Почти равносметка
Иван Кирков, Малкият принц, 1993
- Как определяте извървения от вас път от времето, когато за пръв път сте показал свои творби в семейната гостилница "Балкан", до последната ви изложба отново в родния Асеновград?
- В семейната гостилница рисувах за пръв път. Това, което показах тогава, бяха прерисувани репродукции на старата руска класическа школа. Един стар дворянин-белогвардеец ми беше подарил картички и когато впоследствие отидох да следвам в София, старото руско изкуство ми беше вече познато. А изложбата, която направих в Асеновград, беше юбилейна, с характер на ретроспекция. Това бяха работи от различни времена и различни направления. Така затварям кръга на 50-годишна творческа дейност. През това време съм минал много препятствия. Имал съм и хубави, и неприятни моменти. Когато човек има собствена идея за реализация, винаги се намират и пречки. Тук и сега беше времето да приключа с цял цикъл от стремления, за да тръгна пак от начало. Без друга претенция, освен радостта, че мога да гледам света! Това може би вече е най-важното. Хората в Асеновград не знаят какво съм правил и кой съм изобщо. Това беше жест към тях. Получих невероятни овации. Не очаквах такава сърдечност и добронамереност, за което съм им много признателен.
- Онзи Асеновград от детството ви със сигурност се е променил, но как вие се променяхте през годините?
- Много неща се изменят в живота, особено сега, когато ежедневието е по-динамично. Ние сме щастливи, че сме свидетели на толкова промени и събития, които стават в много кратък период. Всичко се развива и видоизменя, но човешкият характер не се променя. Той е константна величина. Никой не може да ме убеди, че хората се раждат едни, а след това стават други. В това грешат всички - и политици, и философи, защото все искат да променят човека според конюнктурата. Единствено религията му оставя възможност да бъде такъв, какъвто е. Характерът на човека е определен, но и определящ - дали ще бъде вярващ, мъдър, или прост, елементарен. Но много малко хора са се досетили, че трябва да отделят повече време за обработката на този характер - най-вече в наслояването на духовна култура, в унаследяването на традициите.
- Споменахте религията...
- Аз съм вярващ човек. Но възприемам религията не като ритуал. Важно е човек да има страхопочитание, защото тая дива порода, от която е изградена човешката същност, може да бъде облагородена само чрез вярата.
- Бешков беше казал, че изкуството не е професия, а призвание... Някои хора знаят още от раждането си за какво са призвани. При вас как стана?
- Не съм мислил какъв ще ставам. Много обичах да рисувам, това продължава и досега. Винаги съм рисувал само за свое удоволствие. Беше много естествено, че станах художник. Не съм си представял, че мога да бъда нещо друго.
- Художникът трябва да е талантлив, но това едва ли е достатъчно, за да стане голям...
- Талантът е това, което създава художника. Художник не се става - той се ражда. Но е необходимо и обучение, защото то е степен на интелигентност в познаването на различните възгледи от историята на изкуството. Интелектуалното ниво на художника е задължително. Разбира се, има родени таланти, които дори и това могат да пренебрегнат със силата на своята дарба. Чрез таланта си художникът проумява, разбира същността на самия живот, но няма ли и познание - той остава само гениален дилетант.
- Учили са ви Кирил Цонев, Илия Петров... С какво ви помогнаха те да станете завършен художник?
- Те бяха лоялни, благородни хора. Към нас се отнасяха с доверие и приятелство. Не бяха много приказливи, не държаха речи, но пък какви художници!...
- Има ли конкретна картина от световен автор, която да обема пристрастията ви в областта на изобразителното изкуство?
- Една да беше! Възхищавал съм се, влюбвал съм се в картина, обожавал съм купища художници... И досега едни от най-големите ми любимци са френските импресионисти. Особено Дега, Сьора, Писаро и Сезан. Важна е радостта от общуването с определени автори. Не мога да изкажа предпочитанието си само в едно направление, защото всичко е толкова богато, дълбоко и разностранно. Все едно да гледаш небето и да кажеш коя звезда предпочиташ.
