Аристотеловото наследство
и съвременните политологически идеи
Богдан Богданов: В Аристотеловата "Политика" има две неща, две основни линии: от една страна, практически разсъждения по въпроси, които интересуват Аристотел във връзка с конкретни държавни устройства, а от друга страна, идея за теория, насочена към евентуалното "съвършено политическо устройство". От трета страна, налице е и т.нар. "политическа антропология". Доколкото ми е известно, в България тази научна област не се назовава така - не знам някой да преподава у нас политическа антропология.
И така, при Аристотел имаме, първо, политическа антропология, второ, практическа политология, която е близо до политическата практика, и трето, нещо, което като че ли липсва в съвременното политологическо мислене, но е налице в настроението на този, който прави политологическо разсъждение - идеята за идеалното устройство. Голямата разлика между Аристотел и съвременния политолог е, че днес политологът има в главата си идея за идеалното устройство и най-често го смята за "демокрацията" и го нарича "демокрация", но идеалът се взима за саморазбиращ се в основните си пунктове и не се тематизира. А Аристотел има по-разгърната идея за идеалното устройство - най-малкото се опитва да я разгърне и затова я поставя под въпрос: идеалът бива дебатиран. Имаме щастлив случай на две сравними области, от което само може да спечелим: както от разбирането на Аристотел за политиката, така и от съвременните насоки в политологическото мислене.
Стилиян Йотов: Според мен има едно понятие или една тема при Аристотел, която ми изглежда изключително релевантна днес - и тя е "проблемът за гражданина". Смея да твърдя, че Аристотеловото понятие за гражданин или въвеждането на тази тема в Третата книга на "Политика" е нещо, което не е правено по такъв решителен начин преди него. В този смисъл ми се иска да предложа за обсъждане следния въпрос: Дали неговото нововъведение не ни задължава и днес да мислим с неговите мащаби?
(...) Друго условие, предусловие за гражданство, което, според мен, той експлицира, е откриваемо в темата за робството. Оказва се, че според Аристотел робството в крайна сметка е част от ойкоса, от икономическата сфера, където отношенията са "природни". Има обаче и друг тип роби, на които, казва той, им липсва смелост. В този смисъл те търпят робството в неговото друго измерение. И според мен това също е една интересна тема, една важна дистинкция: в предисловието робството би трябвало да се дефинира само в интелектуален план - на някой "по природа" не му достига нещо, за да се управлява сам; но по-късно се появява и по-ужасната му форма, където човек няма смелостта да поиска своето. Или за да бъдеш гражданин, за да се самоопределяш свободно, се иска смелост, дързост.
Така стигаме и до самото понятие за гражданин и тук имаме невероятно модерно звучащо, направо актуално разбиране. Първо, гражданството е дефинирано по един прекрасен начин с двете си функции: "архе" и "кризис" - с възможността гражданите да участват в държавното управление и в съдебните решения, т.е. да изпълняват двете най-важни функции на властта и досега. Аристотел невероятно удачно показва, че дори когато имаме магистрат (това не е негов термин, но по дефиниция това е служба, която е неограничена във времето), че дори дефинирането на такива извънредни пълномощия в едно общество не превръща хората в нещо друго, т. е. те остават граждани, те са едни от нас. Второто нещо, което той решава, е с един изключително интересен абзац по отношение на Спарта и Картаген. Там се оказва, че това са държави, в които всичко е организация от служби и липсва демос. Това е още едно изискване, което следва да се има предвид. И трето, Аристотел поставя и решава един въпрос - кое представлява идентичността на тази общност: хората или територията? Аристотел отговаря еднозначно: Не, никое от двете; това е политическата конституция, формата на управление. Ако прехвърлим това положение в днешно време, то означава, че водеща е не представата за териториална или етническа държава, а политическата общност. След това вече, когато са налице дефинициите на базисните функции на гражданството, се акцентира и върху още нещо, което също е истински ново, за една специфична "гражданска добродетел". Дефиницията за нея е: възможността да управляваш и да бъдеш управляван. Никъде до този момент в никой от текстовете на Аристотел не се засяга темата за тази, бих я нарекъл, "двустранна добродетел" - в "Политика" има едни прекрасни места - защо всички хора не могат да са добри и каква е разликата между "добрия човек" и "добрия гражданин".
