Старият нов Фауст у нас

Гастролът на чужд театър у нас е рядка птица. Отделни български представления се играят по международни фестивали, но чужди у нас - все по-рядко. Знам, че веднага ще ми бъде напомнена тежката финансова ситуация на българската култура. Спонсор на спектакъла "Старият нов Фауст", с който на 17 юни гостува Московският театър "Луна", е АО "Транснефт". Ние нямаме нефт, но едва ли е добра идея да чакаме да открият нефт у нас, за да бъде добре финансиран и българският театър. Затова е по-важно дали има работеща програма в търсенето на възможни пътища и организации за подпомагането на театрални гастроли. (Гастролът на Театър "Луна" в МГТ "Зад канала" е пример за един позабравен "обмен" между общински театри.)
Българската театрална ситуация все повече се заключва в собствения си мизерен двор. Толкова изолирана и затворена тя никога не е била. И ако някои от режисьорите могат да пътуват и частично да се запознават с различни страни от развитието на съвременния театър, то голяма част от останалите и от актьорите - не могат. А какво да кажем за публиката? Тя е просто обречена да мисли, че театърът е това изкуство, което вижда по нашите сцени и да няма никаква възможност да сравнява. Последствията от оформения й по тази начин критерий ще виждаме още поне десетилетие напред. Такива мисли ми се въртяха в главата по повод гастрола на Московския театър "Луна", чието представление правеше впечатление най-вече със своя професионализъм.
Построен на принципа "театър в театъра", спектакълът има амбицията забавно да разкаже "старата нова история" за д-р Фауст, в която режисьорите (и автори на текста) Сергей Проханов и Владимир Койфман се опират на произведения от Марлоу, Гьоте и Томас Ман.
Двама пътуващи актьори репетират пиесата на Марлоу, когато се появява самият Мефистофел, който се качва на сцената, за да им разкаже истинската история. Така започва спектакълът, който последователно показва сделката между двете класически фигури, пътешествията им по света, докато Фауст избере своя миг на смъртта. Срещите с Маргарита и особено с хубавата Елена са изиграни почти в кабаретен стил, танцът на Елена е като в нощен бар. Изобщо целият спектакъл е удържан на ръба на кича. Авторите са целели баланса между забавното и сериозното. Актьорите строят ролите си точно и професионално. Бохемстващият Мефистофел е изправен срещу размишляващия Фауст в ясен конфликт, който се разгръща с умелостта и сръчността на цирков илюзионист. "Номерата" се изпълняват показно, в явно търсене на ефектния жест и шумната атрактивност като контрапункт на тихия стоп-кадър. Например, втората среща с Маргарита е подобно стопиране - сцена на класическа мелодрама с въздишки, плач и задъханост в изпълнението на младата актриса Олга Понизова, противопоставени сърцераздирателно на горката разтерзаност на Никита Висоцки (Фауст). Накратко, спектакълът демонстрира сериозен професионализъм във владеенето на жанровете. За солидна театрална култура като руската това едва ли е кой знае какво постижение. Но е известно, че единствено удържането на сериозно професионално ниво позволява и появата на интересни експерименти и алтернативни търсения. На фона на заемащия все по-голяма територия от нашия театър непрофесионализъм, подобни гастроли са повече от нужни.

Виолета Дечева
















Реплика
от ложата