Театърът на мечтите най-сетне в България
На 3 юли, сряда, в зала 1 на НДK се състоя концертът на група Dream Theater. Преди да разкажа за събитието, ми се иска накратко да представя самата група.
Dream Theater са нюйоркски състав, създаден от трима студенти в "Berkeley College of Music" през 1986 година. Под сегашното си име дебютират през 1989 година с първия си албум "When dream and day unite". Оттук насетне бавят работата си с по 2 - 3 години, мислят композициите, хармониите, аранжиментите си, преди отново да се появят на сцената. Следва "Images and Words" '92, достигнал рекордни продажби, след като дебютът е оценен високо от критици, но остава незабелязан от феновете; сега вторият проект е посрещнат добре и от слушателите. С всеки следващ албум музикантите усъвършенстват себе си, изчистват композициите си, стремят се да сдържат склонността си към претрупване. "Awake" '94 вече успява да постигне споеност между младежка романтичност, вяра и хъс, от една страна, и професионализъм и премислено аранжиране, от друга.
През 1995 се появи един малко нестандартен по оформлението си албум - "A Change of Season", в който едноименната песен представлява композиция от над 25 минути, а втората част на диска е съставена от преработки на известни песни на групи от миналото (Deep Purple, Pink Floyd, Led Zeppelin, Kansas, Queen, Journey, Dixie Dregs), слети в едно майсторско Medley. Следващият "Falling into infinity" '97 е по-скоро отклонение от следваната линия, с по-мек саунд, модерни елементи и повече джаз-фюжън; няколко балади, сред които и такива с откровено комерсиални намерения и стремеж музиката да бъде усвоена от по-широка публика. На по-претенциозните си фенове Dream Theater се реваншират със следващия си албум, безспорен връх в творчеството им - "Metropolis part 2: scenes from a memory" '99.
Ако разгледаме прогресив рока в исторически план, негова несъмнена еманация в по-твърдия му вариант е албумът "Operation: Mindcrime" '88 на основателите и наложилите този жанр Queensryche. След появата на "Scenes from a memory" можем да кажем, че Dream Theater достигнаха своя личен "Operation: Mindcrime", както и че за 90-те години този албум се превърна в това, което проектът на Queensryche беше за 80-те. В "Metropolis part 2" нюйоркчани достигнаха предела на професионализма, музикалното майсторство и техническото съвършенство. Създадоха нещо концептуално, фабулирано от една история, чиято сюжетна нишка преминава през всички композиции. След излизането на албума барабанистът Mike Portnoy отбеляза в едно интервю, че групата е достигнала много високо ниво и че след това е трудно да се издаде нещо добро, защото всяко следващо бива неотменно сравнявано с предишното. И донякъде думите му се сбъднаха, след като в началото на тази година на пазара се появи последният им проект "Six Degrees of Inner Turbulence". В него вече като че ли прекалено много личат професионализмът, опитът, навикът да се композира по определен начин. Младежката настървеност и автентична оригиналност липсват. Сякаш прекалено много се разчита на работата, на умението да се аранжира, на личното музикантско майсторство. И тук изобилстват баладите, вече някак твърде познати. Самият албум е двоен, като във втория диск има опит за класическо композиране, частично постигнато.
Разбира се, цялостно погледнато, и в двата диска има добре направени "парчета", някои идейни похвати, типичното за групата постепенно разгръщане на замисъла.
След излизането на "Six Degrees..." Dream Theater се отправиха на световно турне ("World Tourbulence 2002"), което ги доведе и в България. На 3 юли те изнесоха концерт в НДК. Зала 1 беше препълнена, но за трите часа на изпълнението само балконите и задните места останаха запълнени от зрители. Всички в по-предни позиции бяха на крака, скупчили се колкото се може по-напред до сцената.
На първо място трябва да се спомене изключителният гаф със звука. За толкова години и десетки концерти нашите озвучители така и не се научиха. На моменти се чуваше само гигантско бучене, в което трудно можеше да се различат отделните инструменти. Техниците явно сметнаха, че като увеличат децибелите, това ще компенсира нещо, но ефектът от подобно решение е очеваден ("ушегръмен") дори за хора, които не са присъствали. Често се чуваха само бас и барабани, тройно по-силни, а слушателите можеха да се насладят на редуването на клавир и китара - ту едното, ту другото. За тези, които са били по краищата на залата, не ми се и мисли. Все пак едно внимателно слушане успяваше да разчлени музиката, а и балансът понякога биваше (за кратко) постигнат.
Една от големите изненади на този концерт беше вокалистът James LaBrie - най-слабото звено в квинтета. Този музикант успява и в студийните записи да замазва фразите, а в издадения през 1998 година двоен концертен албум това достига тъжни предели, допълнено от фалшиви нотки и, простете, от солидно грачене. На 3 юли обаче той се представи в далеч по-добра светлина, невзетите височини бяха малко, фалшивите тонове рядкост. Пагубният му навик да импровизира, когато не е сигурен, обаче все пак доведе до някои грешки, които не бяха фатални и не дращеха по ушите. В общи линии той се справи с партиите си, а сценичното му поведение създаваше нужното настроение.
Никой обаче не може да се сравни с изявите на барабаниста Mike Portnoy, чиято грандомания беше известна, но едва ли някой е очаквал тя да достигне подобни размери. Нарцисизмът му беше на преден план през цялото време.
Музикантът правеше номера, постоянно се изправяше, контактуваше с публиката, а когато композицията изискваше той да почива, излизаше иззад комплекта си, обличаше халат, забавляваше и привличаше вниманието, което би трябвало да се концентрира върху конкретната част от песента, която бе ту партията на гласа, ту на китарата или клавира.
Извън това обаче свиренето на Portnoy бе прецизно, разнолико и в пълен синхрон с цялата група.
Не учудиха и изявите на John Petrucci - изключителен китарист, отличаващ се с невероятна техника, многопластовост на идеите, чувствено свирене и богатство на изпълнението. Той е един от музикантите, които се откроиха през иначе бедното на нови качествени изпълнители и богато на "звездички" десетилетие на 90-те. Неговото майсторство и съдържателно свирене го наредиха сред големите китаристи в историята на рок-музиката.
Най-тихата част на групата, която рядко попада в светлините на прожекторите, е и една от най-стабилните - басистът John Myung. Той е един от основателите на квинтета, заедно с Portnoy и Petrucci. В различните периоди на свиренето му едва ли могат да се отбележат драстични спадове или възходи. Той се представя на много високо ниво от самото начало, с постоянството на професионализма и ангажираността. Изпълнението му на концерта не направи изключение.
От 1989 Dream Theater смениха трима клавиристи, всеки един от които на нивото на състава. От "Scenes..." '99 над синтезаторите е Jordan Rudess - с десетина години по-възрастен от останалите, натрупал богат опит, музикант. Освен написаните в рамките на композициите партии, двамата с John Petrucci направиха малко надсвирване помежду си, редувайки се и подавайки си теми. Музикален дуел с вкуса на импровизацията, който раздвижи масите.
В общи линии, на 3 юли "Театърът на мечтите" изнесоха един много силен концерт, който насити потребността на българските меломани от качествено изпълнение на живо. В своеобразната си музикална лекция групата премина през сложни композиции, баладични елементи, множество стилови похвати, прости мелодии и невероятни инструментални демонстрации. Един от концертите, които ще бъдат запомнени; не само поради дългото му очакване, но и поради оправданата надежда за качествена музика.

Емануил Ангелов