За името, езика, българското

I. България: лична история на една непозната страна

В днешно време мултикултурализмът се е превърнал в официална политика и по този начин почти всички аргументи в полза на културните различия, дори и основателните, са обречени на провал. Безкрайна е битката да се разграничат някои тенденции, оформили се под натиска на политическата конюнктура, от така необходимото ре-дефиниране на австралийската култура, чиито представители са носители на повече от сто различни езика и културни традиции. В познатата ни надпревара да се представят символно различните "етноси" в държавните комисии и комитети, имената сякаш функционират като основни и автентични обозначаващи на тези преследвани, но рядко дефинирани човешки видове. И все пак, в нашата епоха на миграция и хибридна идентичност, собствените имена рядко са това, което изглеждат на пръв поглед. Припомнете си загадъчното изявление на Жан Франсоа Лиотар в есето му "Универсална история и културни различия": "Детето или имигрантът навлиза в дадена култура с научаването на собствените имена".
При мен, по някаква случайност, името наистина обозначава културната ми принадлежност. Дори и странното изписване на фамилното ми име подсказва някои детайли от семейната ми история. В англоговорящия свят в повечето случаи подобни имена се изписват с "v", но тъй като баща ми транслитерираше името си от кирилица на немски език, той бе избрал мекото немско "w" вместо по-твърдото "v", за да запази благозвучието на славянската фонетика. "Опакована в името си", свикнах да се представям като наполовина българка, сякаш процентовото измерване някак си е постижимо. Навярно би било уместно да поясня, че всъщност никога не съм живяла в България. Била съм само една събота и неделя на нещо като сватбено пътешествие - прекосявайки част от страната с влак между Букурещ и София. Но това пътуване не промени съществено вече изграденото у мен усещане за страната. По-скоро то "съживи" образите от черно-белите пощенски картички, които бяха част от моето детство в покрайнините на западен Мелбърн. Трудно ми бе да разпозная нещо отвъд картичките, защото нямах гид, а не знаех и езика. Езикът, на който общуваха туристите в България, бе немският - другата половина на моята "опаковка" или самоличност. Единственото събитие, което трайно се е запечатало в съзнанието ми, бе посещението ни на Боянската църква от ХIII век - кацнала на един от хълмовете около София. Стените на тази църквичка бяха изрисувани с потъмнели образи на светци, напомнящи множеството икони, които бях виждала, например във филмите на Айзенщайн.
Как е възможно да се усети призракът на една култура, която едва съществува в мен, но все пак е някакво чуждо тяло с осезаемо присъствие в съзнанието ми? Как може да се измерят следите на тези фрагменти? Кое формира спомена за дадено място, когато не си го виждал или преживял по обичайния всекидневен начин, а е само разказ, предаден през низ от артефакти - сюрреалистично разхвърляни в непознати контексти? А може би именно това е най-автентичното преживяване за дадено място, тъй като противно на онези, които говорят за светите връзки с родната земя, очевидно е, че не сме свързани със земята посредством кръвна връзка. Земята винаги остава представена, пре-предадена и дори "опакована".

Дори и зрителят да не е в състояние визуално да разграничи срутената циркова палатка от парче опакована земя, той би трябвало поне да осъзнае огромното разминаване между метод и намерение. Кристо не е просто надиплил на земята някаква си брезентова палатка - или какъвто и да било друг готов предмет, за да го определи след това като творение на изкуството. Той е трябвало да вземе редица естетически решения: да подбере материала (плат с определен цвят, твърдост и плътност), мястото (морски, а не речен бряг или долина), степента на опаковане (да спреш точно пред линията на хоризонта или на ръба на водата), начина на опаковане (хлабаво или здраво стегнато ), как да бъдат вързани въжетата (във формата на решетка или следвайки контурите на терена). И именно защото изборът на Кристо изглежда толкова внушителен, лесно е да повярваме, че именно това е единственият начин за опаковане на бреговата линия.

Из Кристо на Дейвид Бурдон


Кристо, творецът-номад, е известен с това, че превръща земята в език. През ранните години от живота си в България той е учил селяните как да подредят земите си, разположени по пътя на Ориент-експрес, за да създадат приемлива фасада на социалистическа България пред погледа на пътуващите чужденци. От самото начало пейзажът - това парадигматично въплъщение на природата, се превръща в театрален декор. Ако разгледаме по-късното развитие на твореца, като че ли най-добре може да го опишем като преобразяване на реалното в нереално - тъй както при свалянето на опаковките от проектите на Кристо пейзажът изведнъж се оказва нереален, донякъде постановъчен. През целия си живот съм следвала лабиринтовите знаци от културата на баща ми - България. Единият възможен начин бе да следвам собствените имена на тази култура (в изгнание): Юлия Кръстева, Христо Явашев. И двамата "пакетират" реалното.
Сбрала съм късчета разкази, които, подобно на всеки подложил се на психоанализа, се опитвам да подредя. Но кой ще бъде аналитикът в сянка, който ще ми помогне с личната биография? Според модела на Кръстева, името на бащата символизира Закона, който направлява всички наши социални отношения и в частност, действията на официалния дискурс. Само в поетичния език архаичната майчина сила успява да разбие гладкия, съзнателен поток. Според този модел, решението на дъщерята да поеме академична кариера, да търси каузи и революции, подсказва доминиращото влияние на бащата. В търсене на езика и културата - олицетворени от моя баща, аз пристъпвам от яркоосветения свят на символното към семиотичното царство на Кръстева, към архаичната майка, която броди из сънищата ни, която направлява езиковите ни грешки и другите хаотични удоволствия.

