бит versus битие
в неравен кеч на варненско лято 2002
от аве иванова

Мили братовчеде,

Пристигнах от Варна и сядам, както ти обещах, да ти разкажа за Театрално лято '02. С какво да започна? Много са изкушенията, но няма да се пробвам като за симпозиум и да оригиналнича - това е роднинско писъмце и ще ти кажа първом за селекцията. Неин автор е Аглика Стефанова, млад (на около 30 години) театровед, магистър, доктор и младши сътрудник в БАН, преподавател в НАТФИЗ и Нов български, специалист по теория на мелодрамата. Гледала е над 60 спектакъла на различни театри и режисьори и е избрала 8 от тях. Мотото на избора й е "Театърът - топография на спомена", а ето и редове от нейното експозе:
"Затова моята селекция ще очертае една актуална карта на онези утвърдени или все още конфликтни възгледи за театър, които притежават качеството да връщат публиката към нейните първи (великолепни) спомени за театралното изкуство, но същевременно я карат да мечтае. Това е топография на живия театър, който търси (отговори, публика, провокация, хоризонт и граница). Това не е някакъв конкретен тип театър."
Чакай, миличък, да пусна само пералнята.

Здравей, скъпи чичо,

Ще използвам и аз да ти драсна няколко реда. Много се молих и мама ме заведе на фестивала. Нали знаеш, че пак кандидатствам в колежа "Любен Гройс". Можеш наистина да съжаляваш, че не успя да дойдеш. Мисля, че въпреки вродения си скептицизъм, щеше да бъдеш поразен от съдържателния обем и богатството на форми, бликнали свободно и разкошно на тазгодишния Десети Юбилеен фестивал.
"Записки от подземието" е спектакъл на Лилия Абаджиева, млада режисьорка, май нищо не си й гледал. С няколко думи - интересува се от текстове на европейската и руска класика, пословична е със задълбочените си анализи на драматургията, с която се захваща, с волята си да "чуе" гласа на произведенията, да разчете собствения им свят и да го театрализира максимално адекватно на автора. Средоточие на постановъчните й интереси са образите и взаимоотношенията им, оттам и отношението към актьорите като към централни носачи на драматургичните идеи. Отлично е умението й да работи с вече утвърдени актьори, по-трудно и е с млади като Силвестър Силвестъров и Койна Русева напр. Биха могли да се отправят пожелания за повече лежерност, "повърхностност" ако щеш, повече яркост и нерв - твърде сериозни, задълбочени, антиподни на клиповата, телевизионната, попкултурата са нейните творби. Инак Лилия Абаджиева владее перфектно технологията на спектакъла - при нея сякаш скалпел отрязва сцената миг преди кулминацията и нищо не продължава и секунда повече от необходимото (камо ли 15 минути сценично време), решенията й са концепции, а не хрумки, без белег на своеволни ексцентрики, самоцитиране или преекспониране. Към всеки нов проект тя пристъпва с колумбовска страст, за да намери най-чистия израз на ясната си, остра и дълбока идея за света и населяващите го. Всички тези характерности горят с пълна сила и в "Записките". Би останал покъртен от респекта й както към Достоевски, така и към Ицко Финци. Преклонението й, четимо в спектакъла, е като на новопостъпил монах към тибетски мъдреци. Словото просто е оставено да говори и нито за миг не би се запитал защо й е нужен Финци в това представление - тя в пълна мяра използва интелигентността и финеса на чувстването му, не просто го мести като чучело, кара да крещи или вие, тя го скулптира в пространството-време с нежност, кротост и уважение. Поставя го във възможно най-добрите обстоятелства - абсолютна сценична тишина без асансьорни музикални етюди, които биха заблудили зрителя, че е на фигурно пързаляне. И в тази лунна тишина - тригласът на писател, режисьор и актьор! Чуваш всяка дума и движението на душата зад нея. Проследяваш историята на героя и космоса зад него. И ти иде да ухапеш този нещастник във фоайето, който твърди, че Лилия Абаджиева заслужава морален съд за подигравката, която извършва. Както и тъпата му приятелка, която гласно се чудеше към кого е обърната ненавистта на режисьорката - към Ф. Мих., към Финци, към зрителя или към собствената й персона? Аз, чичо, бих гледала този величав полет на духа още много, много пъти.
