Цяр за скитника евреин
Бих искал отново да насоча вниманието на читателите към подписаната от европейски писатели и интелектуалци и наскоро публикувана из вестниците петиция, която призовава към създаването на граница между израелци и палестинци. Фактът, че без да навлиза в подробности, тази петиция предизвика положителен отклик и на мнозина се струва оригинална, е поредно доказателство за необходимостта на публиката в Европа да бъдат разяснени някои моменти от израело-палестинския конфликт, все още слабо известни, въпреки гигантското количество циркулираща информация.
Идеята за едностранно разделяне, предложена от различни организации във връзка с безизходното положение, до което стигна мирният процес, и с неспирните актове на насилие, се налага все по-властно в Израел и, изглежда, се радва на подкрепата на почти 70% от населението. Националното събрание на запасните офицери, поддръжници на мира, се произнесе утвърдително за този проект и дори министърът на отбраната най-сетне издаде заповед за издигането на стена, която да отдели Израел от палестинските територии (след като с месеци се беше противопоставял на тази идея, заедно с министър-председателя). В Партията на труда, участник в правителството на националното единство, взе да се оформя политически конфликт заради промени на върха, предизвикани именно от разногласия по този проблем. Разбира се, едностранното разделяне се посреща и със силни задръжки и ми се иска да изложа пред читателите мотивите, поради които различни слоеве от израелското население - от крайната десница (тоест заселниците, водещи изнурителна борба, за да попречат на прокарването на граница) до най-радикалната левица - го отхвърлят категорично. За да бъда пределно ясен, реших да поделя обосновката си на две. В първата ще илюстрирам основните положения в програмата, която аз и една все по-голяма част от гражданството поддържаме. Във втората ще се опитам да изложа причините на съпротивата на част от израелците спрямо проекта за едностранно разделяне.

Декалог за спиране на кръвопролитието

Главните точки на въпросния проект са:
1. Разделянето ще стане по инициатива на Израел. Сиреч няма да зависи от нескончаеми преговори, нито пък от безплодни международни срещи на високо равнище, вече провеждани и все без резултат. Такова разделяне ще бъде разглеждано като временен акт и ще остане в сила до момента, в който не назреят времената за окончателен мирен договор. При всички положения осъществяването му няма да бъде пречка за евентуални нови двустранни инициативи, които могат да се провеждат паралелно.
2. Израел ще опразни 45% от окупираните през Шестдневната война територии. Те ще се добавят към 42% от териториите, вече под контрола на Палестинската автономия след договореностите от Осло.
3. Всички селища в евакуираните зони ще бъдат разрушени, а жителите им (60 000, според последните изчисления) ще бъдат напълно обезщетени за загубата на домовете и имуществото си. Тези селища заемат участък, който се равнява на 1% от земите, подлежащи на прехвърляне под палестинско управление: той ще бъде оставен на палестинците за ползване от страна на бежанците.
4. Между Израел и териториите на Палестинската автономия - под чийто контрол след изтеглянето ще се намират 85% от завзетите през Шестдневната война зони - ще се издигне стабилна и сигурна граница с бариери и фини електронни апаратури. Тази граница ще възпрепятства минаването на атентаторите-самоубийци, които с непоносима лекота сеят смърт и разруха сред израелското население.
5. По цялата дължина на граничните ограждения ще бъдат разпределени контролни пунктове на израелците, през които палестинците ще минават, ако желаят да намерят работа в еврейската държава. Тежкото положение с безработицата в земите на Палестинската автономия се дължи отчасти и на блокирането и обсадата на градове и села, наложени от Израел в рамките на борбата му с тероризма. В момента, в който армията на Давидовата звезда се изтегли отсам определената граница, блокажът ще бъде отслабен, много контролни пунктове ще бъдат премахнати, а граничните такива ще предотвратят нахлуването на нелегални работници, експлоатирани и унижавани досега на израелския трудов пазар.
6. Изтеглянето на много военни части от палестинската територия и разрушаването на някои заселнически колонии ще намали броя на жертвите сред войниците и заселниците и ще сложи край на съответните израелски репресии.
7. Целостта на Йерусалим, неделима от физическа гледна точка и подлежаща на политическа подялба въз основата на детайлно изработен договор, за момента ще остане под израелска опека. В палестинските сектори на Йерусалим ще бъдат спрени всички израелски строителни работи. Големите колонии покрай границата от 1967 г. също ще останат в израелски ръце, докато не бъдат постигнати договорености, които да предвиждат обмен на територии между бъдещата палестинска държава и Израел, така, както е постановено на срещата в Кемп Дейвид.
8. Светите места на стария град отсега могат да преминат под контрола на трите големи монотеистични вери и да бъдат управлявани от тях в духа на програмата за "ватиканизация" на светите места.
9. Влизането и излизането от палестинските територии към Йордания и Египет ще става под израелски контрол, така че Палестинската автономия да бъде гарантирано демилитаризирана. В случай, че международната общност одобри едностранното построяване на граница, международна сила ще наблюдава входно-изходните пунктове и ще гарантира, че Палестинската автономия не се възползва от отсъствието на израелски въоръжени сили, за да се екипира с тежки оръжия и да напада най-близките до новата граница израелски центрове.
10. Инициативата за едностранно изтегляне на Израел ще доведе до спад в насилствените действия и от двете страни: от една страна, ще спрат жестоките терористични актове, от друга - ответните удари и блокажът на палестинските градове. Наличието на стабилна и сигурна граница между двата народа ще позволи на Палестинската автономия да възпрепятства проникването на терористи в еврейската държава, нещо, което досега й беше непосилно.
Това са основните точки в една програма, която аз и много мои съграждани бихме желали да задействаме възможно най-скоро и която зависи изключително от волята на държавата Израел. Не вярвам на този етап да има някаква вероятност десняшкото правителство на Ариел Шарон да се споразумее с екстремистката политика на Палестинската автономия начело с Арафат. Но дори и да допуснем, че двете страни постигнат компромис, нито една не би се осланяла на другата. Специално израелската страна не би се доверила на добрата воля на Арафат и неговите хора да спазват лоялно каквито и да било договорености. И с право. Значи единствената реална възможност е едностранното разделяне, предприето по инициатива на Израел, почиващо на гореизложените принципи и, по възможност, подкрепено от европейската общност.