Николай Гочев: Във връзка с гражданството бих добавил нещо, което се знае, но си заслужава да бъде споменато точно тук. Аристотеловото понятие за държава е изключително стеснено в сравнение с това, което ние си представяме, и то именно във връзка с понятието "гражданин". Той казва: единствено гражданите съставят държавата. Но Аристотеловата идея за това "кой е гражданин" е различна от нашата - граждани се оказват съвсем малко хора от населението на даден полис. Истина е, че при промяна на политическата уредба някои отпадат от гражданството, други се присъединяват, но държавата включва само тези малко на брой хора. Когато Аристотел умува колко да бъдат знатните и че те винаги ще са много по-малко от естествения си политически противник - "народа", и че средните е добре да бъдат повече, той винаги мисли за тази много малка част от цялото население. Гражданите при Аристотел, независимо колко точно са, са винаги само някои, а не всички. Но ние, като съвременни хора, никога не мислим подобно нещо, когато говорим за гражданство.
Анастас Герджиков: Има една друга тема обаче, която прозира на няколко пъти, особено в Четвърта и Пета книга. И това е една от опорните точки, които "Политика" ни предлага за размисъл - в нея това е наречено "справедливото държавно устройство", а аз по-скоро бих казал "справедливото управление". Т.е. въпросът не е кое от шестте държавни устройства, за които говори Аристотел, е най-добро и идеално, а кога, в кой момент едно устройство може да се нарече справедливо. Естествено, и у Аристотел има някаква градация на добри и лоши устройства, но всяко едно от тях още у Аристотел може да се прояви по някакъв справедлив и някакъв несправедлив начин. Именно градацията, за която той говори, е изградена на този принцип и той не е колко души "по принцип" трябва да управляват, а в това дали управляващите управляват "в собствен интерес" или "в интерес на обществото". И това е тема, която е много жива през следващите 2000 години, среща се на най-разнообразни места, във всички части на Европа, в различни жанрове и е актуална и до днес. При монархическото устройство това се вижда много ясно. Дори когато не става дума за монархия, а за друг тип устройство, този проблем остава; и Аристотел е първият, който говори за него.
Лидия Денкова: У Аристотел започва един процес, който най-общо можем да определим като отделяне на философското от политическото, което става на базата на етическото. Раздалечаването между философия и политика или възможността за оценностяване на чистото действие започва тъкмо от Аристотел. Колкото и да се изисква "справедливостта" в нейната реципрочност от управлявани и управяващи, Аристотел казва, че човешката низост е толкова ненаситна, че не може да се стигне до обективна справедливост. А ефектите от това са: първо, налага се да има "репресивна справедливост" и, второ, оказва се, че доброто може да съществува в самата практика вън и независимо от теорията, т.е. добрият гражданин може да не е чел съответната теория или пък да не е дотам възпитан и образован (по начина, по който Сократ си е представял, че човек трябва да знае доброто, за да прави добро). У Аристотел започва да се прокрадва идеята, че самата практика може да накара гражданина да прави добро, без да е необходимо някакво знание за доброто.
Емил Григоров: Ще продължа разсъжденията на Лидия Денкова и ще се върна към много уместната бележка на Николай Гочев за количествените параметри на гражданството и за количествените параметри на държавата. В съвременните политологични дебати и особено в Северна Америка има едно понятие, което се нарича "неоаристотелизъм". Мисля, че е важно да си припомним неговите три форми, като аз ще се спра по-подробно на една от тях, а именно на комунитаристката критика на либерализма. Тези форми са много добре описани от Шийла Бенхабиб в "Ситуиране на Аза" - едната е консервативната критика на моралните следствия от развитието на капитализма, другата - херменевтиката на фронесиса като чувствително към ситуацията съдене за конкретностите, и третата - комунитаристката грижа за моралния интегритет на общността.
Във Втора книга на "Политика" Аристотел се спира на проекта на Хиподам от Милет за държавно устройство, което да осигурява "добрия живот" на десет хиляди граждани - това са много ясни и точни количествени параметри. На пръв поглед е шокиращо, че могат да бъдат зададени толкова точно. Разбира се, цифрата не е най-важното в случая, но така или иначе, според Аристотел, в една държава, чието население превишава многократно посочената цифра, да се живее както подобава на човек (а тъкмо това е целта на полиса) е невъзможно. Размиват се естествените граници на политическата общност и това размиване се компенсира от множество изкуствени механизми за поддържане на моралния и културния интегритет на гражданството.