На "Дзен-порно" (реж. Десислава Шпатова) не можах да вляза - блъсканицата бе невъобразима и за миг си помислих, че не авторката Милена Фучеджиева е дошла във Варна, а аз съм попаднала на хит в Ел Ей. След отказания катарзис бяхме любезно поканени да заповядаме на извънредно представление друг път. Тук е мястото да ти спомена за приноса на Варненския театрален фестивал към световните модни тенденции. За теб, комуто клубният живот в Берлин или Париж не е непознат, е известна новата-стара професия на face control-а - човекът на входа - малко портиер, малко психолог, малко екстрасенс, който "чете" по дрехи, френологични белези и с интуиция и телепатия решава кой да бъде допуснат в клуба или дискотеката. Родният принос е във въвеждането на този контрол (обяснявам си го с променената международна обстановка след 11 септември) и пред театралните салони. Тук съвестно следваха инструкциите Румяна Димитрова (Министерство на културата) и един Сашо Симеонов. Бяха раздадени над 75 баджа на журналисти и сигурно два пъти по толкова на гости на фестивала. Значителен дял от представленията се играха върху сцените или в пригодени пространства и не побираха повече от 50 души публика. А Варненският театър продаваше и билети, естествено. Но така пък навиците на столичанина да оцелява в градския транспорт се поддържаха във форма. За "Дзен-порно" съм ти разказвала в друго писмо, сега ще добавя изказване на селекционерката: "Дзен-порно влезе в селекцията ми, защото исках да има нова българска драматургия... По принцип това е една много хубава традиция, която в началото на века са се опитвали да спазват - да откриват сезона на Народния театър с нова българска пиеса и аз исках с един възрожденски патос да имам нова българска пиеса и я намерих." Какво да ти кажа? - разбирам я. Това е текст, който нарежда нашата сънародничка до фигури като Виржиния Улф, Симон дьо Бовоар, Даниел Стийл. Иска се много ментален кураж, чичо, и еманципация на gender-а, за да предаваш пряко с тъй тънко, незабележимо дори чувство за самоирония от пропастта на полова изолация, юридическо и фактическо безправие, социална дискриминация, от пропастта, в която висят сестрите ни от Лос Анджелис през Лондон, Амстердам и Прага, та чак до София. Жената - величава жертва на палача мъж. Много не ми хареса изпълнението на Снежина Петрова - тя, както знаем, не е сред особено ярките си връстнички, с куцукаща техника, но тук текстът, текстът е ценен. И посланието му следва да се чуе - от София през Владивосток, та чак до Бродуей: "Жени, attention, Мъжът е Сатаната!". Сетих се за прекрасните "Tatoo" и се запитах дали е "политически коректно" да се пропагандират със сценични средства девиационни (от гледна точка на природата и Бога, бога ми - да не си помислиш, че от гледна точка на европейските стандарти) избори. Но едва ли това е същинският метапроблем на представлението, така че...
И идва "Последни луни" - любимото ми представление на Бойко Богданов. За жалост, не успях да го гледам във Варна, защото както и да я въртях програмата - трябваше да избирам между него, "Вечерята" и английския танцов спектакъл. Но впечатлението ми от софийското гледане бе тъй силно, че още пазя топъл и неугасващ спомена за него. Наистина "висока мелодрама", поставена прецизно и немърляво, изпълнена метафизично и небитово от Вълчо Камарашев. Той съвсем не играе "вдетинен" през цялата втора част, а каналите, по които препраща авторовите сигнали, са много и различни. Пиесата също си я бива - по паяжинна пътечка дискретно се танцува върху класическото чувство за вина, което всяко средночувствително дете изпитва към родителите си. Постепенно и подтекстово важното и дълбоко послание ни обгръща като ледена покривка, за да ни събуди от безметежния сън: "Деца, не пращайте татко и мама в старчески дом - дължите им покрив и кора хляб!". Представлението, както и пиесата, не снизхождат до ординерни пластове на отношенията родители-деца - като жестокостта в обичта или жертвата като механизъм за подчинение и манипулация. Щом аз, която не бих пратила никого в старопиталище и всеки празник поднасям цвете и шоколадени бонбони на мама, се развълнувах... ясно ти е. Не висока, а стържеща висинето мелодрама е пиесата на Фурио Бордон.
Бих определила "Заспалото куче" като еталон за комуникиращ театър. Отсъствието на слово ни най-малко не спъва зрителя в търсенето на "червената нишка". Ако не я намери в наратива, той чрез буторитъма на случването ще бъде преведен през храсталака на експресията и там ще се отпусне в лоното на нирванната екстатика. Старчески въпроси, като "Какво е това?, За какво става дума?, Къде да го пресрещна?"; "За чий е целият физически перфекционизъм, потна енергия и мускулен колапс?" и "Може ли демонстрацията на техника, било тя и пределна, да бъде смисълът и венецът на едно произведение, тоест средството да се преоблече като цел?" - такива въпроси биха били крайно неправомерни. Заядливи и предмодерни. А последното, според моите, надявам се, скорошни учители, ни запраща право в задния двор на естетиката.
