Спазваме ли професионалните стандарти?
На този въпрос се е опитал да отговори екипът на "Медийна обсерватория", провел едномесечно наблюдение върху шест всекидневника ("24 часа", "Труд", "Дневник", "Стандарт", "Монитор", "Сега"). Използваните критерии са компилация от международните стандарти в занаята. Умишлено са изключени партийните издания, а темите на изследването са общо 28. (Развлекателните рубрики и спортът не са включени.) Резултатите от него бяха представени на пресконферениция, последвана от дискусия, на която професионалисти от областта на медийната критика коментираха работата на Обсерваторията. Самите резултати от изследването ще бъдат подробно представени в някой от следващите броеве на "Култура", затова тук ще се опитаме да създадем обща представа за него и да предадем коментарите, които то предизвика.
Ето някои от изследователските критерии: всестранна информираност на обществото; ясно различаване между коментар и информация; предаване на различни гледни точки; право на отговор; персонифициране на информацята; източници - брой, упоменаване и др.
Ето и някои от направените изводи: За разлика от всички предварителни очаквания, в българските всекидневници смесването на коментар и информация е сравнително рядко. И също за разлика от очакванията, оценките на събитията са сравнително неутрални, а не преобладаващо негативни. На фона на силното доминиране на информационните текстове се среща фрапантна липса на коментари и анализ. Понякога без коментар остават цели тематични блокове. На вътрешнополитическата тематика и престъпността се отделя несравнимо повече място, отколкото на селското стопанство, образованието, гражданските права. Източниците на информация обикновено се посочват, като това най-често е самият автор. Трудно може да се установи логика в използването на източниците. Премълчаването им се тълкува като желание да не се натоварват читателите с излишни имена. Неподписването на материалите се коментира като защита на сигурността на журналистите. Друга причина за анонимността е използването на материали от информационните агенции. Подписването и неподписването на материалите неочаквано предизвика коментари в дискусията и се очерта като твърде спорен критерий. Дали един "Economist", където няма подписани материали, може да се вини в нарушаване на професионалните правила (Христо Буцев) и дали надлежно подписаните текстове в някой български всекидневник го спасяват от липса на кохерентност и институционално единство (Михаил Неделчев).
Оттук лесно можем да минем към критиките спрямо изследването. Появата му е похвална и дори в този си вид събраните данни могат да се използват, но от социологическа гледна точка то е уязвимо отвсякъде - и като концепция, и като методология, и като формулиране на критериите. Всъщност същинското изследване изобщо не е започнало - това е мнението на Чавдар Найденов. Посочена беше неговата абстрактност и известна самоцелност в трупането на данни. Михаил Неделчев предложи да се анализира именно противоречието между емпиричния материал и разпространените нагласи и отношение към българския печат, припомняйки един експеримент в съветското литературознание от зората на 60-те, когато в анализа за първи път се намесва машината. (Според нея излиза, че средната дължина на изречението е по-голяма у Тургенев, отколкото у Толстой, напук на мнението на мнозинството преподаватели по литература. Последвалият анализ обаче изяснява откъде идва това усещане у преподавателите - от начина, по който Толстой гради цели словестни масиви.) Михаил Неделчев не беше съгласен и с често използвания термин "констативно събитие", нито пък намира за прецизно оформянето на тематичните кръгове.
Изследването стана повод за мнения за българското вестникарство въобще - вън от самото изследване.
Вътрешнополитическите репортери например предизвикват Михаил Неделчев да говори за "стадност на журналистическото братство". Според думите му те всички седят скупчени в кулоарите на Нородното събране и дебнат поддаващите се на провокации политици да се "изпуснат" по някои актуален въпрос. От тиражирания запис на така изтръгнатия отговор, придружен с коментари, после се прави политиката на деня. "Симулакрум на политически сюжети" и "театрално действо" - така литературният критик изрази отношението си към наблюдаваните от него журналистически практики. Всеядността на българския читател, който не умее да изисква качество и не държи на веднъж спечелилия го вестник, също не беше подмината.
Самостоятелно изложение за вестникарския пейзаж у нас направи Орлин Спасов. Той раздели периода след '89 на два етапа - преди появата на WAZ през '96 и след това. Накратко, първият етап се характеризира с това, че партийни издания като "Дума" и "Демокрация" са в челната тройка; че непрекъснато се появяват нови, но с кратък живот издания (през 1992-93 160 издания прекратяват излизането си); че те се обявяват за независими, но поемат партийни ангажименти; че липсва добре регламентирана правна и пазарна среда, както и реална конкуренция. Във втория етап партийната преса минава на заден план. Начело са "Труд" и "24 часа" (т.е. WAZ). Започва по-ясно парцелиране на пазара на всекидневната преса и налагането на по-пазарни принципи; както и ориентацията към по-ясни отношения на пресата с властта. Тенденциите в момента: засилване на критичните нагласи; известно развитие на разследващата журналистика; възприемането на сравнително добри професионални критерии; интерес към социалната проблематика и гражданското общество; присъствие на алтернативни гледни точки. Опасна нарече Орлин Спасов днешната тенденция към чисто пазарна ориентация (сега вестникът е стока, за разлика от преди, когато се е възприемал като правене на политика). Той смята, че именно логиката на печалбата не позволява у нас да се утвърди наистина сериозен, качествен всекидневник. А това според него е тенденция, за която има и историческа традиция. И след '89 опитите за качествена ежедневна преса остават само опити, като типичните за сериозната журналистика критерии се налагат от седмични и месечни издания, които обаче си остават маргинални. У нас, според Орлин Спасов, няма избор. Въпреки свободната конкуренция всички всекидневници са хибриди между различни стилови практики и подходи към информацията. Сензационният модус и вулгаризираната, експресивна езикова изразност не са отпаднали. Занижената прозрачност, ниската аналитичност, конюнкурността и конспиративността на пресата създават среда, в която отдавна е свикнала да работи и политическата класа. Химера е очакването, че след като вестниците се правят като стока, към тях отдолу, от масите, ще се появи изискването за етика. Неатрактивността и спадането на авторитета на професията (според спадналия бал на студентите в журналистическия факултет) е последната тъжна теза на Орлин Спасов. Причините - твърде много зависимост и съобразяване; липса на правила; липса на условия за култивиране на качествена журналистика. Орлин Спасов бе подкрепен в изказването си от проф. Милко Петров, който също говори за "еклектичност, хаотичност, София-центричност". Накрая Оливър Мони-Керъл (програмен директор на международната журналистическа федерация в Брюксел) обобщи, че качеството зависи и от начина на заплащане на журналистите, на които в момента се плаща според количеството публикации; зависи от обществената воля етиката да стане част от пазара; както и от "отчетността" на издателите, които в Германия например наравно с журналистите носят отговорност пред Съвет по печата.

Ирина Илиева