Не е рецензия
Насред жътварските подвизи на премиера Сакскобугготски прочетох изключително любопитна книга - мемоарите на сина на началника на личния кабинет на баща му. Книгата се казва "Моята одисея", неин автор е Стефан Груев и е издадена от "Обсидиан".
Трябва веднага да призная, че ако името на автора й не беше така биографично натоварено, едва ли бих посегнала точно в най-големите горещини към 600-страничния том. След като обаче синът на Павел Груев, един от най-доверените хора на Борис III, решава да ни съобщи нещо, то вероятно е важно - все пак името задължава. За мое безкрайно съжаление не се оказа важно. Обратното - съвсем маловажно даже се оказа, освен за любителите на розови серии. С малкото преимущество, че в случая героят на серията е истински.
Какво ни разказва Стефан Груев в тези 600 страници? Ами разказва ни за една своя голяма любов с една българка в Созопол, след това за една своя голяма любов с египетска принцеса в Париж, след това за една своя голяма любов с богата ирландска наследница (протекла на териториите на Париж, Лондон и Дъблин), след това за една своя голяма любов с богата американка... Разбираме освен това с кои виконти и виконтеси е вечерял в Париж, Ню Йорк, Вашингтон, Кайро и на други прекрасни места; как е прекарал на Хорсшоу-то в Дъблин, какво е преживял в един ирландски замък, докато е ходил на лов за лисици с коне и кучета, колко пъти годишно е карал ски в Швейцария и т.н. Междувременно става ясно, че младият Груев е и работил - първоначално в парижката редакция на "Пари Мач", впоследствие - в бюрото на списанието в Ню Йорк. С една дума, живот-мечта.
Какво общо обаче има цялото това бонбонено четиво с предполагаемо сложното битие на политическия емигрант Груев, на известния антикомунист, както той сам се определя? Много малко. Да не кажа - почти нищо. В книгата, естествено, присъстват и репресираните от комунистическата власт в България негови близки, но в твърде странен контекст. Един пример: след отчаяно, даже рязко напомняне от страна на покровителстваща сестра му американка от легацията в София, че трябва не да й изпраща "червила и лак за нокти", а да направи нещо, за да бъде тя изведена от страната, Стефан Груев така потъва в "чувство за вина и жестоки угризения", че... тутакси заминава на въпросния лов за лисици в ирландския замък.
Подобно е положението (поне според разказа на Груев) и с останалата част от българската политическа емиграция. Периодично издавали някоя и друга брошурка за политическата ситуация в България, успели чрез сложен "бартер" с комунистическата власт за изтеглят роднините си на Запад, накрая произвели сантименталното съчинение "Корона от тръни". А сред тази емиграция срещаме емблематични имена и от миналото, и от сегашното време.
Защо се занимавам с всичко това ли? Ами защото общо място станаха упреците от най-невероятни хора, че такова ни било положението, защото до 1989 сме нямали силно дисидентство. Силно дисидентство обаче (и това също е общо място) има там, където има силна подкрепа отвън. И където политическата емиграция е единна в името на някаква кауза. Което не е нашият случай.

Копринка Червенкова