Компютърни симулации
на Мултимедиале 2002
Компютърната епоха, в която живеем, подлага съзнанието на човека на постоянна манипулация. Тя изменя както ценностните, така понякога и самите представи за реалността. Симулираните по синтетичен път изкуствени светове не само че изглеждат понякога като пълно подобие на действителността, но много често не могат да бъдат разграничени от нея; в същото време действителността, такава, каквато ни се предлага в постиндустриалното общество чрез своята изпразнена от субстанция суперподреденост, изглежда иреално-хиперреалистична. Изменят се и възприемателните възможности на новия медиен зрител, за когото външният свят става обект за медийна симулация. Предмети, фигури, действия, извършващи се в различни виртуални реалности, влизат в непосредствената физическа реалност, а субективните преживявания и опит се превръщат в изкуствено произведена действителност. Скандалът, който предизвика Карлхайнц Щокхаузен със сравнението си на наблюдавания от всички по телевизията ужасяващ удар по човешката цивилизация на 11 септември миналата година с идеално произведение на изкуството, е достатъчен пример за това.
Многоизмерните съотношения между физическа реалност и компютърна симулация са отправна точка за художествените търсения на Института за музика и медийна технология в южнонемския град Карлсруе. Проведеният през юни фестивал за пети път в неговото 13-годишно съществуване беше едновременно жест на прощаване с неговия художествен ръководител Йоханес Гьобел, който, привършвайки ангажимента си в Карлсруе, заминава за Америка, за да положи основите на нов подобен институт. Концертите, инсталациите и мултимедийните театрални представления на този тридневен форум представиха продукцията на 90 гостуващи на института автори, на които е била предоставена възможността да използват модерната технологическа база, от годината на неговото създаване през 1989 до днес.
Предпочитанията към едни или други средства на електрониката и компютърната технология оформиха и своеобразни жанрови граници между отделните концерти и произведения. В една група се нареждат произведенията, написани изцяло със средствата на електрониката, при които ролята на инструментите е заменена от високоговорители като медиум на звука, в друга - различни акустични инструменти и състави, с използване на електронни средства, в трета - отчужденият чрез компютърна манипулация човешки глас, служещ като основа на мултимедийния театър. По този начин синтетично възпроизведеното акустично пространство метафорично се свързва с концертния опит и представи за класически жанрове и инструменти.
Относителността между слухов опит и компютърна симулация ясно пролича в произведението на Лудгер Брюмер (р.1958) Inferno der Stille ("Подземният свят на тишината", 2000) за 8-канална магнетофонна лента. Плътността на комплексната звукова материя и нейното цялостно разгръщане във времето внушава илюзията за една пълноценна, макар и причудлива по звучност симфония, въпреки сложните математически изчисления и алгоритми, стоящи в основата на синтетичните временни структури. В същото време използваният материал от Моцартовия реквием, създаващ особена аура на произведението, звучи сякаш като послание от други планети. По друг начин подхожда Йоханес Гьобел в произведението си за магнетофонна лента и женски глас Apres les Grands Tours, написано за фестивала Рим-Европа през 1993 година. Използваният текст на Тацит се третира не толкова като семантика, колкото като материал за моделиране на виртуалното сгъстяващо-разреждащо се звуково пространство.
Като метафоричен диалог с традицията звучат редица произведения, написани за акустични инструменти в различни състави, изявяващи се в ролята на солиста (подобно на соловия концерт), или групов солист (както при кончерто гросо) и магнетофонна лента, или лайф-електроника (поемащи функцията на оркестъра). Интензивността и най-вече убедителността на този диалог между технология и традиция зависи, разбира се, изцяло от фантазията и уменията на отделните автори. В някои случаи електрониката се използва просто като модна дреха, прикачена към иначе скромни и конвенционално поставени композиторски задачи (Skalenwirbel - за саксофон, пиано, чело и ударни и лайф-електроника от Йорг Майнка (р. 1962), или пък пиесата Sotto voce за виолончело и лайф-електроника от испанския композитор Пауло Ферейра Лопес (р. 1964). В други случаи (Venus 5 от Мартин Шлютер, р. 1974) е търсено агресивното въздействие на електрониката, поставяща под въпрос функциите на живия изпълнител. Затова и метафората на композитора за оживялата статуя на Венера, в която се влюбва Пигмалион, се възприема като пародия.
