В менгемето на копнежа
Фестивалът на европейските копродукции тази година пое с вихрен старт - "Невероятната съдба на Амели Пулен" на Жан-Пиер Жьоне (вж. "Култура", бр. 15 и 23 от 2002). За първи път в седемгодишната му история неколкостотин зрители от разни професии и възрасти захласнато повтаряха: "След такъв филм животът изглежда по-хубав - дори тук". Френската сантиментално-иронична приказка така шеметно вдигна летвата, че следващите филми a priori можеха да разчитат на едното снизхождение. Но се оказа, че "Невероятната съдба на Амели Пулен" бе просто въодушевяваща увертюра към фестивални изкушения. От енигматичната екранизация по Нодар Думбадзе "... И влакът тръгна към небето" (Кипър-Гърция-България-Грузия, реж. Янис Йоану), през макабрено-психоаналитичната перверзност в "Генеалогии на едно престъпление" (1997, Франция-Португалия, реж. Раул Руиз), отвъдпатриархалната сластност в "Седмото слънце на любовта" (Гърция-България-Турция, реж. Вангелис Сердарис), екзистенциалната филигранност в "Под пясъка" (Франция, реж. Франсоа Озон), болезнената екзалтираност в "Англия!" (Германия, реж. Ахим фон Борис), катарзисната разголеност в "Халбе трепе" (2002, Германия, реж. Андреас Дресен), повсеместната нищета в "Тирана, година нула" (2001, Франция-Албания-Белгия, реж. Фатмир Коци), брехтианската сардоничност във "Филантропика" (2001, Румъния-Франция, реж. Нае Каранфил)..., та до несретната безпардонност в "Асистентът" (2002, България, реж. Илия Костов)...
Програмата бе шарена откъм филмови похвати и едновременно с това концентрирана - както в камерните сюжети, така и в минорните интерпретации на разни човешки съдби.
Според видените двайсет и три филма европейските автори отказват да се съизмерват с Холивуд.
Елиминират го от полезрението си. Те се интересуват от душите и катаклизмите на т.нар. обикновени хора в тривиални или екстремни ситуации. И продукциите са в повечето случаи скромни алтернативи на разточителните щатски блокбастери.
Въпреки че самите създатели на Догма'95 се отказаха от стриктното спазване на правилата или направо ги пратиха по дяволите, датското влияние в киното на континента не секва: в пиетета към делника, в трескавата камера, в мърлявото изображение, в актьорската екстраординерност... Особено натрапчиво влиянието им прелива в немските филми на фестивала и най-вече в "Халбе трепе". Не бих искала да омаловажавам заслугите на Догма за профилактиката на филмовия език, но те развяха байрака на стила на неподправеност силово, масирано, с колумбовско самочувствие. И световната критика, вгадена от холивудски бози и ерзаци, се вцепени пред датското откровение - сякаш забрави, че Ларс фон Триер и компания просто възпроизведоха на ново технологично равнище и с повече ексцентрика завоеванията на италианския неореализъм или на френската нова вълна. Да не говорим, че доста преди тях финландските братя Аки и Мика Каурисмаки (особено по-големият) от 80-те отстояват пиетета си към житейските врабци, които във филмите им грейват като лебеди.
На свой ред киното на обединена Германия напоследък излъчва такава всекидневна чувственост, сякаш е в амнезия за екстремността на експресионизма или радикалността на "младото немско кино". Ако миналата година немското кино присъства чрез 14-те "Еротични приказки" на продуцентката Регина Циглер, сега то бе националният и персонален акцент на фестивала (панорама от четири заглавия и портрет на режисьора Райнер Симон).
Не е за вярване - и четирите нови немски филма буквално нокаутират зрителската нагласа за разсъдъчен хлад, национална самодостатъчност и кинематографична инфантилност.
В любимия ми "Англия!" (2000, реж. Ахим фон Борис) главният герой е руско войниче (Иван Шведов), трагично обречено от Чернобил. С кървящ нос той плува до Берлин, за да вземе приятеля си и двамата да заминат за обетованата земя Англия. Оказва се, че другото момче вече тлее в гроба, а приютилият ги последователно художник (чех ли, българин ли, не става ясно, но актьорът е грузинецът Мераб Нинидзе) така и не знае. Емигрантски скиталчества и тайни се наслагват върху човешки копнежи и жестове с такава финяшка борбеност, че дори смъртта престава да бъде бариера за сбъдването на мечтата.
