Бях в гимназията, когато в знаменитите тогава два тома на "Творби и проблеми" за първи път се озовах насред особеното магическо пространство, което текстовете на Радосвет Коларов си заделяха в рамките на книгите. Най-хубавото, което ме стъписа, е абсолютната им неупотребимост за целите на един изпит или класна работа: бяха толкова фини и умели в раздиплянето на литературния материал, на който се бяха посветили, че не си позволяваха каквато и да е семантична категоричност, какъвто и да е лесен смисъл. Пипаха текста внимателно и бавно, без патетика, но не и хладно или с разпоредителска надменност; докосваха го тъй, че да го родят в цялата му завършена и съвършена осъщественост: текстът като фетус, който само изглежда кресливо-безпомощен или приспан в травмата на своята току новороденост. По-късно попаднах на думата "майевтика" и веднага разбрах: в моята лична биография Радосвет Коларов ми беше не толкова учител, колкото мой персонален Сократ. Той направи оскъдния ми литературно-аналитичен усет да се сдобие с някакво тяло, език и техника; той ми внуши идеята, желанието и ползата да чета литература тъй, че все едно пиша четенето, докато извличам от него отново и отново "още малко смисъл".

Честит юбилей, скъпи Радосвет Коларов, ти, който въплъщаваш изчезващия вид на бавните читатели, към който продължавам да се облащавам, че принадлежа.

Димитър Камбуров