Отглеждане на традиции в Истанбул
За да се отгледа един добър оркестър, необходими са много неща. И най-вече - време. Какво означава традицията можахме да усетим с всичките си сетива, когато слушахме Виенската опера. А колко трудно се отглежда тя го чухме в свиренето на Истанбулския държавен симфоничен оркестър, чието гостуване бе в Салона на изкуствата. Амбицията и сърцатата всеотдайност на музикантите е изключително симпатична и подкупваща. Но двете тежки програми, с които се представиха (немска и руска) поставяха далеч по-сложни задачи - дори не на равнище концепция, а в по-прозаичен технически план: ансамбъл, встъпления, качество на звука и т.н. Че това все още са препятствия, личеше особено ясно в двете големи симфонии - напрежението на музикантите, високата степен на концентрация, водеха към края на творбите до осезателна умора.
Емил Табаков беше фигурата, която се опитваше да овладее несъответствието между "духа и материята". Силното му творческо присъствие на диригентския пулт, както винаги, действаше увличащо, оркестърът с готовност го следваше. И на моменти наистина се докосваше до желаната музикална и емоционална полетност - особено във Втората симфония на Рахманинов. Така, че да си спомняме със съжаление и тъга за множеството прекрасни отделяния от земното притегляне, които ни е дарявал Табаков години наред заедно със Софийската филхармония. От твърде балканския начин, по който приключи тази творческа взаимност, никой у нас не спечели. Плодовете на този развод продължават да ни горчат. И комай задълго ще е така. От което с признателност се възползват комшиите.
Най-блестящата турска изява в рамките на този гастрол бе на пианиста Емре Шен. Нищо странно - в момента има неколцина турски пианисти, които са в световния елит. Здраво пипа Шен, свири със замах и емоционална интензивност. И малко своенравно, което затрудни донякъде общуването между солист и оркестър в така популярния Първи концерт на Чайковски. Но това не попречи на публиката да изрази благоразположението си към младия пианист. И ако талантът на Шен бе една приятна изненада, то възторжената топлина, с която беше посрещнат Минчо Минчев, беше очаквана и предвидима. Продължава да е любимец и да въздейства магнетично със своята артистичност и ведра всеотдайност. Не за пръв път правят с Табаков концерта на Бетховен, усетили са се взаимно. Оттук може би и тази комфортна освободеност, от която Минчо пълноценно се възползва, за да ни поднесе своята си интерпретация на тази творба - в по-лиричен план, със светлина и нежност, далеч от строго-мъжественото и уплътнено с борбен патос клише, което неотменно полагаме върху плещите на Бетховен. Започнах с въпроса за традициите. Искам и да завърша с него. Защото традицията не е даденост. Тя се отглежда грижливо и с постоянство. А съседите явно са се заели здраво с това. Дори в икономически труден за тях период държавата изглежда дава сериозно рамо на музикалната култура, заедно с редица други мощни фирми и институции. Гледам програмата на Истанбулския музикален фестивал, разположен през целия юни месец, и усещам, че ме обзема нездрава завист - истински парад на световни звезди и състави. И това се случва тук, под носа ни. При добро желание, организация и грамотност, "мултиплицирането" на участията на тези звезди и на други места из региона би било напълно възможно. Но изглежда, че докато музикалната култура се превърне в една от приоритетнинте сфери и за нас, другите ще успеят полека и постепенно да си изграждат традиции, стъпили на високи критерии (защото няма да се сравняват само със себе си) и без да се самооблъщават, докато ние в това същото време ще успеем да разтурим дори и крехките натрупвания, които бяхме сколасали да осъществим.

Юлиана Алексиева