Бронзови мигли. 125 години българска лирика е заглавието на великолепната антология, съставена от Дьорд Сонди и издадена от будапещенското издателство "Маси" с подкрепата на Посолството на Република България в Унгария.
В пространството между "Изворът на Белоногата" от П.Р.Славейков и несравнимата поема "Смъртта на Тибалт" от Георги Рупчев са поместени прецизно подбрани творби на 40 прецизно подбрани автори. Общо 33-ма унгарски поети (сред които Дьорд Фалуди, Льоринц Сабо, Дежо Тандори, Мартон Калас, Бенедек Киш, Йожеф Уташи, Магда Секеи, Дьорд Сонди, Золтан Кирай, Янош Лацкфи, Томаш Прагаи) превеждат българска лирика (1/3 от която се появява за първи път на унгарски чрез "Бронзови мигли"), но основните съставителски амбиции са подхранени именно от преводите на Ласло Наги.
В своя послеслов Дьорд Сонди ни обяснява така: "Загадъчно поведение, имитаторски жестове, тихо бумтене, хубава символна реч, люлеещи се словесни вълни, баладичен смисъл, интелигентно варварство, музициращ обективизъм, разлюлени картини, красоти, патетични послания - зазвучалият на унгарски образ на вътрешната българска свобода."
И тук съм задължен благодарно да прибавя, че като директор на Унгарския културен институт в София нашият приятел Дьорд Сонди, отличен литературен изследовател и смайващ "български" поет, продължава да върши за съвременната ни литература (и тук, и в чужбина) кратно повече, отколкото Центърът за книгата в културното министерство и подобните нему... Как така той успява да превърне салона на "Аксаков"16 в любезен подслон за най-новата българска книжнина, във всекидневна грижа за българския писател/читател/художник, а дарените с власт, пари и мързел нито искат, нито могат да бъдат полезни за общото културно благо?
Как така?

М.Б.