Богдан Богданов: Едва ли е така, ако вземем определението на Аристотел за гражданин. Защото и в момента по презумция имаме управляващи и вземащи съдебни решения 10 000 души. Хиподам има предвид 10 000 активни граждани, които имат семейства, а не 10 000 жители, т.е. население от 10 000 души. Никой полис, даже и най-малкият, не е 10 000 души - средно всички са 30 000, 80 000, 100 000 души. Под тази цифра Хиподам има предвид именно това, което мисли и Аристотел - граждани.
В момента в България, от гледна точка на Аристотел, има няколко хиляди граждани, всички други са население. Ние - населението - тъй като само гласуваме, сме "граждани по аналогия", щеше да каже Аристотел.
Емил Григоров: Чудесно, точно това е аргументът, който подхващат комунитаристите, критикувайки либералите от гледна точка на проблема за моралния и културния интегритет на общността. Значи, в крайна сметка, те поставят акцента върху споделения етос на гражданина, който става проблематичен, и тук ще се върна на Аристотел в рамките на една общност от повече от 10 000 човека. Цифрата, повтарям, е условна.
Богдан Богданов: Съвременната политология мисли държавата като мрежа от общности така, както Аристотел мисли, че държавата, от една страна, е общност от граждани, а от друга - "койнония" от по-малки общности: семейства, села и т.н. Аристотел може да бъде попълван, но той не си е представял онова, което си представя съвременната висока политология, че държавата е мрежа от общности в съвременния смисъл. Днес мислим, че във всяка общност може да има споделен етос и след това да има един етос от втора степен, който ще бъде политически етос, който като коефициент на споделения малък етос ще може да се добави. Това е възможно и в държава от милиони хора.
Емил Григоров: Не казвам нищо противно на това. Твърдя само, че една от основните тенденции в съвременното политическо мислене - комунитаристката - подема Аристотеловата грижа за конституирането и опазването на такива граници на политическата общност, които да гарантират естественото възпроизводство на една или друга концепция за добър живот.
Богдан Богданов: Действително за Аристотеловата политика не може да се говори, като се забравя понятието "общност". В разговора дотук като че нямаше идея за "койнония". А Аристотел повтаря на всеки десет реда този термин. Той не може да обясни приятелството в етиката си, ако не покаже, че то е "койнония" - и казва нещо абсурдно от съвременна гледна точка, а според мен важно и прекрасно: че приятелството в повечето случаи представлява общност между неравни. Не знам да има съвременна етическа теория, която да изследва приятелството като общност на неравни. Но Аристотел се интересува от това, тъй като знае много добре, че обществото, полисът или държавата (нямаме една дума, с която да означим гръцкото "полис") е особена система от равенство и неравенство. Следователно ако приятелството ("филията") представлява отношение, като видовете "филия" са видове равенства и неравенства, то същото това отношение от равенство и неравенство е предмет и на Аристотеловата политическа антропология, занимаваща се с полиса.
Неравенство е налице и в сферата на самия човек, който според Аристотел е метафизично неравенство: между божественото в него - "Нуса", и всичко от по-долните етажи, което се управлява от него. Това неравенство е налице и в държавата. Такава е редукционистката и в същото време комунитаристка теория на Аристотел. Според мен обаче, когато казва "койнония" и "общност", съвременният комунитарист разбира общност на равни. Аристотел постоянно мисли и за общност на неравни.
