Измамно сбогуване?
Калина Гарелова, издателка и главна редакторка на сп. "Летература", известява, че току-що публикуваният бр.29/2002 е предпоследен за прекрасното издание... и сбогом. Дали оттеглянето на неговия спомоществовател Нов български университет е далновидно решение, ще покаже единствено времето, но отсега ни обсебват скръбни съмнения...
Защото в продължение на 29 броя българската версия на "Lettre internationale" ни бомбардираше с хормона на интелектуалните наслади; защото оставаме длъжници на много публикувани в "Летера" съчинения; защото нейните страници бяха особено място в пейзажа на културната периодика. "Летература" беше елегантна и космополитна по дух, не и по предсъединителна сметка. Тук следва да отдадем дължимата благодарност и на Калинините предходнички Светла Иванова и Петя Александрова.
Настоящият брой на "Летература", както и готвеният 30 последен, са посветени на мистификациите и академичните измами. С остроумна безхленчна тъга съставителката Гарелова отдава почит на друг скорошен покойник: американското списание "Lingua Franka", което от ноември 2001 г. прекрати своите прегледи на академичния живот "поради оттегляне на финансовия си крепител".
Мощен плесник по нахъсената мантра на постмодернизма представляват страниците, посветени на аферата "Сокъл", в които четем статията на Алън Сокъл "Един физик експериментира с културните изследвания", последвана от Стивън Уайнбърг с "Пародията на Сокъл", Ендрю Рос с "Отговор на 'Social text'", Стенли Фиш с "Лошата шега на професор Сокъл", пак Алън Сокъл, но този път с "Философските мистификации на професор Латур" и Джим Холт с "Въпрос на избор".
Разтревожен от "явния упадък в стандартите на интелектуална взискателност", проф. Алън Сокъл - физик от Нюйоркския университет, решава да подложи "на изпитание господстващите интелектуални стандарти", предлагайки на водещо северноамериканско списание за културни изследвания "статия, щедро подправена с глупости", която обаче звучи добре и ласкае идеологическите нагласи на редакторите. В нея, по думите на Сокъл, "читателят намира само цитати от авторитети, игри на думи, насилени аналогии и постни твърдения".
"Това, което ме притеснява - изтъква впоследствие Сокъл - е процъфтяването не просто на глупостта и немарливото мислене сами по себе си, а на определен вид глупост и немарливо мислене - тези, които отричат съществуването на обективни реалности или признават съществуването им, но омаловажават тяхната практическа значимост." "Има реален свят - продължава Сокъл, - неговите свойства не са просто социални конструкции, фактите и доказателствата имат значение. И все пак голяма част от съвременните академични теоретизации се свеждат тъкмо до опити да се замажат тези очевидни истини, като крайната абсурдност на цялото начинание се прикрива с неясен и претенциозен език.
(...) Ако всичко е дискурс и 'текст', тогава познанието за реалния свят е излишно, дори физиката става още един клон на културните изследвания."
Проф. Сокъл сам разбулва своята публикувана в "Social text" пародия и с това слага началото на истинска интелектуална буря... Нейните нюанси могат да бъдат много поучителни за онези български постмодернисти, които самонадеяно смятат, че природните закони са чисто и просто обществени конструкции, че закономерността коленичи пред собствения им произвол.
В същата книжка на "Летература" можем да прочетем и за литературните хитрини на Томас Пинчън и интелектуалното бедствие Славой Жижек, както и разкошен дял, посветен на фотографа-мистификатор Жоан Фонткуберта.
Дано прощалните обертонове в уводната бележка на Калина Гарелова също са мистификация, дано към "Летера" се усмихва някоя обилна стипендия.

Марин Бодаков