Нови инструменти и нови материали за историците
Сборникът е особено интересен за професионалния историк с предлагания набор от нови инструменти за работа. Статията на Жак Ревел "Разказване и познаване: употребите на разказа в историята" разглежда разказа като специфична познавателна техника, допълваща сечивата на професионалния историк. По правило той борави с факти, които са се случили веднъж завинаги, и затова е свикнал да ги разглежда като единствено възможни. Разказът позволява анализът рязко да се усложни. Една техника, заимствана от полицейската анкета (или от инквизицията, по думите на Карло Гинзбург), позволява разказът да се конструира като последователно изпробване на серия от хипотези; друга, която е по-позната от биографията - да представим дадено събитие като вписано в множество разделени едно от друго светове. Така разказът придобива нов статут, който позволява да се радваме на връщането му в ново амплоа, не само като знак за методологическа скромност и на отказ от прекомерните амбиции от края на 60-те години. Жан-Луи Фабиани пък се връща към събитието, единичният случай, който може да придобие познавателна стойност извън взаимодействията или последователностите от взаимодействия ("История и социални науки. Към една социология на секвенцията, на събитието, на процеса"). Той предлага нов познавателен статут за събитието, свързан с изключително интересни възможности - например изграждането на фиктивни сценарии, или доближаване до иначе недостъпния за историка експеримент, който става постижим при задаването на въпроса "Какво би могло да се случи, ако някой от елементите на събитието изглеждаше по различен начин". Статията на Райна Гаврилова също е насочена преди всичко към историците, анализирайки възможните употреби на устната история. Тя предлага три възможни начина за използване - идеологическа употреба, при която с помощта на устната история се дава думата на унизените и оскърбените; документална употреба, при която устната история произвежда определен тип извори, притежаващи интересни специфики, например възможността за обратна връзка, и най-накрая методологическа, предлагайки общо поле за работа на българските историци, формирани в определена традиция, и техните колеги от други дисциплини.
Албер Бенса търси индивидуалните гласове на неочаквано място, сред анонимните експонати на етнографските сбирки. Той оспорва постулата за безличната, надиндивидуална национална или племенна култура, за която се предполага, че е произвела културните артефакти - всичко това, което се крие зад понятието "автентично народно творчество", произведено от немския романтизъм и залегнало в основата на етнографски музей. Албер Бенса предлага да разглеждаме експонатите като "творби", дело на специфични индивиди, с различни стратегии, гледни точки, паралелни дискурси и противоречия.
Лично за мен откритието за този сборник бе статията на Хайнц-Дитер Китщайнер. Текстът е особено силен с това, че показва някои логически развития на тенденцията за фрагментиране на историята и на разпадането й на отделни гласове, на отделни гледни точки на жертви, които неминуемо ще се сблъскат с гласовете на други жертви, гласовете на афганските жени срещу гласовете на бомбардираните муджахидини, гласовете на жертвите на нацизма, съпоставени с гласовете на депортираните судетски и силезийски немци, гласовете на партизаните срещу гласовете на жертвите от лагерите в Белене, в един дебат, където частичното познание ще има привилегирован статут. Китщайнер се връща към опита на Ницше, който, в стремежа си да превърне историята в полезен за живота инструмент, съзнателно я прави парциална, история на вечни битки, който в крайна сметка кара света да изглежда изпълнен с безброй врагове.
Връщайки се към класическата немска философия, авторът предлага нов "голям разказ", който се опитва да противопостави на фрагментирането.
Може би по-перспективна за професионалния историк е пистата, за която споменава Лутц Нитхамер. Анализирайки спада на прилива на свързаната с идентичност политика, той изрежда няколко възможни алтернативи, например интертекстуалния дискурс за хибридността, възможността човек едновременно или последователно да се причислява към различни колективи, опитите да се съставят компромисни идентичности без изключване на различието и пр.
Подобен набор от нови възможности не е бил предлаган на българските историци наведнъж поне от средата на 80-те години, когато бе публикуван томът "Историци за историята".
Сборникът "История, памет, разказ" позволява на историка да погледне на своята роля и отстрани. Ключова за този раздел е статията на Франсоа Артог. Той разглежда двете фигури на свидетеля и историка, съпътстващи се от времето на Илиадата. Още от първата си поява "хистиор", арбитърът, потърсен от двете страни, за да ги изслуша и при един бъдещ спор да гарантира със своя глас какво всъщност е станало, присъства наред с "мартус", който се занимава само с едната страна, по необходимост пристрастен, свидетелстващ за минало събитие, променящ бъдещето. Франсоа Артог показва как свидетелят по-късно става "мартир", авторитет, а в средновековната историография - неимоверно валоризиран, решаващ авторитет, наред с когото ролята на историка се свежда до това да събере грижливо "свидетелствата", анонимен и невидим. Няколко века по-късно той е осъзнал своята роля при подбора и подреждането на свидетелствата, започнал е да съди за тяхната достоверност, за да се стигне до изличаването на свидетеля до ролята на "извор", или дори до това той да бъде принуден да се бори, за да заслужи ролята на извори (сравни полемиката за съмнителните устни извори). В момента присъстваме на преосмисляне на ролята на свидетеля, присъстващ най-вече като жертва - единствена оцеляла жертва от гигантско изтребление, или говореща от името на множество безгласни жертви. Франсоа Артог защитава тезата, че става дума за два паралелни подхода, като свидетелят се явява "преходна фигура" между паметта и историка.