Малка отстъпка за голяма победа

Невероятно е до каква степен планът за едностранно отделяне на Израел от палестинските територии среща и от двете страни неодобрението на най-несходни политически формации, дори и с противоположни убеждения. Наскоро на цяла страница в големия израелски ежедневник "ХаАрец" бяха публикувани изявления на заселнически организации, израелски араби и "Блока за мир" (радикална група на крайната левица), които изразяваха тяхното несъгласие с него. В самата Партия на труда има противници на идеята (Шимон Перес например), които по този начин автоматично се нареждат до приближените на министър-председателя. Но противостоенията красноречиво сочат за стойността на програмата за едностранно разделяне и популярността й сред общественото мнение.
Естествено е сред представителите на десницата, била тя крайна или не (а настоящият премиер-министър Ариел Шарон несъмнено стои по средата между традиционната и крайната десница), и най-вече сред заселниците да се надига яростна съпротива срещу една бариера, която би станала пръв израз на политическо разграничаване на израелската земя. Макар и не окончателна, макар и най-вероятно тепърва очакваща своето прекрояване на запад, тази граница предполага евакуирането на определени колонии. Факт, който за десницата и заселниците се явява като смазващо доказателство за краха на политическата линия, следвана от тях още от края на Шестдневната война: бавно присъединяване към Израел на всички завзети земи. Каквато и да било гранична линия, даже да не следва онази от 1967 г., е знак за началото на изтегляне от заветните за десницата и заселниците територии на Западния бряг, важни не само от религиозна и историческа гледна точка, но и жизнено необходими за сигурността на страната, според тях.
За някои от сподвижниците на мирния процес прокарването на временна граница би разсрочило спешната нужда на Израел да се договори трайно с палестинците и целия арабски свят и би било равносилно на отказване от мирния процес и на анексия "de facto" (макар и не "de iure") на 15% от палестинските територии. Те още вярват, че не е изключено в рамките на някакъв разумен период израелското обществено мнение - обезкуражено от палестинското управление и твърдо заело през последните две години неотстъпчиви позиции - да бъде убедено да приеме разделянето на Йерусалим, връщането към границите от 1967 г., сриването на всички колонии (тоест евакуацията на 200 000 заселници) и може би дори удовлетворяването на палестинското искане за връщане в еврейската държава на част от бежанците, пребиваващи в Ливан.
Израелските араби се противопоставят на едностранното разделяне, защото то би усложнило свободната и пряка връзка с техните братя от Западния бряг (дори обаче някои от тях да се отнасят благосклонно към издигането на гранична стена, която ще спести усложненията с терористите-фундаменталисти, те внимателно избягват да изразяват публично такова становище).
Палестинците от Западния бряг недоволстват от издигането на гранична бариера - нищо, че тя може да облекчи страданията им, да прехвърли под техен контрол още земи и да доведе до срутването на омразните колониални селища, - тъй като смятат, че подобен едностранен процес всъщност е отлагане, а може би и пълно отказване от окончателния мирен договор, който ще им възвърне всички територии. Освен това много палестинци продължават да вярват, че някой ден ще надделеят демографски над еврейската държава - чрез мълчаливо внедряване на бежанци и обикновени граждани. Установяването на стабилна граница би осуетило изпълнението на такова намерение.
