Бог и Бродски

Малко теория

На 18 февруари 1964 г. на улица "Въстание" 36, на заседание на Дзержинския районен съд на Ленинград се проведе кратка дискусия по най-важния философски проблем. Най-светлите умове на човечеството в продължение на столетия напразно блъскаха главите си над този проблем - и едва ли той ще бъде решен някога, - но споменатата дискусия имаше своя практически резултат: гаден, но важен.
Ясно е, че говоря за знаменития епизод от знаменития съдебен процес срещу безделника и литературен търтей Йосиф Бродски. Аз също ще цитирам знаменитите записки на Фрида Вигдорова:
Съдията: А кой е казал,че вие сте поет? Кой ви е зачислил към поетите?
Бродски: Никой. А кой ме е зачислил към човешкия род?
Съдията: Вие учили ли сте за това?
Бродски: За кое?
Съдията: Да бъдете поет? Не сте ли опитал да завършите ВУЗ, където подготвят... където учат...
Бродски: Не съм допускал... не съм мислил, че на това могат да те научат.
Съдията: Ами как става?
Бродски: Мислех, че това е от... Бога...
Съдията: Имате ли някакви молби към съда?
Бродски: Бих искал да знам за какво съм арестуван.
Тази сценка влезе завинаги в историята - и не само в историята на руската литература. Нещо подобно се е случило през 399 година пр.н.е. в Атинския градски съд с околофилософския търтей на име Сократ.
Съгласете се, че поведението на нашия търтей не е по-лошо.
И по-нататъшният му живот показва, че той е силен човек, при това много умен - но интелектуалната смелост, която проблясва в тези вежливи реплики, изречени сред враждебната тълпа, пред лицето на сериозна опасност, с такова спокойствие, никога не престана да ме удивлява. В страната на джуджетата и вечните деца той се държи като пълнолетен с нормален ръст.

Малко практика

Произнесената присъда изпрати Йосиф Бродски на пет години принудителна работа в отдалечен район и унищожи стотици, ако не и хиляди живота и дарби.
Защо избраха именно него за тази показна гражданска екзекуция, и до сега не е напълно ясно.
Разбира се, при нас, в провинцията, редът беше по-строг, но човек, който имаше връзки в Москва, можеше да се измъкне от неприятностите. А за Бродски се застъпват Самуил Маршак и Корней Чуковски, стараят се да помогнат Ахматова, Шостакович, Паустовски - някои от тях имат достъп до голямото началство. Но яростта на Толстиков, първия секретар на окръжния комитет, и Прокофиев, главатар на местното писателско ядро, е неукротима.
Това може да има две обяснения. Едното е почти мистично: че истинският съветски началник има необикновено развит, особен, безупречен отрицателен вкус, нещо като оттенък на инстинкта му за самосъхранение. От няколко реда тези хора могат да оценят истински талантливия човек и се нахвърлят върху него като над кръвен враг. Историята на съветската литература има множество факти, подкрепящи тази хипотеза.
Другото обяснение е само моя догадка, но затова пък е по-просто. В Голямата къща са объркали ръкописите на Бродски и сред тях е имало язвителни и дори неприлични неща, засягащи някой от споменатите началници.
Истината вече не може да бъде разкрита, а и не е важно.

Малко самиздат

В ранните стихове на Бродски има една поразителна черта, която доста рядко се среща при младите автори: той не се занимава със себе си, почти буквално не играе никаква човешка роля, пренебрегва автопортрета, не описва чувствата...
По-точно: описва само едно чувство - не зная как да го нарека, ще опитам - чувство за безкрайност, когато заобикалящият ни свят е един огромен подлог, който ни вълнува дълбоко и с това необяснимо вълнение предизвиква равно по величина сказуемо, някакви сложни, прекалено близки отношения между зрение, ум и глас; животът буквално се хвърля в очите ни, притиска зениците с цялото си съвкупно тегло, изтръгвайки в отговор - вопъл.
Или да се изразим така: вече съществуваше почти нелегалната любов към джаза и младостта се състоеше от безброй несвързани и сякаш незначителни събития, но това чувство за безкрайност им придаваше необяснимо сходство и сменяйки се едно друго, те сякаш се редуваха, сякаш създаваха все по-ясен, все по-рязък ритъм - барабан и контрабас с нарастваща нетърпеливост търсят мелодията, сиреч гласа, който въплъщава смисъла на ритъма. Смисълът е във всичко, само да ти стигне въздухът за немислимо дългия стих, а най-добре за стихотворение от едно изречение, безподобно дълго.
Изобщо няма по-безумно занимание от това, да съчиняваш текст за текста, особено - проза за стихове. Но да продължим. Още младият Бродски и по-нататък през целия си живот създава преди всичко пейзажи на свободата, видяна някак отвън - от височина, от другата страна на времето. Възторгът от отчуждението се изживява като съдба, като дълг. Сякаш му е доверена гледна точка, която не произтича от собствената му биография. Получил е и му разкъсва дробовете един глас, който чрез звука си осъществява връзката на всичко с всичко. И отчаянието му е дадено като вдъхновение - такава е съдбата му, или поне той така я разбира.