- Когато рисувате, какво правите - работите, почивате или просто живеете?
- Рисуването е вид разговор. С него можеш да кажеш много неща, за които със словото ще изгубиш твърде дълго време. Рисунката е по-категорична - веднага казва всичко необходимо. Стига да може този, който я гледа, да чете. Това също е вид талант. То е двупосочен процес - симбиоза на взаимно опознаване.
- А картината? Как се появява тя при вас?
- От най-различни хрумвания, но обикновено човек трябва да има намерение, което да преследва, обогатява и преобработва, докато стигне до някакъв резултат. Много съм резервиран към спонтанните изяви. Трябва да има познание в това, което изразява художникът, да има традиция, култивиран интелект от живия живот, от същината на явленията... Формите са различни, но трябва да казват нещо за времето, в което съществуваш.
- Как се отнасяте към класическите правила в рисуването?
- Като педагог държа на тях. Ако опитате да нарисувате портрет на един човек няколко пъти, ще разберете за какво говоря. Мъчно и бавно се прониква в същината на предмета, който ви занимава в момента, защото човекът също е предмет, когато го рисуваме. Чак след няколко опита се вижда неговата същина. Постепенно се достига до прочистване, стилизация, анализ. Трябва да излезе нещо от сърцето. Много чисти ръце и душа се искат!
- Нарисувал сте много пейзажи.
- Много обичам природата и пейзажите. И сега ми се върти в главата серия от интимни, кокетни места, на които хората даже не обръщат внимание. Те могат да станат повод за интерпретации. Аз поначало съм градско чедо и затова обичам и калканите, и запустелите кьошета на къщите. Откривам, че много неща са невероятно чудни и необясними. Колкото повече остарявам, ставам все по-резервиран към собствените си познания по този въпрос. Осъзнавам колко несъвършено съм вниквал в толкова простички неща, на които не съм обръщал внимание. По тази причина се оттеглих тук.
- Повечето от портретите ви са концентрирани върху човешкото лице. С какво ви привлича?
- То е една планета. В него можеш да откриеш всичко. Стига да имаш очи и ръце да го направиш. Едно е да търсиш - друго е да намериш. Откритието не става само в посока на намерението. Трябва да умееш и да го реализираш.
- Правил сте декори, сценографски решения, илюстрации... С какво ви предизвика приложното изкуство?
- То е изключително важно в живота на човека, който обича красотата в собствения си бит. Има много по-голяма свобода за творческа изява по линия на импровизацията, чрез която създаваш естетическа наслада. И до днес за мен най-голям интерес представляват изложбите на текстилците. Веднъж ме порази една работа, озаглавена "Пролетен дъжд". Момиченце беше опънало на дървена рамка копринени нишки, а на тях вързало цветни парцалчета. Беше прекрасно заради простотата на решението - всеки друг би могъл да го направи, но важното е да го сториш пръв! Това беше красота, която я няма в природата и която досега никой не се е сетил да направи. Беше постижение за мен и като вид форма, и като поетично съдържание. Основно правило в изкуството е да има изящество.
- По какъв начин се вмества индивидуалността на отделен художник в рамките на конкретна стилова система?
- Стилът за един художник е мъчно достижима цел. Маниерът на рисуване отличава някои хора и като възглед, и чисто технологично, и като рисунка. Има и други, за които не това е най-важното, и мисля, че аз съм в тази поредица художници. Стилът е състояние на нещата за определено време, както в историята на изкуството говорим за стил на дадена епоха. В минали исторически периоди не се е говорело за стил на конкретен художник, а за епоха, в която стилните особености на времето са били важни за всичко останало.
- Но в рамките на този общ стил всеки трябва да покаже и нещо свое...