В "Alaska.de" (2000, реж. Естер Гроненборн) героите са ученици в източногерманската провинция, където всичко се руши, но не и панелната пепелявост на пейзажа. Намусената Сабине (Жана Паласке) пристига и в новото училище се сблъсква с наркотици, бесове, кретенизъм... Става неволен свидетел на убийство на един от компанията - факт, който повлича подире си следващи престъпления... Филмът е отчаяно искрен. Залепва в подсъзнанието с безизходността си, запечатана в блатния монохром на визията (оператор Ян Фесе), недвусмислено вдъхновена от Роби Мюлер.
"Тишина след изстрела" (1999, реж. Фолкер Шльондорф) продължава размишленията на класика върху тероризма, вината, идеологиите, заявени още в "Изгубената чест на Катарина Блум" в началото на 70-те... Един от "младото немско кино" (заедно с Фасбиндер, Вим Вендерс, Александър Клуге, Вернер Херцог, Маргарете фон Трота), преминал през политпротеста, Пруст, операта... и днес голям кинобос, Шльондорф продължава да гони демоните на направляваното и неуправляемо зло в името на мнимото човешко добруване, било то тероризъм или ЩАЗИ (в случая са свързани). Темата изглежда опоскана (най-вече от филмите на екссъпругата му Маргарете фон Трота), но "Тишина след изстрела" те държи за гръкляна. Не съм сред почитателите на този тип кино, но Шльондорф е наистина майстор. А Бибиана Беглау в ролята на екстерористката Рита е възхитително мила (и удивително ми напомняше Светлана Янчева).
Френското кино през последните години ни замеря с грамада от комерсиална плява, докато се пръкне неустоимо чаровният "Невероятната съдба на Амели Пулен". Но в Париж се снима непрестанно и континюитетът е налице - работят както старите Годар и Шаброл, така и младите Касовиц и Озон.
"Под пясъка" (вж. "Култура", бр. 19 от 2001) е първият сериозен филм на Франсоа Озон, известен като "хулигана" на френското кино на 90-те заради своите трилърни задевки. Става дума за монодрама: след четвъртвековен брак в първия ден на отпуската съпругът на Мари (Шарлот Рамплинг) я оставя на плажа, влиза в морето, не се връща, а тя отказва да приеме, че го няма. Целият филм е всъщност щурането на Мари между рутина и шок, любов и либидо, предположения и обсесии... Изящната Шарлот Рамплинг дърпа юнашки конците на делничната печал - усмивката реже болката, но тя отскача в погледа или в ожесточената наслада от изтласкването на смъртта. "Под пясъка" е нещо като триумф на волята за непреходност във времето на екстремалните скорости. Нещо като екзистенциален реванш на женскостта пред феминизма. Изключителна находка е именно Рамплинг - една от най-смислените актриси в киното - да изиграе ролята на интелектуалка, връхлетяна от уязвимост.
На фона на този задушевен филм поредният киноребус на Раул Руиз "Генеалогии на едно престъпление" си е автентична маниерност, която обаче гледаш в захлас - заради изящната живописност в изображението на Стефан Иванов, побрало лудост и фройдизъм, мизантропия и печал... На фона на обаятелната Шарлот Рамплинг, съсредоточена отвъд бръчките, неизтекаемата хладна хубост на Катрин Деньов изглежда почти нечовешка. Затова пък червенината на дрехите й плющи като в картина на Дьолакроа.
Освен за собственото си, французите се грижат и за бедното източноевропейско кино (доскоро, както е известно, подпомагаха и българското). Изобщо не е за чудене, че с френско участие са създадени две от най-любопитните копродукции на фествала: "Филантропика" и "Тирана, година нула". Те всъщност маркират двете тенденции във финансово-естетическото интегриране между Балканите и Запада.
Румънският филм е изобретателна пародия на днешното живеене в Букурещ, в която учителите са по-бедни от учениците, писателите оплакват отишлото си статукво, блондинките са на почит, за да ги доближиш, трябва да минеш през мафията, а тя моделира дори сънищата ти. И телевизията не е подмината - токшоу а ла Милен Цветков събира рейтинг както с дежурните пенсонерски вопли, така и с житейски симулации. Изключително талантлив филм е "Филантропика" - по балкански витален и по европейски елегантен, без намек за Франция.
