Дебат на деня: Новите популизми в Европа
"Новите популизми в Европа: Наистина ли знаем какво се случва?" - така беше формулирана темата на дебата в "Червената къща" на 22 юни т.г. Участници бяха Mено Хуренкамп и Марсел Маусeн от Холандия, Иван Кръстев и Ивайло Дичев от България.
Обсъждани бяха последните парламентарни избори във Франция и Холандия. Като на втори план, ту по-ярко, ту по-мъгляво се мяркаше резултатът и от нашите парламентарни избори.
Мено Хуренкамп описа пътя на Пим Вортаун до партията, която за известно време изглежда като най-мощната политическа сила в Холандия и която, след убийството на лидера й, завършва като втора в парламентарните избори. Какво е характерно за нея? Че се състои от неопитни в политиката хора - 90 %. Другите десет процента са разочарованите от политиката. Посланието й е насочено главно срещу емигрантите и елитите. Озадачаващият въпрос е: Защо това изведнъж се случва в една от най-богатите, най-добре организираните, почти напълно справили се с насилието страни в Европа. В Холандия десет години са управлявали правителства, които неотклонно са се придържали към ефикасния синтез между либерализъм и социализъм. Социалната държава е изградена така, че холандците действително се чувстват "като в своята крепост". Единственото поле за сблъсък е мултикултурализмът. След 11 септември основната ос на противоречията става мюсюлмани - немюсюлмани. Намира се един човек, който от името на немюсюлманите призовава: "Изхвърлете ги, не можем да ги траем"; и се оказва, че той е артикулирал отдавна битуващи в ежедневието нагласи. "Старата политика даде възможност за формиране на антиполитика", формулира тези процеси Хуренкамп. Защото, когато няма сериозни социални проблеми, политиката се пренася другаде.
Марсел Маусен се спря на ситуацията във Франция. Популистите движения там се зараждат по-отрано, още през 80-те години, като се проявяват периодично. Емиграция, неефективност на държавните институции, ислям - това, според него, са общите причини за зараждането на популистките партии и в двете страни. Общото е също, че и двете не са екстремистки, че се обръщат към "обикновените хора" с ежедневните им проблеми. И двете не използват институционализирани форми на представителство, и двете непрестанно заявяват една и съща претенция: "Ние не искаме само да говорим, а да правим нещата". Защо се появяват в страни, където населението в никакъв случай не изглежда недоволно? Според Маусен, заради политическата стратегия на премълчаването. Заради убеждението, че някои неудобни теми не бива да стават част от публичния дебат, че те могат да се разискват само в частни разговори. (Ширак заявява, че няма да говори с Льо Пен по "неприлични теми"). Лявата част на политическия спектър също няма стратегия за мултикултурализма и емиграцията. Докато популистите непрестанно подчертават, че имат смелостта да поставят истинските проблеми в открит разговор.
Ивайло Дичев говори за "популизма на идентичността" и "популизма на гражданството". И за връзката на популизма с медиите, защото той всъщност е въпрос на имидж. В този имидж агресивността (рязкостта, изненадата...) е особено важна за печелене на позиции. ("Какво направи с онези пари?", пита Льо Пен присвоилия навремето пари от парижкото кметство Ширак.) Популизмът отрича правилата, процедурите, казва Ивайло Дичев. Льо Пен не се притеснява, че не може да извади черно на бяло доказателства. Механизмът, по който печели доверие, е, че предизвиква въпроса: "Ами ако наистина е искрен?" Неговата опора е в самия дебат, той не би могъл да съществува извън него. В популизма на Льо Пен Дичев привижда инцестни, нехристиянски трансгресии, напр. във внушения като "предпочитам дъщеря си пред племенницата, съседа пред арабина" и т.н. Дичев се спря на стратегията на други малки партии във Франция (спечелили общо 3-4 %), които пропагандират традиционни местни ценности, заплашени от процесите на глобализация и обединяване. Например на партия с название като "Лов, риболов и традиции". Също и на партията на Хайдер, който в никога непреживялата денацификация и болезнения дебат за миналото Австрия самоуверено заявява: "Аз нямам нищо общо с това, защото тогава не съм бил роден". Подобно на него, в името на националното самочувствие Льо Пен също се опитва да ревизира миналото, убеждавайки, че Франция е постъпила правилно в Алжирската война. Льо Пен твърди още, че политиката на Франция се прави вече не във Франция, а в Брюксел. Което пък автоматично значи, че политическите му противници лъжат и се крият зад гърба на една нефренска, неясна европейска администрация.
Иван Кръстев припомни, че популизмът не е понятие без история и че схващането за него не винаги е било отрицателно (краят на XIX в.). Че стилът му може да бъде най-различен - не само забавен, провокативен или агресивен, но дори и мълчалив (когато някой се появява на сцената не като обикновен простосмъртен, а като бивш цар). За Кръстев най-интересен е случаят в Холандия с нейната институционална уреденост. В последното десетилетие, твърди той, либерализмът постига пълните си измерения, защото става възможно примиряването на противоположни позиции и интереси. След 11 септември обаче това отново става невъзможно. Възникват ситуации, в които е невъзможно да се преговаря (в случая с терористите), в които е застрашено мнозинството. В 11 септември Кръстев вижда катализатор на популизма (на Запад) и начало на "реконструкцията на дясното" (включително и с въпроси за вътрешната сигурност и контрола на държавата).
В дискусията по-нататък стана въпрос за "трудния избор" (Иван Кръстев) след 11 септември в противоречиви ситуации (в Америка - от една страна защита на гражданските права, от друга, засилване на полицейските мерки; в Европа - невъзможност за интегриране на емигрантите и същевременно необходимост на европейските икономики от тези емигранти (Ивайло Дичев)). За разширяването на ЕС като "упражнение за елитите" (Иван Кръстев), които не искат да обсъждат с гражданите си това решение, понеже гражданите (които "ще плащат сметката") може и да вземат "погрешното" решение.
Някои прогнози. Според Ивайло Дичев резултатът от предефинирането на отношението към емигрантите във Франция ще бъде повече репресивен. Мено Хуренкамп не вижда бъдеще за популизма в Европа заради лишеността му от съдържание. Подобно на него Марсел Маусен смята, че феноменът с партията на Пим Вортаун е само фойерверк в политическия живот на Холандия. У нас връщането на "царя", наричан ту "убиец", ту "спасител" на демокрацията, води до завръщане към базисни формулировки, но далеч не е толкова радикално (Иван Кръстев). За по-голямо задълбочаване в българския вариант на популизма нямаше време, а пък и той всъщност не беше предмет на дебата.

Ирина Илиева