"Бурята" на Владлен Александров - бляскав негов дебют на престижния варненски фестивал. Образец на собствен, с ръка върху пулса на времето, прочит на овехтялата пиеса на Островски. При наличието на такива мощно органични, днешно рефлективни, тънко психологични и крайно естетски актриси като Красимира Василева (Марфа) и Диана Досева (Катерина) как няма да инсценираш тази пиеса? Освен прорицателно като четене, представлението е преведено на суров, но сочен, очистен от претенции сценичен език. Сценографията на Елена Иванова (за чиято постна и невълшебна работа в "Декамерон" не ща да си спомням) тук е поетика на контрапунктите. Мека в натурата си, удобна за актьорите, ръждясалата ламаринена конструкция сгушва в гърдите си ромолящо поточе, за да го излее накрая във воден апотеоз (от душ) над голото тяло на умиращата Катерина (в гръб). Силно ли е да кажа, че тази сцена притаява дъха ни и е своеобразен постановъчно-актьорски апогей на новата метафорика? Това е театър, който е взел най-съкровеното от театъра на Надежда Сейкова, Елка Михайлова и Христо Кръчмаров и като жива факла го е съхранил и пренася за идните поколения.
"Петя, Соня и Лидия" на Галина Борисова - искрометен диамант непоръбен. Било курсова работа на студенти от НБУ? И какво от това? Да не е прецедент? Не отся ли ситното сито дори на проф. Богданов нещо подобно, когато представи пак във Варна пълнокръвния, задълбочения, изшлайфан от ветровете на мисли и вълнения вариант на Юлиан Табаков по "Три сестри"? Стига тесногръдие! Нови форми са нужни. И зелен семафор за нас, най-младите. И за алтернативата Нов Български. На това вместилище на другостта и висшето художествено качество, което позволява на толкова преподаватели от НАТФИЗ да захвърлят традиционните тоги, които ги душат в понеделник, сряда и петък, и за вторник и четвъртък да сложат пачките на дръзновението, палците на ъндърграунда, перата на манифеста и да грейне постмодернизма в цялото си великолепно оперение? (Къде тук е театралният колеж "Любен Гройс", се питам, но предполагам, този пропуск е случаен и скоро ще бъде коригиран.) В този движенчески, казват, спектакъл смайва отличната физическа култура: синхронът е прецизен, действието интезивно - а си мигнал, а си се объркал, композицията сложна, но здрава и зад всичко това стои основно познаване законите на разказа, след и над което познаване само, зная, е възможно разлагането.
Оставих за последен спектакъла "Какво да се прави" на Боян Иванов. Без да искам, и аз се поддадох на инерцията от последните години - той е вечно подминаван на всякакви форуми и фестивали. Но в сравнение със споменатите дотук спектакли, той е най-тромав като изказ, най-стилово неиздържан, най-нисък спрямо потенциала на актьорите, с който разполага. Рисунъкът му е неизкусен, костюмите - многословни, декорацията претруфена, пластиката еклектична - героите уж са като от старовремски комикс, ама не докрай; мизансценирането - тромавичко, а ансамбъл при актьорите - просто никакъв. Формата, формата, не я подценявай - бих му казала, ако го познавах. Вярно е, че високият социален градус на Боян-Ивановата тревога аха да компенсира изказните недъзи. Защото е иновационен, приносен и актуален до животрептящост неговият патос: да разобличим най-сетне тази химера, утопия, лъжа, наречена социализъм. Подобно навременно и дръзко говорене едва 13 години след подронването на Берлинската стена следва да бъде аплодирано. И подкрепено с мощно "ура". Не искам да подмина и стратегическия ход от страна на разпределението - най-инфантилната, блудкава и безпомощна плевенска актриса Ирина Танева да се залъже с една няма роличка, а основен атлант да бъде Нина Стоицова, която борави с неизчислим набор от пластически решения, темброви нюанси и фини, съвсем не гримасни, лицеви движения. Не случайно тя пребори за актьорския приз Жорета Николова в "Есенна соната". Няма грешка САБ в награждаването. И остава "Сънят" на Мариус Куркински, за който няма сега да ти разказвам, тъй като той е друга опера и мястото му в тази селекция е, откъдето и да го погледнеш, несъстоятелно.
В тази Хензелова къщичка от сладости за мен зеят с отсъствието си още поне три спектакъла. Това е "Хоровод" заради една от трите любими мои актриси Искра Ангелова; това е "Нора" заради втората от моите любими актриси Ани Вълчанова (дано наниже в огърлицата си от главни роли и Жулиета - крайно време е!); това е "Призраци в Неапол" заради третата ми слабост Биляна Петринска. И не само заради тях, разбира се. Тези театрални елмази разсъждават по най-важния проблем, стоящ пред човечеството - и вчера, и днес, и утре за жалост - изневярата и половата свободия. Проблем, в чиито екзистенциални недра е свряно гнездото на всички оси на XXI век - глада, глупостта, цинизма и отчаянието. Успоредно с това те са принадлежни към най-съвременните търсения на театъра и разширяват "местоположението на спомените". Нещо повече, те са репери, с които да бележим картата на бъдещето. Чрез топографията на спомените да начертаем мамографията на гръдта и хванем ритъма на сърдечния мускул - това би било една добра бъдеща задача.