Но и умерените представители на движението за мир изразяват резерви по отношение на едностранното разделение. От Шестдневната война насам радетелите на мира се придържат към формулата "териториите в замяна на мира" и се стремят да я оформят юридически. С други думи: левицата реагира на отказа на арабите да преговарят с Израел, заявен на прочутия Хартумски конгрес през 1967 г., с решението да върне завзетите земи само след подписването на договор и в пряк диалог с арабите. При това положение, едностранното разделяне за тях значи ни повече, ни по-малко палестинците да бъдат наградени за скорошните си актове на агресия и да бъдат поощрени да продължават. Трудно ми е да се противопоставя на такава аргументация, тъй като аз самият, подобно на мнозина други, с години отстоявах същия принцип, спрямо който едностранното разделяне се явява своего рода нарушение. Независимо от всичко обаче, съм сигурен, че в настоящата ситуация, след взрива от ирационално насилие на палестинците срещу мирното правителство на Барак, трябва временно да го изоставим. Не вярвам, че изтеглянето на Израел от Западния бряг може да стимулира палестинската агресия. Подобна ситуация вече имаше в Ливан. Преди две години израелската войска се изтегли, без да е постигнато споразумение с Хизбула, и, въпреки победния вой на шиитската организация и обещанията й да продължи битката срещу ционисткия враг, покрай северната ни граница се възцари спокойствие. Наистина, през последните две години четирима израелски военни бяха убити там - но не и 50 или 60, както преди. Селищата на север също се радват на безметежен период. И не защото Хизбула постигна основната си цел да изтласка израелските въоръжени сили от Южен Ливан, а преди всичко защото еврейската държава оповести, че след изтеглянето й играта е с нови правила: в случай, че северните градове пострадат от нападение или пък в страната нахлуят терористи, израелската армия вече няма да се мъчи да поразява базите на Хизбула в Южен Ливан, а ще смята за единствен отговорник ливанското правителство и съответно ще отговаря с удар в сърцето на Бейрут. Същото може да се направи и с палестинците. След опразването на териториите и елиминирането на колониите, Израел вече няма да действа като полицейска сила срещу инфраструктурите на тероризма, а като нападната държава, по правилата на тоталната война - както навремето с Египет, Йордания и Сирия. Вярно е, палестинците ще сметнат, че изтеглянето на Израел е един вид победа, но през последните 35 години еврейската държава е вършила толкова безчинства спрямо тях, особено при изграждането на незаконни колонии в окупираните територии, че поне веднъж може да си позволи да покаже "слабост" в името на сигурността, облекчаването на страданията на палестинците и рязкото снижаване на общото равнище на насилие. Границата, която ще бъде прокарана сега, може да стане основа за бъдещи преговори. Струва ми се, че усещането за победа може би ще успокои донякъде палестинците и ще ги помири с реалността, както частичната "победа" на Египет по време на войната Йом Кипур го стимулира да отвори отново канала и да се съгласи на компромис и мирен договор с Израел.
Има обаче и друг елемент, който пречи за израелското съгласие с прокарването на граница: самата природа на евреите, тяхната скиталческа душа, която в течение на хиляди години ги е подтиквала да пресичат границите. Ционизмът е антитеза на тази проблемна еврейска черта. Нещо като цяр за синдрома на скитника-евреин, чието място е навсякъде и никъде. Същината на ционизма е в сигурните териториални граници, в рамките на които да може да упражнява суверенитета си и да поема своите отговорности. Следователно прокарването на граници е ционистичен акт, вид репарация, благодарение на която еврейската държава може да се освободи от един свой исторически грях.

Ла Стампа, 28-29 юни 2002

Абрахам Йехошуа
От италиански (с незначителни съкращения) Нева Мичева