II. Бащината родина

Очевидно собственото име на баща ми произлиза от Деметра и ако си припомним, че земята на България се свързва с архаичната Тракия, връзките с богинята-майка и орфическите мистерии се задълбочават. Великата майка Деметра превръща сина си - Орфей или Дионис, в свой любим. Майката на моя баща-учен е била една от първите жени в България с университетско образование по математика. Тя умеела да прави и хороскопи, чиято цифрова сложност баща ми бе усвоил, но така и не ни предаде. Тази приемственост или прекъснатост (изразена в двойки противоположности) е въпрос на мода. В последно време се обръща все по-голямо внимание на алхимичните корени на химията, както и на основните начала на другите науки.
Макар и не особено очарована от химията - областта на баща ми, аз донякъде се посветих на символичните фигури на алхимията, тъй като винаги са ме привличали системите, които едновременно прикриват, но и се саморазкриват само пред посветените. Търсенето на тези тайнствени структури, които изкусително се представят за основа на хаоса на вселената, много често бива подтиквано от срещите със смъртта.
Баща ми, единствен син, оставя майка си на двадесет години, за да следва в Германия. Никога повече не я вижда. Мога само да си представя мъката й при неговото изчезване в подземния свят на предвоенна Германия. Снимките на баба ми Златка от началото на века разкриват физическата ми прилика с тази жена, която не срещнах. Сега съжалявам, че не помолих татко да ми преведе писмата й, но наистина си спомням как един следобед той влезе в стаята ми с писмо в ръка и просто ми съобщи, че бе умряла баба - а не неговата майка.
Около десет години по-късно, в една манчестърска болница от времето на Дикенс, докато гледах как 30-годишният ми съпруг умира от мозъчен тумор, четях отчаяно Юнг и навлизах в света на алхимичното coniunctio - единствената възможна утеха за закоравял атеист като мен. Там някъде трябваше да намеря смисъл, някакви съответствия, макар и мимолетни. Докато съпругът ми, също единствен син, губеше все повече разсъдъка си, аз се мъчех да следвам неговите лабиринтови блуждаения, надявайки се да проумея болестта. По-късно в съзнанието ми нахлуха образите от преобърнатия разказ за Орфей и Евридика, но може би било по-вярно, ако кажа, че те оттекваха като ехо от спускането на Деметра, за да възвърне единственото си дете. Тя поне частично успява в търсенето си, докато Орфей безвъзвратно загубва своята почти възкръснала любима, като се обръща назад - едно непростимо прегрешение: "Жертвоприношението на божествата на мъртвите се е извършвало с извърнато лице; само гласът, но не и погледът, е бил позволен в царството на мъртвите." (Из "Героите на гърците" от К. Керени)
Така първо идва гласът, а не традицията на легитимиращия поглед. Когато го питаха как се казва, баща ми винаги отговаряше с фамилното си име. То го свързваше с бащината линия на рода и с някаква формалност, която му струваше скъпо в тази страна на доста формалности.
След два брака се завърнах към бащиното име като към нещо, което ме крепи във водовъртежа от фрагментирани идентичности и смърт. За мен то е по-скоро възможност, отколкото завършек.

III. Езикът: немият Орфей

Най-близкият контакт, който някога съм имала с българската литература, е посредством няколкото немски преводи, които баща ми бе взел със себе си. Спомням си още и неговите разкази за България - родното място на руския език, чиято азбука била "сътворена" от двама български монаси, Кирил и Методий. По-късно научих, че това не е единствената версия на историческа истина. Монасите са били от Солун, а славянският език, естествено, произхожда от гръцкия. Когато станах по-зряла - на около петнадесет години, започнах усърдно да посещавам съботно училище по руски език, за да мога поне да навляза в "моя" език. Но скоро преустанових заниманията си и, уви, забравих и малкото познания, които имах.
Години по-късно, един доброжелателен гост на вечеря сериозно ме уверяваше, че щом стъпя на българска земя, езикът "ще проговори в мен". Представях си времето под формата на бавноразтварящи се капсули, някакво мистериозно генетично наследство, което ще се взвриви при срещата ми с родната земя. Де да беше така просто. И все пак, тази надежда ме дари с ново прозрение за някакво изначално положение, според което "земята" (Blut und Boden) е най-важното при формирането на самоличността.
В нашите езикови занимания баща ми веднъж написа името ми на кирилица, което аз изрязах и по-късно поставих върху една негова снимка, направена доста преди смъртта му, преди още болестта да го промени. Сега снимката стои над бюрото ми. Други подобни снимки показват как баща ми ме носи гордо на раменете си - първородното му дете. Има и още една, на която съм седнала на коленете му и разглеждаме някаква книга - толкова огромна, че ми напомня за средновековните ръкописи. Години по-късно, на свой ред, татко понякога ме молеше да проверя английския му в академичните му разработки. Никога нямаше нищо за поправяне; както винаги, той бе изряден до съвършенство.

Из Родината/Homeland, ed. George Papaellinas, Sydney: Allen & Unwin, 1991.

Снежа Гунев
Превела от английски Корнелия Славова

Още със стъпването й на 4-годишна възраст на австралийска земя животът на Снежа Гунев се превръща във вибрация между различни държави, континенти и култури.
Образованието си по литература и литературна теория тя получава в Австралия, Канада и Великобритания, където по-късно работи в различни университети. Последните години е професор в Английската катедра в Университета Британска Колумбия, Ванкувър, Канада. Многобройните книги, студии и публикации на проф. Снежа Гунев са предимно в областта на културалните изследвания, постколониализма и феминистката теория.

В памет на Димитър Гунев (1920 - 1980)