Извън тези мои симпатии, намирам селекцията за неуязвима. Тя въплъщава талантливото гледане/слушане/четене. Тя издава едно разбиране с кожата, с несъзнаваното и надсъзнаваното на художеството. Тя говори за вродения и надстроен усет на своя автор за автентичност и бутафория в изкуството, за способността му да тегли съвършено прав и точен тегел между лен и ликра. Тази "интелектуална интуиция", ако мога така да се изразя, влиза в бляскав съюз с етическата чистота на този избор, израз на съзнавана морална отговорност при изпълнението на такава обществена задача, каквато е отсяването на най-качественото зърно от урожая на един театрален сезон. Защото вярвам, скъпи чичо, че и най-порочният ум, и най-запознатото с властовите центрове в театралната сфера и съответните им клубове по интереси съзнание не би заподозряло дори в едно присъствие на фестивала слугинаж от какъвто и да е порядък. Слугинаж йерархичен, кръгов, групов, малцинствен. (Малцинство - все още, но не за дълго). С една дума, селекцията е майка, дъщеря и сиамска близначка на етико-естетическата днешна театрална картина. На нейните критерии за добро и лошо, на нейната ценностна дикция и пруденция. Ни повече, ни по-малко.
Чух някой да се чуди защо спектакли, като "Доказателството" на театър 199, "Кралят Елен" на Народния театър, "Свидригайлов и другите" на Бургаския театър, "Хубавата Клара" и "Охранители" на Малък градски театър не са преминали нито официалната порта, нито дори задния вход на дашната Варна. По моему тъп въпрос. Та това би било безстилие - при тази издържаност и хомогенност на хоризонтала да вкараш принадлежности от друг вертикал. И нима на публиката трябва евалла да се прави? За професионалистите и само за тях се труди фестивалното ядро. Театралната наука да се предизвика, да дръпне, да изпревари малка България чуждоезиковото театрознание. Да смаем Европата, а по-сетне и Новия свят. Защо не?
И тази година, както и по-преди, вододелът между двата "модула" - на селекционирани и поканени, бе кристално ясен. Първата група е букет от най-доброто, стойностното, завършеното, а втората - от онези редки и странни аромати, без които колекцията би била непълна.
Мама се връща, бягам да уча, чао!

Братовчеде, братовчеде,

Чета писанията на малката и се чудя да плача ли, да се смея ли. Малко, а сбъркано - с промит мозък. Всичко, каквото ти казва, направо го обърни. От А до Я. Промий негатива и ето ти я селекцията.
Колкото до втората група, тя е дело на артистичния директор на фестивала Цветана Манева. В тези представления, ако не навсякъде и по много, все пак кръвта циркулираше по вените, пулс се напипваше - понякога тахикардичен, друг път по-ритмичен - с една дума, окончателна смърт не можеше да се констатира. Та, специално поканени бяха:
"Комедия на слугите" на Теди Москов. Феновете на Теди и неговия театър, сред които съм и аз, биха останали колкото очаровани, толкова и гладни. Клоунадата си е пак тук, долницата е отново в незлоблив ракурс, пак се препуска през етажите на комичното, някои в този галоп ги завихря дуенде (Камен Донев - отдавна така не бе ме изпълвал и заразявал с кефа си да е на сцена), други ти заболяват стомаха от смях, и тъга прелита като мушица, побръмчава, побръмчава и си отива. Някъде е много забавно, другаде се пропада в недоизмисленото, недонаправеното, недосгъстеното. Чар и инфантилност сменят местата си, преобличат се едно в друго, пак се подгонват и се отказваш да ги делиш. След тромавия блус на "Слуга на двама господари", "Дон Жуан" те грабва в бързото си фламенко, за да си починеш на стола като критика, докато се изниже накъсаната лента на "Дон Жуан". Ако не викаше желанието си за интерпретационен вклад по опозицията слуга/господар, представлението би било по-симпатично в своята скромна (дали?) задача да забавлява. От малка обичам захарен памук, пристрастена съм дори, и не ми дреме хич, че миг след като оближа и последните точици захар от пръчката, съм пак гладна. За наяждане - вечеря.