Димитър Вацов: Възможността да се упражнява сериозна рефлексия помежду и върху политически или политологични теории според мен е да се изследват неравенствата, които те предполагат. Всяка политологическа теория посочва "кой е субектът на свободата" или "кой е гражданинът" и с това привилегирова определени хора или определени позиции, за да могат да провеждат действия от типа на управление и оценъчно отсъждане, архе и кризис на останалите неща. Проблемното в съвременните политически теории е, че те действително предпоставят "базисно равенство", което е на "всички индивиди". Всеобщото равенство е силен универсалистичен рудимент, можем да го наречем християнски или просвещенски, макар това да е неточно, който се подлага без тематизация под понятието "демокрация", но който впоследствие винаги създава затруднения при "приложението" на дадената теория към практиката. Затрудненията идват именно от това, което посочиха Николай Гочев и проф. Богданов - че de iure всеки е "свободен" и е "гражданин", но de facto малцина управляват и отсъждат. Разбира се, повечето автори в съвременната теория на политиката усещат тези затруднения и в "дебата" се търсят "процедури" за базисно изравняване, което обикновено се смята, че следва да бъде гарантирано под формата на "човешки права", в противовес на вторичните социални и икономически неравенства; търсят се и "обяснения" за възможни различия, т.е. легитимират се допустими степени на неравенство в даден либерален модел. Но все пак базисната предпоставка е "всеобщото равенство" и това е фундирано в съвременното понятие за "справедливост" - в противовес, впрочем, на Аристотеловата "справедливост", която е надградена над неравенства. Впрочем и днес има елити, които фактически управляват, но управлението им не е "публично". И в рамките на идеологията на "равенството" не може да бъде, защото тази идеология не притежава механизми за признаване на лично или групово "превъзходство", липсва признание на неравенството в силите. Всяко неравенство се обяснява като неравенство на "позициите" (политически, икономически, социални), които обаче са "достъпни за всички", т.е. равенството е подложено отдолу.
Ако погледнем схематично Аристотеловото понятие за "демокрация" и съвременното, ще установим, че те са огледално преобърнати: при Аристотел "равенството" между малцината "свободни граждани" е надградено над фундаментално признатото неравенство между хората изобщо, докато днес се опитваме да мислим "неравенствата" в ресурсите, позициите и възможностите като надградени над фундаментално признатото и базисно "равенство на всички хора". При Аристотел "автономията" и "свободата" на даден човек, т.е. правото му да управлява и да осъжда другите, са все още постигнати (независимо дали поради произхода на човека или поради личните му дела - и двата варианта остават възможни), докато днес се мисли, че "автономията" и "свободата" трябва да са "по природа" или "a priori" гарантирани за всеки.
Аристотел все още пази гръцкия усет, че свободата, т.е. възможността да се самоопределяш и да определяш какво другите да правят, е постигната в актуално взаимодействие: все едно дали взаимодействието е битка, приятелство, любов и т.н. - във взаимодействие, в което някой дръзва да каже кой е той и какви са другите и на практика получава признание, че тази диспозиция на силите и позициите е справедлива, независимо че съдържа неравенство. Впрочем ето ви и един смисъл на "признанието", който идеологическата рамка на "равенството" днес не позволява да се тематизира. В политическата философия много често се говори за "признание", но поне доколкото на мен ми е известно, то винаги има точно обратния смисъл на това, за което иде реч при Аристотел. Днес "признанието" е "ляв концепт", то идва като апел предимно от страна на феминистки движения, зелени, защитници на малцинствата и т.н., и означава, че някой (жените, малцинствата, някакви микрообщности) са несправедливо "пренебрегнати" или "декласирани", че те практически са изпаднали в позиция на неравенство, поради което "справедливостта" изисква да бъдат "изравнени", да "бъде признато равенството им". Чрез подобни идеологеми всяка позиция и всяко превъзходство може да бъде критикувано и деконструирано, но не се предлага нищо позитивно по въпроса: кой трябва да управлява и да отсъжда? Абстрактно се допуска, че всеки може или трябва да може. А това не е така - не всеки може да го прави "добре". Според мен една сериозна задача пред съвременната политико-етическа философия е реабилитацията на понятия като "авторитет", макар и по нов начин - без натурализация на авторитетите. Впрочем това би позволило и управляващите елити да излязат на светло, да отстояват превъзходството си и да си носят отговорност за действията, а не да се крият зад реториките на "човешките права".
