Много повече от биография

Четенето на нечии спомени винаги е странно занимание, защото създава усещане за прекрачване на граница, за недопустимо втурване в личния живот на някой абсолютно чужд човек. В този смисъл то е рисковано, защото крие опасността да допусне до тайни, които е по-добре да не се знаят, смущаващо е с интимността, която оголва. В същото време обаче, може би тъкмо заради склонността си към откровеност и своеобразен вид споделяне, спомените са един от предпочитаните жанрове. Казвам това, защото ровенето из спомените за Иван Унджиев ме накара да се почувствам доста странно - за кой ли път се запитах редно ли е съкровеното да се огласява, има ли мяра за лична неприкосновеност и действително ли когато един човек е значима фигура (независимо в каква сфера), животът му може и трябва да бъде достояние за всички.
Не искам да бъда разбирана криво. Мярата в спомените за Иван Унджиев е перфектно спазена и не прекрачването й стана повод за горните ми питания. По-скоро едно подхвърлено в началото на спомена на Цвета Унджиева ("Иван Унджиев - изграждането на човека и учения") твърдение, което разсъждава върху разрива между миналото и настоящето. Цитираните или публикувани в книгата писма и откъси от дневници - отбелязва авторката - днес по-скоро ще се възприемат с присмех от съвременните поколения, ще се отчетат като анахронични - оттук и люшкането между личното колебание (което очевидно заразява), засиленото съзнание за пропаст, за граница и в същото време непреодолимото и убедено в правотата си желание да се разкаже семейната история, да се знае миналото... Като въпреки тъжната констатация за асиметричността, в която попадат поколенията, въпреки трудния диалог, въпреки разцепената българска история, чиито пластове много бавно и болезнено могат да бъдат наместени (ако това изобщо се случи), все пак надделява волята да се противостои с думи...
Важно е да се помни - претендира книгата, - важно е да се събират и разказват спомените, за да се съхранява някакъв образ на миналото. Защото в противен случай ще се окажем обречени да губим миналото със смъртта на всеки негов конкретен носител (неслучайно по света се създават институти, чиято цел е архивирането на миналото, неслучайно Спилбърг се зае да документира свидетелствата на преживелите Холокоста), доколкото в България паметта не се мисли като институция. И патосът на Цвета Унджиева - автор и съставител на настоящата книга - е тъкмо обратният. Целта на авторката е изграждането на максимално детайлен образ както на миналото, така и на хората в него - като в центъра на тези хора застава баща й, вдъхновил това говорене за миналото. Унджиева добре знае "стойността на всеки ред, запазен от миналия век", защото самата цял живот работи с архиви и документи и това е допълнителен стимул за начинанието, с което се е заела. И най-сетне, понеже и Иван Унджиев е историк, човек, който винаги се е занимавал с проучването на чужди животи, тези спомени са и своеобразно отблагодаряване за архиварската страст, те са вид изпълнен дълг.
Основният текст "Иван Унджиев. Изграждането на човека и учения" поставя въпроса и за избирателността на паметта, за това как и какво помним, как забравяме; опитва се да акцентира върху човешкото (само)изграждане, да обследва традицията; желае да обособява и да говори за поколения; интересува се от способността на човека да се впише във времето; отбелязва как духовната епоха влияе върху личността (книгата много ясно показва колко различен е духовният климат, ако си послужа с лексиката на Иполит Тен, преди 9-ти септември 1944 и след това и по колко много начини реагират хората на промените). Като най-вече се акцентира върху облика на поколението, формирало се между двете световни войни, говори се за идеите от онова време - за толстоизма, за вярата, за увлеченията по Тагор; разказва се за Софийския университет, за изпитите при Боян Пенев и Иван Шишманов, за мисията да си учител, за литературния живот и конкретно за периодичния печат, за оценките, които Унджиев дава на Яворов, Пенчо Славейков, Дора Габе, Васил Пундев...
Както стана дума, специално внимание спомените на Цвета Унджиева отделят на времето след 9-ти септември, показват как тази дата и последвалото рефлектират в живота и на повярвалите, и на неповярвалите, разказва за обвързаността между това да искаш да правиш кариера и влизането в комунистическата партия, за национализацията, за партийните поръчения, свързани с фабрикуването на процеси - срещу офицерските организации, срещу протестантите, за патологичното търсене на петна и развихрянето на доносите...
Достойнство на книгата е и решението на Цвета Унджиева в нея да прозвучат множество гласове и то - през различни жанрове. Така освен гласът на дъщерята, който изпълва основния текст, в книгата се преплитат и гласовете на роднини, приятели, ученици (самите те известни), които в кратките спомени допълват облика на учителя и учения Унджиев. Общото между всички тези спомени е свидетелството, че са посветени на един силен и морален човек, на една личност, способна да създава атмосфера... Важни в полифонията от гласове са и гласът на жената на Иван Унджиев Люба Унджиева, както и на самия Иван Унджиев, който присъства чрез ранните си текстове, най-вече - кратки литературни обзори и рецензии, издаващи голямата литературна и театрална култура на историка Унджиев, а и чрез отделни писма. И в тази мозайка от гласове автентиката на образите се съхранява по-добре.

Амелия Личева







Думи
с/у думи


Цвета Унджиева.
Иван Унджиев. Изграждането на човека и учения
.
Издателство Полис.
София, 2002.