бъде владян и насилван по-добре и по-успешно. И може да бъде по-полезен като работник. Движението срещу насилственото ограмотяване по света днес не е слабо. Разбира се, мен ако питате, бих предпочел един човек да знае да чете и да пише, отколкото да не знае. Макар че този, който не знае, за мен с нищо не е по-лош от този, който знае. Големият въпрос е какво се върши, какво се постига с ограмотяването. Става ли човек по-свободен? Става ли повече личност? Или не става? Оказа се, че по правило не става! Обществото се разслоява и според начина, по който употребява своята грамотност. Но така или иначе, се забелязват тенденции на отказ от писменост. И не виждам нищо катастрофално в това.

6 юни 2002

Проф. Никола Георгиев (1937) е ръководител на Катедрата по теорията на литературата при Факултета по славянски филологии в СУ "Св. Климент Охридски".
Автор на класически за българската литературна теория и история книги, като "Българската народна песен", "Анализ на лирическата творба", "Нова книга за българския народ", "Цитиращият човек в художествената литература", "Името на розата и на тютюна", "Мнения и съмнения", "Пропасти и мостове на междутекстовостта", "На повратки в село - или към света".
Неотдавна беше публикувана съставената от Никола Георгиев и Радосвет Коларов книга "Разказът "Шинел" на Н.В.Гогол - сътворен! Направен? Съшит??".

Разговор с
Никола Георгиев