Деветдесетата годишнина от рождението на един от най-популярните до неотдавна български композитори, Парашкев Хаджиев, беше отбелязана с концертно изпълнение на "Парадокси" - под това заглавие са събрани три едноактни творби по известни разкази на О Хенри. Чест прави на ръководството на "Софийски музикални седмици", че отбелязва именития български композитор, макар и с не най-типична творба. (Веселин Стоянов и Димитър Ненов не се "класираха" във фестивалната програма. Една от най-хубавите български опери - "Саламбо" от Веселин Стоянов, трябваше да има премиера в Стара Загора, но по гастрольорски причини отпадна за следващата година. Спомних си една страничка от прекрасната книга на американския писател Пол Хорган "Срещи със Стравински". Там се говори за различни чествания по цял свят на 80-ата годишнина на композитора. В Санта Фе, град, който в никакъв случай не е световен културен център, оперният театър, по това време на по-малко от 10 години, организирал фестивал на Стравински, на който, покрай другото, поставил всичките му вокално-сценични творби.)
Самият Парашкев Хаджиев не е сред колосите на българската музика, но е много съществена част от нея. "Парадокси" бяха сред музикалното изобилие, което с лекота се лееше изпод перото му. Малко нещо в кинематографичния дух на 40-те и 50-те години, с малко старомодни оперни клишета, без да достигне върховете на гениалния литературен първоизточник, музиката и сега, все пак, се слушаше с интерес.
Мисля, че оперните театри обичаха Парашкев Хаджиев, защото даваше възможност на певците да блестят в героично амплоа в български вариант на голямата романтична опера. От една страна това попречи на родната оперна школа да възпита певци, които грамотно да се справят с проблемите на музиката на ХХ столетие. От друга - това беше българското, което действително присъстваше на родна сцена.
Камерната зала "България", където се състоя изпълнението, не беше особено подходяща за масивния - въпреки камерността на избрания подход - оркестров звук. Малко в стила на "голямата опера" на Парашкев Хаджиев, оркестърът е плътен през цялото време и тъй като певците бяха разположени сред инструменталистите, в някои регистри ги заглушаваше - особено мъжете.
Залата беше препълнена - приятели и колеги на композитора, на изпълнителите, студенти - сегашни и някогашни... 20 години след премиерата двама от тогавашните участници - Павел Герджиков и Людмила Хаджиева - все така искрено се забавляваха. Новото лице - при това много приятно - беше на младия Иван Кабамитев.
Мисля, че концертът беше празник. И за публиката, и най-вече за г-жа Людмила Хаджиева. Тя грееше от щастие. Вероятно отново е изживявала щастливите мигове на сътворяването - толкова много музика, вдъхновена от самата нея! Щастлива, защото и днес гласът й е все така красив и пробивен, както тогава. И колегите й забелязаха това.

Наталия Илиева