"Вечерята", братовчеде, е танцово представление с наши артисти под режисурата на британеца Робърт Таниън. Това представление, подочух във Варна, че специалистите не го тачат особено. Аз, обаче, като изкушен любител на театъра и като неизкушен нелюбител на безсловесния театър, искрено се забавлявах, бе ми интересно, приятно и хубаво. Е, това не са високите цели на изкуството, друго си е иновацията, но пък толкова съвършена движенческа култура, толкова майсторство, подчинено и употребено да изрази, разкаже, излъчи, притежаваха почти всички актьори, че аз съм с две ръце за този театър. Досадата ми от това, че на два пъти проговориха абсолютно неорганично и излишно, а накрая излезе и певица да попее, бързо се разми пред респекта и рядката възможност в сценична кутия да текат 5 плана на действието като в кадрите на Олтман и да искам всичките да ги хвана, нищо да не изпусна. Отличен екип е групата на Росен Михайлов.
За "Парникът" на Деляна Манева какво да ти пиша? Гледах го и в София, в Червената къща, и тук погледах, но не докрай. Няма какво да си кривя душата - оценявам усилията, отдадеността, дисциплинираната поетика, ако щеш, но не говоря с това представление. Чужди са ми такива експерименти, вехтеят ми някакси, ако и да са май пак на мода. Клаустрофобична работа - не си им много нужен като зрител, стигат си да си общуват помежду си. Тогава аз за какво съм им...
"Археология на сънуването" - този спектакъл на Галин Стоев за малко да го пропусна.
На него face-control бе режисьорът,
кат Кантор съвсем застанал.
Бяхме тълпа на всичко готова,
30 - 50 души някъде,
всички решени да влезем
самия Галин да смилим.
Знаеш ме, най-отпред застанах.
Бях и отишла по-ранко,
щото първата вечер като пристъпих
и тоз народ пред галерията видох,
кръгом се врътнах назаде.
Та стоя, тръпна цяла и чакам
и мен да ме види, барем се трогне.
Обещала съм ти, подробно писмо да ти пиша,
на "Битката" че бях върната стига,
а и за какво във Варна съм се завтекла,
"Археологията" ако не зърна?
Аз всичко друго в София
веднъж, че и дваж съм видяла,
бива ли да се изложа накрая?
Вися кат птица смирена
и чакам - съдбата да чуя.
Вика режисьорът поименно:
"Светла да влезе, Стоян, после Мария",
вика - от вдън двора прииждат
избрани, горди, че влизат.
Страшно веч става, викам си,
какви ще ги пиша и бриша.
Галине - шепна накрая -
мога ли и аз... само малко?
Поглежда ме силно и остро
пронизва ме зад стъкълцата
и тихо с усмивка забива:
Съжалявам, Аве, не можеш.
Туйто. Посядам после при Люсо
и горко разказвам му как аз, как той...,
Станев ме слуша и слуша
и вече шегата навърта:
Трябва списъци да разлепват
в полунощ на стената
- кой влиза на другия ден и кой не.
И потни, треперещи сал кандидат-студенти
да чакаме списъците и после
да плачем или да се прегръщаме!
Туйто - писател да питаш
да те разсмей и повдигне.

Да разбереш колко си ми скъп, братовчеде, по-скъп от всякакво его, честолюбие и прочее, аз на другия ден на никакви емоции не се поддадох, обърнах се към когото трябва със своята просба и под ръка с Дафинка Данаилова, докато тя обясняваше на портиерите, сочейки ме: "Тя е на мястото на Михаил Мутафов", влязох. Не съжалявам. Искрено, чисто нещо, не точно представление, по-скоро групова терапия за артистите, със звънки сола (чуден актьор този Иво Димчев, актьорище!), халтурни припявания (Вяра Коларова), интензивни потоци (Юлиана Сайска), искрящи изригвания (Николай Мутафчиев), болезнени тремоли (Снежина Петрова). Ескиз, екзерсис, екзорсизъм - защо не. А и те са толкова вътре, че те придърпват.