Иван Кръстев: Искам да направя един коментар: той има принципно различна очевидност, която важи за повечето политологически теории (а не за политическата философия) - става дума за очевидността за гласуващия човек. Значи, избирателят и човекът, който извършва такъв тип избори, са в основата на гещалта, през който се мисли политическото - и това прави възможна цялата традиция на рационалния избор. Това са теории, които биха били по някакъв начин безсмислени в рамките на едно Аристотелово мислене за политиката. Защото политическият процес се свежда до определена рамка от incentive, на базата на която се вземат едни или други решения и се предпоставя един рационален индивид, който прави своите решения на базата на това. Така, поне за нас, се оказва, че съвременната политология тръгва от избирателя, мислейки, че той е гражданин. Тръгва от избирателя, мислейки, че той е гражданин и защото до голяма степен гражданинът и избирателят фактически са едно и също. Когато не гласуват всички; когато самото участие в политическото е ограничено (то е изключващ процес, с който се характеризира целият XIX век), тогава може би гражданинът и избирателят действително съвпадат. Когато обаче се появява всеобщото избирателно право, когато преките граждански права са сериозно ограничени - предимно до гласуване - тогава самата предпоставка, че гражданинът и избирателят съвпадат, започва да става все по-проблематична. До голяма степен стигаме до това, което говореше проф. Богданов: наистина ли демокрацията на гласоподавателя и демокрацията на гражданина е едно и също нещо и до каква степен може да се говори за него в съдържателен план?
Казвам всичко това, защото втората предпоставка, която би могла да бъде погрешна от гледна точка на съвременните политологически теории по отношение на Аристотел, е да мислят Аристотел главно в категориите и проекта на демократичната политика. Според мен съветският тип общество също има много силни аристотелиански предпоставки - главно мисленето през идеята за добродетелта, през правенето и произвеждането на добродетелност, а не мисленето през общество, основано на правила.
Така че, поне за мен, основният проблем на несофистицираната политология по отношение на Аристотел са тези две базисни предпоставки, които никога не се проблематизират. Едната - че през цялото време Аристотеловият гражданин се мисли тайно като съвременен избирател. И втората - че през цялото време Аристотеловото общество се мисли като демократично общество. Това е начинът, по който се правят всички препратки от гръцката демокрация към съвременен тип демокрация. В тази перспектива Аристотел е по-скоро цитиран, отколкото през него да се мисли съвременното политическо.
Богдан Богданов: Но как мислим за човека и обществото днес? Обществото - среда на човека ли е, на отделния човек-индивид? Да, по някакъв начин е среда. Така че, като разглеждаме обществото, трябва да мислим за нарастващата човешка среда, това ще рече - все повече хора, все повече предмети, все повече посредници.
Човешката среда е и множество, което става все по-голямо. И то по виртуален, а не само по реален начин. Разбира се, гласуването е по-скоро реална изява на това нарастване, но и то попада в този тип конструиране на човешкото. Да се създаде възможното най-голямо множество, в което човешкото ще придобие вид на всички хора, представлява страхотен импулс за съвременното човечество.
Иван Кръстев: До голяма степен, след като бива създадено обществото на всеобщото избирателно право, се появява и такова разбиране за политическото и политиката, според което политиката трябва да елиминира в самия политически процес, грубо казано, "неразбиращия гласоподавател". Тогава се появяват всички политически технологии, които се стремят да накарат неразбиращия гласоподавател да следва разбиращите елити за това как да гласува и как да не гласува. Според мен има завъртане на цял цикъл: първият импулс е за отваряне на всеобщото избирателно право към различни социални групи; вторият е в ужаса от това, че те - гласоподавателите - в крайна сметка не могат да бъдат мислени като политическо общество; и накрая - започва да се създава серия от медийни и чисто политически технологии, включително сложни избирателни системи, които да не позволят на това множество да извърши неполитически, по смисъл "несправедлив" избор. Според мен тук се стига и до същинската драма на политологията.
Богдан Богданов: Аристотел има за идеал "самодостатъчността". Аристотеловото убеждение е, че много голяма държава не може да си осигури такава самодостатъчност. Защото самодостатъчността е крайната цел, според Аристотел. На едно знаменито място той казва: Държавата не може да бъде само заради ползата, защото в противен случай и животните биха имали държава, а и би се образувала държава от междудържавните отношения. Точно това прави сега ЕС с голяма мъка и различни средства. Аристотел не може да си представи държава, която ще съвпадне с цялото човечество. За него държава се установява там, където има някакво равенство между участниците в държавата. А той не може да си представи, че ще има равенство в такъв голям обем. Маниакалната идея на съвременността е, че може да се установи равенство в обема на цялото човечество.
Николай Гочев: А може би може. Защото, когато обяснява защо не може да има прекалено голяма държава, той посочва само две причини: 1) защото хората няма да имат личен контакт помежду си, няма да се познават и следователно няма да вземат особено справедливи решения (изборни или съдебни) и 2) защото няма да могат да комуникират и поради това ще бъдат неспособни на общо действие. Днес тези пречки като че отпадат - и ако беше видял това, той сигурно би казал, че голямата държава е възможна.