За благодарността

Напразно се вайка Солженицин в един от своите последни текстове, че заточението на Бродски не е било по-дълго и не е успяло да го промени към по-добро.
Успя да разбие сърцето му. Между другата работа му се е налагало на ръка да почиства някакви полета от камънаци - така да се каже, поиграй си на Сизиф, до първия инфаркт има още време...
Бродски усвоява ново, вълшебно-съсредоточено зрение и става майстор на тишината.
Преди основна тема бе ускорението на пространството. След заточението - замиращото време, и как то се сгъстява във вещите и прекратява човешката участ.
Стихотворенията се привличат едно друго, образувайки няколко романа с множество действащи лица, с диалози, с най-малки подробности от бита... Стиховете на Бродски в периода между заточението и емиграцията му са история на Застоя, в тях е показан и предсказан краят на Империята, героите на тези стихове един след друг умират от задушаване...
Но, чудно нещо, дали защото авторът с необикновена вещина постига взаимодействие между разговорната реч и изтънчените похвати на стихосложението, дали защото трагичното остроумие е най-доброто средство срещу всяка самоизмама, с една дума, не знам защо, но чувството е такова, сякаш не съдържанието, а самата материя на тези стихове е свобода.
Трябва да си припомним много стихове, Бродски бе прочетен толкова наскоро и така набързо, че почти не бе запомнен. Поетът е верен на своята натрапчива идея, сякаш стиховете са поглед някъде отгоре и вик - някъде нагоре, сякаш някой го е определил да носи смисъла на нашия живот.

За третия том

Съдбата на Йосиф Бродски е в три тома (така като при Александър Блок, има и от два - нека си припомним Тютчев) и точно третият, така да се каже презокеанският том, го направи световноизвестен.
Той създава собствена система на стихосложението (в нея не се чува метроном), и собствена метафизика (при нея небитието е първично и определя съзнанието), и стъпка, която не можеш да объркаш с друга.
Появява се постоянна тема, по-точно две пресичащи се теми - по хоризонтала, т.е. успоредно на паралела - раздяла завинаги, призракът на отсрещния бряг, мисълта залязва на изток, а по меридиана тя се изкачва нагоре, към полюса на вечния студ.
Защото пред нас се разиграва безнадеждно-опасен опит за съществуване без илюзии, включително най-важната - че светът сякаш се върти около едно безценно местоимение.

Вместо наздравица

Преди пет години Йосиф Бродски бе още жив. Точно преди пет години по случай рождения му ден написах няколко думи, които е по-добре да повторя, отколкото да преразкажа: "Докато той пише стиховете, които пише, нашето поколение е омагьосано и запазено от старостта, и Роберт Фишер никога няма да загуби.
Да разбираш всичко, но да не се страхуваш от нищо, превръщайки неизбежната загуба в свобода на отказа.
Бродски е автор на последната илюзия - че животът без илюзия за смисъл има смисъл. Само че в тази илюзия реалността прилича на себе си - докато звукът, раздиран от силата на този смисъл, ни изпълва с някаква щастлива печал.
Бродски е толкова храбър, че вярва в съществуването на Вселената и без самия него. Всъщност той непрекъснато прави това: проверява определена даденост чрез нечие отсъствие - най-често своето, проявявайки необикновена сила на духа.
Това е най-привлекателният герой на нашето време и пространство. Метафизиката на неговите каламбури кара да се засрамят смъртта и ентропията и внушава на читателя нещо като уважение към човешката участ. Кой знае, кой знае, въпреки че, що се отнася до Бродски, аз съм абсолютно сигурен. Това, което е по-важно и безспорно, е, че ако не бяхме зрители на Фелини и читатели на Бродски, нямаше да се досетим кои сме, къде сме и с кого."