Ох, "Роден във Ветил" на Сфумато и Иван Добчев..., какво да ти пиша. Не ми е интересно. За какво се разказва? - за една булка, която е забременяла не от когото трябва, сиреч от приятел на мъжа си. И мъжът й страда, сънува, ментално пътува из себе си, от носа му тече кръв, 40 дни не излиза от клозета, мълчи и пуши. Драма си е изневярата. Тиф направо, както и по-горе стана дума. Като театър ли как е? Черупка миличка, поетична, вътре обаче не се чува охлювът да шава, да диша. Инак Деян Донков истински като всякога. И интелектуалщини да говори, живот им вдъхва. Друг не би се справил. А колко е красив на сцената - Ренесанс и Средновековие заедно. Пипнато нещо. От София до Варна доста се е отръскало от кичове и кордели, сресано едно, опрятно е станало произведението. Една ценна работа има в "драматургията" - бездетката, дето се моли на мъжа да (я) роди - ама карикатурно е решена, глупаво и нечувствително и всичко се прецаква. Не че Светлана Янчева друго не може, туй явно й е искано. Язък за пропуснатия излаз, макар да не се учудвам - мачисткият светоглед и погледът към жената като трета (след вола) не може да не шаржира подобна драма. Такова обладано от мъжка надменност съзнание, в което максималната стълба, до която може да се изкачи една женска, е перо на шапката на боеца, естествено е да стори не драма, а направо апокалипсис у мъжа, комуто е изневерено. Та от физическата изневяра през моралното предателство, с божи раздумки, та чак до духовното убийство да се възвиси. Хайде, холан.
А сега за чуждестранните гости - с дължимото уважение:
"Кралят умира" - словенско представление с режисьор Диего де Бреа по пиесата на Йонеско. Първите 5 минути си казах - "май това ще е..." Визия покорителна - лунен пейзаж, плаващи пясъци от ситен бял стиропор, в него се движат бели "другоземни" фигури, над него висят множество крушки - просто, ледено, чисто. И всичко периодически се облизва в здрачно синьо. На десетата минута почнах да се намествам, а след двадесетата останах от приличие - никаква работа по драматургията, нищо изведено чрез героите, актьорите провинциални, скучни, плоски. Потвърждение на правилото, че една сценография не може да бъде философският камък за театъра и да превърне слабото представление в силно. Може само силното да направи по-силно.
"Прилив" и "Сърдечна камера" - моноспектакъл на немския актьор Урс Дитрих. Какво да ти пиша, аз от танцов театър не разбирам. Казваха, че е голям майстор. Може и да е. Аз, като не успях да вляза в пространството му, леко се отнесох по мои си неща - за дома, детето, цветята дали ги поливат.
"Моли Блум" - по "Одисей" на Джойс, моноспектакъл от Гърция. Аглая Папас - очарователна, искряща, мека, топла и женствена, нещо между младите Цветана Манева и Пламена Гетова. Може би плътна като актриса. Но аз, за жалост, не й се наслаждавах дълго - нямаше грам превод, едностранична листовка само, от всичко разбрах само "психе" и "трахико", а тя не млъква: текст, текст, текст. Десетина души в салона реагираха, явно за гръцката диаспора във Варна бе докарано това представление в този му вид. Защо не им бартерираме "Сънят" на гърците с едно експозе на текста, разбира се? Идея.
"Бързах в моята сцена на смъртта, за да хвана твоето последно действие" - пак танцов спектакъл от Англия. Него го разбрах, беше сюжетлийка, ако и импресия. Шегувам се, защото само споменът за него ме стяга цялата. Гледането му е подвиг, може би съизмерим с правенето му. Участват шестима души, двама от които цели (вече не мога да изговарям "нормални" - факт, и го дължа на това преживяване) и четирима - не цели. Уважението, което изтръгват, е абсолютно. Куражът им - отвъд пределите на представимото. Изпитанието да седиш цял в креслото си (и евентуално да хленчиш по собствената си съдба), докато се взираш напред, е извънмерно. Поривът да станеш, напуснеш, спреш представлението те обзема на вълни и панически. В първите минути в съзнанието ми се изнизва върволица от най-близките ми (с мене си начело, естествено), всеки от които не цял. После идва вината, че всъщност си цял. И мъжът ти. И майка ти. Вината, че те е страх дори да гледаш. Илюзията, че издържайки, можеш да платиш дори микрон това, че си цял. После вината, че този път тази чаша те е отминала; и пак страхът, че следващия път може би няма. Ужасът, когато схванеш, че това е за цял живот - не е нещастна любов, безпаричие, безработица - това е непроменимо, извън твойта власт и извън всяка. Недоумението, че Бог може да продължи да съществува, тоест смисълът, тоест обичта, тоест радостта дори, когато не си цял. Съществува ли или е само стискане на зъби? Или е неистов стон и крясък, че това всъщност е нещо периферно? Тялото. Има ли дух, тъй съвършен, че да свикне с телесната си нецялост? И не само да свикне, но да я приеме. И още да я прости. И още да я изведе на сцена - в светлосенките, в замрялото дишане на целите, в смразяващата тишина на спрялата кръв? Не знам. Мисля си, че аз и още девет десети от хората на тази планета, в някакъв миг в детството, сме разбрали, че не сме достатъчно красиви (природни, богоугодни, лицеприятни) - не сме орисани с телесната хармония на съвършенството. И оттук някак, без да решаваме, просто от само себе си, оставаме на тъмно, в салона, срещу осветения кръг. Защото не е ли богинята на красотата еднолична властница в този кръг? А нашето право на земни-несъвършени е само да струим към огледалната му повърхност собствените си видения за красиво? Или и едно изящно тънко, танцуващо женско тяло с отсъстващ крак може да е красиво? Окръглено от духа? Не знам. Наистина не знам. Знам, че съчувствам, състрадавам, състрахувам се, но нямам психически ресурси втори път да понеса такова представление. Както и естетическа нужда. Дано ми бъде простено.