Димка Гичева-Гочева: Вероятно търсенето на глобализацията или изобщо на това да има някакво единство, както те са го намирали по времето на Олимпийските игри, може да бъде обяснено и с друг корен. А именно, че подобен стремеж към единство се ражда като идея там и тогава, когато се релативират питанията за това: "какъв е човек по природа", когато се осъзнае, че законите и обществените конвенции са тези, които ни правят някакви. Може би "глобалното човечество" ще бъде ценност в едно хипотетично бъдеще, когато невъзпрепятстваното общуване ще бъде виждано като най-главното средство за постигане на щастие тук и сега, защото всички останали метафизически питания и проблеми ще са заскобени. Така, както е било и за някои от софистите през античността: да се примирим с това, че не можем да достигнем до несъмнения отговор на най-важните въпроси, защото те са по-дълбоки от човешкия живот, както внушавали и Протагор, и Горгий. А при тях пацифистичните и панелинските призиви са били породени именно от метафизичното им примирение.
Богдан Богданов: Сигурно е така, но в този случай въпросът от гледна точка на Аристотел е: съществуват ли царската власт или демокрацията? Да си представим, че питаме Аристотел днес (ако беше в тази стая) дали съществуват: държавните устройства субект ли са на съществуване? От гледна точка на Аристотел базилеята и демокрацията не съществуват. Той не отговаря на въпроса кое съществува. Те са действителни условности. Те са отношения и нямат битие, затова могат да бъдат поправяни и премахвани, не са нещо естествено. Аристотел не е направил метафизика на политиката си, за да ни каже кои от тези неща съществуват. За разлика от съвременните философи, които, когато говорят за демокрация, смятат, че тя съществува.
Димитър Вацов: Формите на държавно управление, според мен, са по-скоро идеални типове съотношения на силите, които са адекватни там, където такова съотношение е налице актуално. Ако актуалният баланс на силите в обществото е такъв, че да предполага царска власт, то царската власт е справедливото устройство; ако балансът е такъв, че да предполага демократично управление, то демокрацията е справедлива и т.н. Разбира се, Аристотел прави уговорки, предпочита едно пред друго, но като цяло това е софистическата нагласа. И водещото в такава нагласа е сега-ставащото или практиката, спрямо която определени конструкции са приложими или не, справедливи или не - теорията се нагажда към практиката, а не обратното.
Впрочем, след краха на универсалистичните философии през двадесети век, ние сме в ситуация, близка до софистическата. Съвременните политико-етически дебати до голяма степен са сходни на софистическите спорове, където справедливото решение е онова, което надделява в спора. Разликата е в това, че повечето философи на политиката - и може би това е един модерен рудимент - се опитват да разгръщат кохерентни "теории за справедливостта", сякаш тя съществува "сама по себе си". Или има разминаване между дебата като процедура за взимане на решения, която процедура е агонална и софистико-реторическа, от една страна, и повдиганите от участниците в дебатите претенции, които са универсалистични и натурализират справедливостта. Такава нетематична натурализация при повечето съвременни мислители е "демокрацията", или пък "човешките права". Това разминаване между среда, която е денатурализирана, и автонатурализиращи се реторики, може да бъде следено и по много други линии - то е и основен проблем и предизвикателство пред това, което днес, по-често аморфно, се нарича "глобализация".

Кръгла маса с участието на: Богдан Богданов, Стилиян Йотов, Иван Кръстев, Анастас Герджиков, Лидия Денкова, Цвете Лазова, Николай Гочев, Димка Гичева-Гочева, Емил Григоров и Димитър Вацов


Благодаря на вестник "Култура" за възможността изпреварващо да публикуваме части от дебата, чийто пълен вариант е под печат в броя "Продължаващата античност" на списание "Критика и хуманизъм" (кн.13, бр. 1/2002). При подбора, който се наложи да направя, съм се опитал да поставя акцент само върху една от темите, засегнати в него - върху понятието за "гражданин" в текстовете на Аристотел и в съвременната политологическа мисъл. Важни тези относно статута на политологията, "справедливото държавно устройство", глобализацията и др. отпадат частично или напълно от тази първа публикация.
Димитър Вацов