За хиените

А в края на януари 1996 Йосиф Бродски умря.
Вестник "Завтра" гръмна острумно "Йосиф Бродски и Манделщам не обичаха Сталин. Решено е Бродски всяка година да бъде погребван ту в Италия, ту в Америка..." И така нататък.
Гръмна отвратителен хор - сякаш всички тези хора не бяха напускали съдебната зала и тридесет и две години, притаени в тъмното, очакваха изпълнение на присъдата.
Трудно ми е да пиша за всичко това не само защото е отвратително. Прекъсва ме гласът на Бродски. Говорейки пред дипломантите на Мичиганския университет на тамошния стадион, Бродски казва:
"Сам по себе си нито един индивид не заслужава упражнение по несправедливост (или дори по справедливост). Срещата 1:1 не оправдава усилията, важно е само ехото. Това е основният принцип при всеки тиранин, независимо дали е спонсориран от държавата или се ръководи от собственото аз. Ето защо, прогонвайте или заглушавайте ехото, не позволявайте на събитието, колкото и неприятно или значително да е то, да ви отнема повече време, отколкото му е било нужно, за да се случи.
Това, което правят вашите врагове, получава своя смисъл или значение от това, как реагирате вие.. Ето защо преминете през или покрай тях така, сякаш те са жълта, а не червена светлина. Не се задържайте нито мислено, нито вербално, не се гордейте с това, че сте простили или забравили - в най-лошия случай първо забравете. Така ще избавите клетките на вашия мозък от безполезна възбуда, възможно е така дори да спасите тези тъпаци от тях самите, тъй като перспективата да бъдеш забравен е по-кратка от перспективата да ти бъде простено. Превключете канала, вие не можете да прекратите предаването на тази програма, но можете в краен случай да намалите нейния рейтинг. Това решение едва ли ще се хареса на ангелите, но то неизбежно ще нанесе удар на демоните, а в този случай това е най-важното..."

За гордостта

Йосиф Бродски успява да оформи почти всяка мисъл до точката, където тя се пресича с всички останали. И тази, нека я наречем точка на разбиране почти съвпада с другата, от която, неизвестно защо, се чуват неговите стихове. Сякаш замръзвайки, се лута към полюса, наблюдавайки своя път от Полярната звезда. Много кратко, грубо и приблизително казано, така наречената дарба (негова ли е тя? - не зная), в края на краищата се превръща в интуиция за т. нар. космически процес. По-точно и още по-безобразно казано - интонация, предаваща тази интуиция. Някакво познание - печално, но безусловно - за най-важната тема, се настанява в гърлото му и за да проникне в гласа, преустрои руската стихотворна реч, засилвайки я до скоростта на мисълта чрез удари на свръхмощни паузи.
Смисълът на това, което може би съществува, се определя от това, което го няма, отива си, отделя се. Невъзможно е да преразкажа горчивата метафизика на Йосиф Бродски. Остава само нейният извод - етичен, практичен - за човешкото високомерие: няма нищо по-бездарно.
Да, печалното смирение е последната дума на Бродски. Историята е срещу човека, природата изобщо не се интересува от него. Както още Тютчев предполага, Сфинксът блъфира, ние гинем ей-така, за нищо. Животът се осветява само от речта, доведена до втория, до третия, до последния смисъл. Преразказвайки мълчанието, тази реч все повече се приближава до него.

Съвсем малко теория

Остана тайна кой му диктуваше. И изобщо не е изяснено - нито от богословието, нито от естетиката, какво представлява вдъхновението и дали поетът е носител на съзнание, по-висше от човешкото. Това е само една старинна хипотеза, която, струва ми се, Бродски споделяше.
И все пак той преписа по необичаен начин пушкинския "Пророк". Но както е известно, не че Пушкин е измислил тази история - преразказва един древен евреин, някой си Исай, а пък онзи определено е бил голям фантазьор - съвсем сериозно си мислел, че е пророк. Долетя, казва той, един ангел, а в ръката му горящ въглен, който той бе взел с маша от жертвеника - и докосна устата ми...
Представяте ли си - векове наред лумпените от всички страни са пробутвали този номер - те, видите ли, живеят толкова нелепо и антиобществено, защото им е доверено важно съобщение, което трябва да ни предадат. А от кого - не се знае. Най-смешното е, че те самите не знаят. И показанията им са объркани.

Самуил Лурие
Превод от руски с малки съкращения Таня Кольовска

Самуил Лурие (1942) e петербургски литератор, действителен член на академията за съвременна руска словесност. Автор на романа "Литераторът Писарев" и сборниците "Тълкуване на съдбата" и "Разговори в полза на мъртвите". Носител на една от най-големите литературни награди на Русия на името на Вяземски. Написаният през 2001 г. текст е предоставен от автора специално за "Култура".