Статията на Христо Тодоров "История, историчност, историзъм" следва сходна логика, но вижда ролята на историка и историята по малко по-различен начин. Според автора историята по необходимост конструира колективни и анонимни субекти, иначе не би и могла да защити статута си на наука, но същевременно не престава да мисли човешките групи като състоящи се от човешки индивиди. В крайна сметка добрата история не може да си позволи да редуцира индивидуалното, да не пречупва станалото през индивидуалния човешки поглед. Същият този индивидуален поглед е единственият, който може да бъде преведен от епоха в епоха и от култура в култура. Оттук следва и изводът, че възможността да се дава морална оценка на миналото се дължи именно на онова, което различава историята от точните науки. До голяма степен това е свързано и със способността й да борави със "свидетелства" и ролята на историка е да даде глас на тези свидетели.
Ивайло Знеполски се връща към позицията на историка като арбитър. Разглеждайки посткомунистическите употреби на паметта, авторът включва няколко основни действащи лица - жертви и хора с гузна съвест, съдии и критични интелектуалци, политици и историци - които се движат между премълчаването (понякога дължащо се на гузна съвест) и натрапчивото натякване. Ролята на историка е да хвърли мост между различните подходи и модалности на паметта, между индивидуалната и колективна памет. Разбира се, никой не очаква от историка да постигне невъзможната обективност, но според автора той може да се превърне в своеобразен гарант на процесите на конструирането на паметта. Така историкът се превръща в персонализирана институция, която стои наред с архива, съхранява и подрежда различните гласове и мнения и организира дебата между документите, чиято достоверност е проверил по професионален начин. Подобно на статията на Райна Гаврилова, текстът на Ивайло Знеполски отдава дължимото на традиционните позитивистични стремежи на българската историография и предлага път, по който те биха могли да се впишат в по-широки дебати.
Предположението на Ивайло Знеполски е, че съществуващото съчетание между премълчаване и натрапчиво натякване е само начален етап, през който ще премине осмислянето на социалистическия период. То ще премине през мъчителна работа на паметта, за да избухне в очистителен дебат и може би обща оценка някъде след десетилетия.
Статията на Румен Даскалов пък показва разнообразните конструкции на българското Възраждане, предлагани от множество български историци, свързвани с различни проекти - леви и десни, тоталитарни и демократически, националистически и революционни. Всеки от тях изгражда епохата на отците-основатели съобразно специфични разнопосочни интереси. Впрочем, всеки професионален етнограф знае, че това е най-добрият белег за жизнеността на един мит или ритуал. В момента, в който дебатите между основните участници секнат, значи вече става дума за музеен експонат. Статията на Румен Даскалов ни успокоява за доброто здравословно състояние на учредителния мит на българската нация.
Сборникът приключва с великолепната статия на Егон Флаиг за римското гладиаторство, един ритуал, конститутивен за римското общество, в който събраните участници, а именно редови граждани и магистрати, проверяват способността си да разчитат основни ценности, пронизващи цялото общество - храброст, дисциплина, достойнство. Липсва само гледната точка на гладиатора, но текстът на Иван Еленков за българските учители компенсира този пропуск с лихвите. Авторът противопоставя амбициозния модернизаторски проект, довел до създаването на съсловието на българските учители и контролиращите го институции, със статута на самите учители, "хора с малки заплати и големи идеали". В крайна сметка се създава сериозна група, маргинализирана и образована, с вкус към политическия радикализъм и подчертано агресивно отношение към "държавата". Иван Еленков предлага вътрешната гледна точка на хората от арената на ритуала "българска държавност".
Може би единствената по-сериозна слабост на сборника е сравнителното му затваряне към други значими традиции. Основната част от референциите са френски и немски, със спорадични позовавания на значими имена, като Хидън Уайт или Карло Гинзбург. Определено става дума за традиция, която може да си го позволи в чисто интелектуален план (например бележката на Жак Ревел за "екзотичните англосаксонски референции" на Пол Вейн кара натоварения с провинциални комплекси български историк да избухне в сълзи). Все пак на моменти тази липса се усеща болезнено. Например статията на Андрей Пипиди за препогребванията в Източна Европа само би могла да спечели от едно препрочитане на блестящия текст на Катрин Вердери "The Political Lives of Dead Bodies". Авторът смята, че става дума преди всичко за опит да се увеличи символния капитал на нацията. Това си е безспорно, но не отдава дължимото на изключително финия по-раншен анализ на Катрин Вердери за конструирането на времето в социалистическото общество и на сетнешното усилие то да бъде реконструирано по нов начин, включително с помощта на препогребение.

Илия Илиев


Илия Илиев е етнограф, главен асистент в катедра "Етнология" към Историческия факултет на СУ.
Сборникът "История, памет, разказ", публикуван от Дома на науките за човека и обществото под редакцията на Ивайло Знеполски, събира докладите от една от най-значимите конференции, провеждани в България през последните години. Той представлява достойно за уважение усилие да събуди по-широка дискусия върху теми, които предлагат допирни точки между социология, философия, етнология и история.