Елегия по повод дълбините
Напоследък в София гостуват редица танцови трупи. И това е добре. Понякога обаче гастролите не са от най-високо качество. Така бе с четиримата австралийци, които на 27 юни показаха своя спектакъл "Сънуване на дълбините". Той е замислен като "архетипално движенческо възстановяване" на атавистичната представа за Потопа и нейното трансформиране през човешката психика. Четиримата са се събрали по идея на психоаналитичката Гленда Клоули, която поема и музикантския дял в спектакъла. Другите участници са Вивиен Роджис - следваща социология и антропология, Питър Камарото, чиито занимания са свързани с феноменологията, и около 60-годишната Елизабет Далман - в случая танцьорка и хореографка.
Като цяло пластическото решение е в плана на символния и свещения танц - линия, която е утвърдена през 50-те години на ХХ век от индийския духовен учител Гурджевич, реконструирал древните сакрални танци и търсещ мантричния ефект на движението. В спектакъла на австралийците движението е плавно, забавено, заимстват се движения от йога-асани, хореография на лежащото тяло и се търси близък контакт със земята. Хореографията желае да изрази връзката-общение с първоелемента, завръщането в утробното, опората в земното. Темата е потопът - Божият гняв, но и надеждата - Ноевият ковчег като надежда и закрила. Потопът е хаос, който трябва да бъде усмирен.
Спектакълът е съставен от фрагменти - всеки със своето заглавие, в които се редуват пеене и танц. Несценичното пространство на музея "Земята и хората" действаше определено потискащо, но и самият танц бе далеч от яркостта на своята тема и на места доскучаваше. Не липсваха оригинални моменти като частта, наречена "Ридание", в която е постигната въздействена пластика на тъгата, оригинално бе символното ушиване на скръбта. Като цяло спектакълът е неединен, липсва дълбока пластическа идея, а движенческият език е беден. Някои моменти са безсмислено грозни. Танцовото е принизено до терапевтичното освобождаване - лишено от художествено претълкуване. Сякаш антропологично изследваното движение въобще липсваше. Самите изпълнители схващат танца като възвръщане към сладостното мечтание и всеобщението, но самият спектакъл не постига уютността на битието и неговата обнадежденост, свързана с Ной.
Убедителността на фразите все още не е пластическо изкуство, както и не всяко движение е танц. Фактът, че съвременният танц проявява сериозен интерес към разработването на дълбинни психологически състояния, показва неговата потенциална креативност. Но тъкмо тук танцът отказа да бъде силна мисъл, визуализираща уникалната емоция.

Петър Пламенов