Извини ме, братовчеде, да простра трябва, само за миг.

Мили ми сине,

Сипи си едно еспресо на сенчестата си веранда и докато отдъхваш, да ти рекна за "теоретичната конференция". За тези два дни да бе дошъл само - пак щеше смисъл да има бъхтенето на пътя. Кой от кой по-акъллия, кой от кой по-четъл - то не бяха статистики, формули, симетрии и консенсуси, то не бе На-у-ка! Ама не само чужденчетата, и нашите не падаха по-долу. Хем на английски четоха си докладите. То за работни езици бяха писали "български" и "английски" и чужденете бяха 5, веднъж 6, и машинки имаха за превеждане своевременно, ама сигур така по е лично - в твойта страна българче, пък английски шпрехаш. Аз машинка не взех, санким мърцина в американския колеж в Цариград търках ботуше, фащах си едно 98% - не че съм се замъчил в разбирането, ама странна ми се видя тая мода, и рекох да те питам у вас, у Germany-то, като ходиш на конференции, на български четат ли ти? Щото ако ти четат, бива. Знаеш, по-противно от национализма за мене няма и патриотите в ада да горят трябва - от патриотизъм всички беди стават, ама малко чарък ми се видя тая работа. Вий, младите, си знайте. И ти книгата в господ си я превърнал, и ти много знаеш, и 5-6 езика спрягаш, но там ум щеше да ти зайде. И библоопис щеше да си направиш - петилетка занапред да знаеш какво да четеш. Да четеш и да прошнуроваш! И да не ми казваш после, че изкуството от дъх, сърце и дух се нуждае - и кога го сънуваш, и кога го дишаш. От На-уч-ност се нуждаем, от "find, copy and paste", ако искаш компютърно да ти го река. Мислиш, че не знам, ама знам аз, сине учен, знам, но си трайкам. И не само си трайкам, ами искам да забравя квот съм четъл, да изплюя костилката на знанието, по индуски да се изразя, да остана на тихо, себе си да чуя, моя си глас, на дядо ти гласа... и на Бога. Друго за чий ми е, сине? Преваля вече... Ще свършвам, че лютеница и аз трябва да бъркам. И сладко от ягоди да варя. Па ако дойдеш, от мен билет за "Бастард" имаш - директорката мой човек, хубава жена, оправна, уважителна, както си е редно за къщовна невеста. "Бастард" като видиш, ни фестивал ти трябва, ни дяволе. На голям майстор работа, сине, силна, поваля те и те събаря. Тоз Гърдев, комай май единствен сериозен се очертава сред младите, а, мислиш ли? И той много чел, личи си, ма не му се изсушила пишката от четене, а? Ще ме прощаваш, ама мъж на мъж като говори, харно е. Каката ти е на балкона още, опъва прането, ще го скъса от опъване - страшно няма. Барем 5 минути, доде свърши. Та на тоя "Бастард" кусур не мога да му вържа. Ей го двайсе дена, откак го гледах, не ми излиза от тиквата тоз спектакъл. Ти "бастард" знаеш ли какво значи? Не е само "копеле", не лъжи се. Слушай сега, от речника ти чета: безобразник, подправен, фалшив, престорен, ненормален, необичаен, неприятен, противен, нещастен, несретен, злоролучен; а в ботаниката: подобен, наподобяващ, хибрид, двойник.
Чат ли си? И наметалата им уж кожени, а ментета! И нравът им вечен. В теорията вашта има ли "трагедия на нравите" като жанр нещо, като група? То не че е важно, туй са вънкашности. Но трагедията я прави. Не те разчувства така да изплачеш, ама те поваля. Естетическо вълнение - казвате ли - аз такова нещо изпитах. Театър par excellence - както казват франсетата. Чувам, че не се харесвал много от важните на фестивала. Да не ги е страх, че ще им лъснат задниците на другите тъпотии? Тъй ще да е - мен не мож ме преметна.