- Индивидуалността на изявата не е свързана със стила. Стилът е общо философско обобщение на структурирането на съществуващия живот за определен исторически период. Всичко останало е това, което човек показва като своя индивидуалност чрез определен маниер. То не може да се определи като стил. Нужно е проникване, анализ и отлежаване на резултати, които се трупат, както хумусът в почвата - дълго време в душата на човек, за да изкристализират с една линия. Източните култури, например, имат стил от векове. Стил, който подготвя състояние, за да може проявата на една личност да бъде най-улучена за нейните възможности. За да създаде нещо, художникът там чака да дойде момент на вдъхновение и вътрешно пречистване на душата по линия на цялостната концентрация на съзнанието, за да удари в 2-3 секунди нещо, което не знае какво ще бъде, но направил това - то е като светлинен лъч, като гръмотевица. Тогава създаденото от него е неповторимо. Това са много висши категории на състояние на човешката същност, до което малцина са призвани да достигнат. Ние тук сме като трудолюбиви мравчици. За стиловите особености на българското изкуство да не говорим, защото то цялото си е отразена светлина.
- Какво мислите в такъв случай за новото изкуство, за неконвенционалните форми на изразяване?
- При нас ново изкуство няма! Има изблици на спонтанност, на хубави решения, които са важни, доколкото носят естетическа наслада или радват с нещо. Жизненото начало в едно произведение е основно правило. То създава стойността му. Това не е толкова формообразуване или вникване в съдържанието на някаква сюжетна разработка, колкото трептенето в душицата на артиста, излъчването му като същност... А там лъжа няма! Там най-добре си личи кой какъв е. Спекулации трудно се прикриват.
- Какво ви дава общуването с другите изкуства?
- Театърът ми даде много. В него има всичко - архитектура, изобразително изкуство, музика, слово, поезия, драма, светлина, тъмнина, състояния... В църквата е същото, само че по друг начин. Значението е едно и също, когато действително облагородява човек, а не се използва с користни цели. Театърът и досега ми е голяма слабост и огромно наслаждение. Обичам много и музиката. Особено класическата. Една от любимите ми опери е "Тоска". Пучини ми е любим композитор. Едновременно с това обичам много джаза. Предпочитам да рисувам с музика - тиха, като фон, за да ми облекчава душата. Има много неща, които са ми влияли през годините. От българските писатели навремето страшно силно ми повлия Константин Константинов. Забележителен белетрист. Изключителен! Той е на нивото на Йовков, на Елин Пелин. Много изискан човек. Когато направих първата си изложба през 1967 година, той дойде и така се отнесе към мен, че не мога да не го запомня заради подхода, който имаше към нещата. Това, което прави благородството на поведението, е с какви очи гледаш света, защото той е такъв, каквито са ти очите.
- Как успявате да съхраните през годините собствена позиция за живота и изкуството?
- Единственият начин да съхраниш стойността си на човек и по някакъв начин същността си, е да бъдеш на дистанция. Отчуждението е било начин, по който съм успял да просъществувам. То е било задължително, за да мога да се съхраня до известна степен. Това е важно за всеки вид интелигентна дейност. Трябва да имаш дистанция, да се отделиш леко, да пазиш равновесие. Благодарение на разстоянието, чрез което общуваш с околните, можеш да бъдеш това, което си - с всичките си качества и недостатъци. Важното е преди всичко с творческата си дейност да съхраниш личността си.
- Какво ще кажете на тези, които тепърва започват да се занимават с изкуство?
- Винаги трябва да се започне от някъде. Ако преследвате с чисто сърце намеренията си, не спекулирате с възможностите си и не се заблуждавате, гарантирам ви - ще станете човек! Говоря за моралната страна на нещата, която е задължителна. Важното е чрез пречистване, чрез катарзис, да изживееш същността си на човек, за да не те е срам да гледаш хората!

19 юни 2002 г., Асеновград

Разговора води Светла Петкова


Иван Кирков е един от най-големите български художници. Роден е през 1932 г. в Асеновград. Завършва живопис във ВИИИ "Николай Павлович" през 1954 г. при проф. Илия Петров. Участвал е в определената на времето за скандална "Първа младежка изложба". Преподавал е в Националната художествена академия. Работи живопис, театрална и филмова сценография, прави илюстрации и стенописи.
Разговор с
Иван Кирков