"Тирана, година нула" от една страна е почит към неореализма, а от друга - реверанс към френските пари, въплътени на екрана като заминаване в Париж и изнасилена френска журналистка в Албания (не виждаме нито Париж, нито изнасилването, разбира се, но от спомените ми изскача "Черната лястовица" на Дюлгеров). Иначе филмът е зле навързан наниз от случки подир тегобите на днешните албанци. В пътуването и срещите с разни хора от провинцията той препраща към нашия "Писмо до Америка", ала е доста по-нащърбен и елементарен. Освен приличното присъствие на непрофесионалните актьори Невин Мекай и Ермела Тели, от филма ми остават бункерите и неизчистваемата мръсотия из Албания. И все пак, въпреки екранното буксуване, "Тирана, година нула" е симптоматичен и симпатичен филм за състоянието на региона. Във всеки случай - далеч по-симпатичен от "Млечен път" (2000, Босна и Херцеговина, реж. Фарук Соколович). Там многострадалният балкански шанс е представен като смяна на местата на фона на едните псувни и ругатни. Но пък филмът реализира приемственост между миналогодишния и този фестивал - тогава актьорът от Белград Драган Белогърлич дойде с дългоочаквания "Хубаво село, хубаво гори", а сега го видяхме в "Млечен път".
Миналата година Фестивалът бе открит с български анимационен филм (поради липса на игрален). Тази година бе закрит с български игрален филм - "Асистентът" на Илия Костов. Той продължава опитите на този автор да пресъздава българския преход чрез вулгарността, както беше и в "Трака-трак". Само че сега се е качил едно стъпало по-горе - търгашите са заменени с асистент-режисьор, който на свой ред драпа да се качи на още по-високо - кинорежисьор. Филмът тепърва ще излиза на екран, затова ще се огранича с наблюдението, че се вписва адекватно в балканския модел, представен на фестивала с "Млечен път".
Наред с обикновените хора, във фестивалната програма присъстваше и писателска биография: миналата година гледахме "Нора" (Ирландия/Великобритания/Италия/Германия, 1999, реж. Пат Мърфи), посветена на спътницата на Джеймс Джойс и вдъхновена от книгата на Бренда Мадокс, а сега видяхме шумно рекламирания "Айрис" (САЩ/Англия, 2001, реж. Ричард Еър по книгата на Джон Бейли). Филмът представя писателката Айрис Мърдок в две възрасти и с две актриси (слънчевата Кейт Уинслет и интелигентната Джуди Денч), една от друга по-прелестни. Въпреки че "Айрис" разсъждава върху универсалните теми за живота, любовта и смъртта на базата на уникален житейски материал, стори ми се прекалено разтеглен, бъбрив и претенциозен. Но в слуха ми продължава да отеква сентенцията на Мърдок, вече болна от Алцхаймер: "Най-голямата човешка свобода е мисленето".
Не знам дали е случайност или не, но паролата на тазгодишния фестивал бе копнеж: към свобода, хармония, просперитет... Копнежът по кино, различно от филмовия афиш, пък пълнеше зала "Люмиер" с млада публика. Да се надяваме, че днешните студенти-киномани ще бъдат сред щастливците, чиито проекти ще бъдат подкрепени от Медия Плюс - програма към Европейския съюз за развитие и подкрепа на аудио-визуалните изкуства, чийто член вече ще бъде и България от 1 юли.
Тазгодишното издание на фестивала на Европейските копродукции бе може би най-добре организираното от всички досега. Въпреки изнурително - неизбежните три прожекции на ден, въпреки дъждовното препускане между редакцията и НДК, самата аз се чувствам заредена с копнежа на филмите и техните герои.

Геновева Димитрова



VII фестивал на европейските копродукции


От 7 до 14 юни в столичните кина "Люмиер", "Глобус" и "Одеон" се проведе VII фестивал на европейските копродукции. Той бе организиран от Националния филмов център, съвместно с Националния дворец на културата, Министерството на външните работи и "Гьоте-институт", и с подкрепата на фондация "Pro Helvetia", Френския културен институт и Британския съвет. Бяха показани 27 нови (или непознати) филма, от които на екран ще излязат 5.