Селекцията, казват, всяка година нов човек я прави. Таз година едно младичко девойче видях. Ама нещо ми се чини, че от няколко лета вече, барем от деветдесе и седма, друг ги реди пъзелите, едно едричко момче такова, той ги командари сякаш, и таз, най-лепата, артиската (да бех по-млад и важен, цветен килим в нозете й да просна, пък после да мра, ако ще), и тя май по свирката му се води - уважава го значи. Па той си е респектабилен, умно говори, и докладът му сериозен беше, ама четох в тоз алманах вашия, чакай точно да ти го кажа: "Призванието ни като театроведи е да формираме новите консенсуси за добър и успешен театрален проект (или институция)." Туй, да съм честен, бая ме стресна. Е, как съгласие и единодушие ще имате по доброто и лошото. Пък и ние, гледачите, и ние да си извадиме мозъка, с ваште мозъци да решаваме. Листовка ли ще издавате с генералните консенсуси. Нещо сигур не съм доразбрал. Много фашистка ми се вижда таз работа. Ма за актьорите варненските да не пропусна да се изкажа. Голяма работа, казвам ти, горд ще си, че в родния ти град такива артисти имало. Знаех някои, че са добри, мъжете там, обаче тоз Стоян Радев, Мишо Мутафов, Никола Мутафов, Симеон Лютаков, Стефан Денолюбов света ми го завъртяха. Завъртяха и превъртяха. И Борис Луканов - и той, спокоен и зловещ, как каза "кралете - цепеняци, дилетанти". Ама и преводът як, ей! За тези Ляхова и Тороманов, художниците, думи нямам - те гаче ли са най-уфатни сред декораторите, а? И Господ им е дал - дума да няма. Ама не са само на даденото легнали. И учителят им щастлив ще да е, и техните си. Какво да ти възклицавам - гледай си го, ще видиш. За "Алхимията" ще си спомниш - и аз за нея ми нахлу. Всеки ден тоз спектакъл да даваха вместо всичките другите, вреда няма. Без замърсяване, без тинтири-минтири. Екологично и възпитателно. Българският театър скоро няма да мре, от мен да знайш. Щом като "Бастард" се пръква, споко да ти е.
"Сънят" си го гледал. Страшна работа туй момче Мариус. От горната земя пратен. Не актьор, нещо друго... проводник. Нямал мяра, викат, бил. Що му е мяра, сам си е мяра, мяра за театър е, ако за театъра огинът е мяра. Сам самичък на сцената - говори, говори, говори - важни неща говори, слушаш и слушаш, и слушаш, и сякаш хор те издига нанякъде, мъничък, в постеля, от орисници лъчисти понесен, и чуваш фанфари в небето и ето, че в душа само без дреха те е обърнал, на горната земя те е превел, на синя поляна те е положил и без думи ти казва: "сега върни се, дечинко, долу и другояче живей, като птица божия живей и дари каквото ти е дарено, защото дар си ти и за дарове си роден, и на дар ще станеш". На сто години един се ражда такъв, да го цените ей, театралите! Хората туй го знаят, ама вие бая сте сбъркани, да ме прощаваш - да го цените заради вас, не заради него - той от вашто ценене нужда голяма няма, пред друг се отчита, заради вас си да го цените и да го чувате, че ви е филтър, марля небесна, а което е до театъра - мяра да ви е за почит към сцената, за отнасяне към тая работа, душедейство дето я наричам, дето вий лицедейство я викате. ...Хайде, ей я каката ти, идва. До скоро, ей!

Извинявай, братовчеде,

Вуйчо седнал на компютъра и потракал. Откак го светна малката, много е горд - току влезе в мрежата и картички пеещи и светещи праща. На непознати. Теши се, тясно му е вече. Тегли го, изедницата. Той дойде от лозе и театър гледа - как ще пропусне?; и докладите прилежно изслуша, седна си отстрани - никой не го изгони, за графоман сигурно го взеха, та не само слуша, ами и бележки си водил, гледам. Тук нещо писал "бит versus битие в неравен кеч на варненско лято 2002".
И аз ще привършвам, че удоволствието си е удоволствие, но слугинажът мене чака. Аз него вкъщи си го върша, нали тъй, братко - вънка друго трябва. Гордост, казва вуйчо, и уважение. Все ми вика - името си да уважаваш, квото и да е, единствено то си е твое, от горе ти е дадено, с радост си го носи, не го цапай, с него накрая ще се прибереш, дете имаш, срамота е срам да го е един ден на майка си кореспонденцията като прочита, за глава да се хваща и да се чуди акъл имала ли е на черното бяло да казва, а на бялото - червено. Затуй и аз ти разказах всичко, както съм го видяла. Ако е рекъл Господ, на есен в Бургас ще ходя на театър - фестивал и там ще има, различен вярвам да е, пак ще ти пиша. Ти бъди, братовчеде, батко си ми ти по акъл, ама нейсе - от здраве да не избягаш и да се чуваме, че малко останахме в джинса.

29 юни 2002

С уважение: кака ти