Написаното и ненаписаното от Радосвет Коларов поставя и още един въпрос: за поведението на литературоведа като литературовед. Това поведение може да включва едни неща и да изключва други - и обратно. Ето какво включваше и какво изключваше вече близо 40-годишното поведение на литературоведа Радосвет Коларов.
Включваше сдържана, критична нагласа дори към концепциите, които му бяха най-близо до сърцето и душата. Приятел му беше структурализмът, големи приятели му бяха точните методи, но най-голям приятел се оказа критичната мисловна самостоятелност.
А изключваше готованско и шумно присъединяване към една или друга концепция, епигонското биене на крак в сянката на "големите".
Включваше уважение към читателя с ясния и предметен изказ в книгите и статиите си.
Изключваше, доколкото литературоведският изказ го позволява, това, което с реториката си би изпречило литературоведа между читателя и голямата цел - изследването на литературата.
Включваше уважение към изследователския предмет, литературата, и стремеж да не се отклонява от него.
Изключваше самохвални и самодоволни наблюдения върху собствената си концепция и нападки срещу друго мислещите.
Включваше устойчивост в главоломните трусове на съвременното литературознание и воля да запази не само мисловна самостоятелност, но и някаква преданост и приемственост към миналото.
Изключваше съблазнителната възможност да прескача от стара концепция към нова и още по-съблазнителната - да се раздели изобщо с литературознанието. (Някои от литературоведите, достигнали неговата възраст, отдавна са забравили кога за последен път са се занимавали с литература.)
Всеки, който познава състоянието, хала и дереджето на литературознанието през XX век, може да свали шапка пред този вид литературоведско поведение.

Никола Георгиев