Виенската Саломе

Първото гостуване на Виенската Щаатсопер в България безспорно е събитието в концертния ни живот - за години назад, дано не и за години напред. Измина доста време, откакто държавата щедро вдигна ръце от финансирането на културата, а когато го прави (спорадично и крайно недостатъчно), естествено действа на принципа "на всички по малко". Защото той не носи неприятности. И друго не носи, но това за чиновника и за участващия в определената "комисия по дажбите" не е важно. Ето защо гостуването на прочутата оперна къща дори изглеждаше на мнозина като нещо невъзможно.
Възможно го направи "Мобилтел". Фирмата очевидно предпочита да финансира културни проекти, една много далновидна политика, която й носи солиден престиж.
Имаше нещо действително символично в избора на "Саломе" за представянето на институцията у нас. Прочутият импресарио Йоан Холендер, от години директор на операта, в краткото си слово, произнесено на български език, подчерта заслугата на големите български певци за развитието на Виенската опера. А "Саломе", от една страна, е свързана с името на българката Люба Велич, въплътила композиторския идеал за вокално и артистично покритие на образа; от друга страна, след постановката на операта във Виенската Щаатсопер през 1918 г., Рихард Щраус получава покана за съдиректор на операта заедно Франц Шалк, пост, на който той остава до 1924 г. Разбира се, не на последно място е и специфичната красота на творбата: освен на певците, тя разчита изключително много и на качествата на оперния оркестър (в случая Виенската филхармония, гостувала у нас на 8 и 9 март 1983 г. с Херберт фон Караян).
За българската оперна публика пък концертното изпълнение на "Саломе" не е непознато преживяване - преди 2 години Анна Томова-Синтова, Иван Консулов, Нели Божкова и Анжело Симос с оркестъра на Софийската опера и диригента Георги Нотев представи незабравимата своя версия за операта. Така че сякаш историческите факти, натрупаната памет и представи във времето бяха още една предпоставка за очакването на тази вечер.
Най-хубавото в музикалното изживяване, което ни се предложи, според мен бе неговата цялост. И напълно оправданата вътрешна увереност на слушателя, че ще бъде освободен от досадата на дребни технически гафове, че съзнанието му този път ще има възможност да се включи в процеса на музикалното ставане, а сетивата - да се наслаждават на съвпадението на собствените представи или да отчитат нюансите, които биха искали да светят в различен звуков цвят. Защото "Саломе" е опера на цвета, на баграта, на драматургията на тембъра. И в това отношение неотразим беше тенорът Михаел Ройдер в партията на Ирод. Това бе невероятно гласово превъплъщение; певецът е "отработил" действително всяка нота и всяка буква от текста, за да стигне до лекотата и виртуозността в музикалното прозрение за образа. Нещо, което не би могло да се каже за Елиане Коельо - Саломе, чиято партия изисква подобно владеене на средствата, но и по-многопластов драматургичен обхват.
Коельо предреши вокално образа на своята героиня още с първите си реплики; нейното фаталистично обагрено гръдно пеене, патината на ниския й регистър като че ли прекрати толкова сполучената от автора шокираща непредвидимост на помислите и поривите на героинята. Рихард Щраус тъкмо затова харесва гласа на Велич - глас на девича невинност, която след зловещата промяна достига до сатанинския екстаз. В сцените с Йоан, с Ирод и във финалната сцена Коельо се изяви интригуващо, търсеше цветовете в гласа си, играеше сякаш с динамиките, бе в съзвучие с оркестъра... но в повечето моменти надделяваше усещането за недостиг на изразни средства. Много повече вокални идеи предлага нотният текст. Прочутият баритон Бернд Вайкл бе прекалено праволинеен като Йоан, нещо, за което самата партия дава основания, но все пак и в една определена динамика се търси степенуване и нюансиране. Нели Божкова - плътна, сигурна, с балансиращо музикално присъствие като Иродиада, гъвкава по отношение на партньорите си и целенасочена в проектирането на партията си.
Бе вечер, в която действително човек може да даде воля на претенциите и представите си - на такова равнище бяха и останалите солисти (Торстен Кера бе великолепен Наработ). И страхотният оркестър под палката на Петер Шнайдер - няма преживяване като това да очакваш гласът да се отлее в оркестъра, който го поема, сякаш за да го доукраси и дообогати, пищно разливащ звуци и тембри, топящ се в динамично великолепие, прелъстителен и завладяващ. Час и половина публиката с притаен дъх поглъщаше музиката, която съставът на Виенската опера й разкриваше. Нямаше отсъстващи или неразбрали на този урок.

Екатерина Дочева







Крешендо
декрешендо