Своеобразна игра-надхитряне между човека-свирач и машината - подражателка и възпроизводителка, показва пиесата на англичанина Мелвин Пуур за туба и лайф-електроника Nachschlag, написана през 1993 година. Прозвучалата жива енциклопедия на възможностите на свирене на туба, макар и отчуждена чрез трансформираната звучност на "мета-инструмента" (според определението на автора), представя един нов, в последно време все по-често наблюдаван образ на синтетичния изпълнител-импровизатор-композитор-актьор. Използването на звука на инструмента като театрална фигура в новия медиален театър видяхме и в пиесата Invocation за тромбон и компютър на канадеца Скот Уилсън (р. 1969): в това странно заклинание-молба тромбонът се явява в ролята на известител, който с пронизващата си звукова емисия се стреми да проникне в електроакустичния свят, който от своя страна (подобно на живата магма от романа "Соларис" на Станислав Лем) го "наблюдава" и реагира на посланията му.
Подобна игра на реална и виртуална действителност има и в пиесата на Божидар Спасов Fiato continuo III (1999) зa обой и магнетофонна лента, замислена като част от цикъла му Fiato continuo, в който различни акустични инструменти влизат във взаимодействие с електроакустичната среда. Особеното на този цикъл е двойната перспектива между инструмент - електроника, от една страна, и класическа - фолклорна традиция. За разлика от първата пиеса Fiato continuo I, в която флейтата кореспондира с кавала, и втората Fiato continuo II (баскларинет-гайда), този път в произведението е въведена зурна, превръщаща се чрез семплера в обект на многобройни звукови метаморфози. Възникващата тук фолклорна алюзия е далече от идилично-носталгичната семантика на предишните пиеси. На фона на светлия звук на обоя, на леките му виртуозни пасажи, символизиращи сякаш полета на духа и стремежа към свободата, специфичният звук на зурната, подчертан от неравноделния ритъм на тъпана, ни отвежда в бучащата, неизменна и прокълната стихия на мрака.
Друга заслужаваща внимание творба е Euler Sonaten ("Кукумявкова соната") за три виолончели и компютър от аржентинския композитор Ерик Оня (р. 1961). Трите чели са настроени по особен начин, което създава усещането за разцентрираност на тона и продължителност на самостоятелните фреквенции от чисти интервали до тласъци между отделните тонове. Компютърът от своя страна още повече интензивира смесването на различните параметри на звука чрез непрекъсната трансформация на фреквенциите. Челото (с участието на лайф-електроника) се оказа предпочитан инструмент и в пиесата The Spirit Catcher на еквадорския композитор Месиас Майгуашка (р. 1938) от шестчастния му цикъл Castanеda. Търсената нереалност на звука и необичайните превъплъщения на светлина и време-пространство са своеобразен коментар на книгите на Кастанеда, описващ практиките на индианската магия. Един от пионерите на електрониката в Германия в края на 50-те - началото на 60-те години, централно произведение в творчеството на Maйгушкa е неговата мултимедийна "миниопера" Die Feinde ("Врагове", 1993, по новелата на Борхес "Тайното чудо") за двама певци, петима инструменталисти, лайф-електроника, компютърна музика и анимация. Представените на фестивала три видеосеквенции-съновидения (компютърна анимация Тамаш Валицки) осмислят с помощта на компютърната технология идеята на Борхес за безчислените измерения и многобройните трансформации на време-пространството в човешкото подсъзнание, снемащо границите между фантазия и действителност. Чрез многобройни огледални (акустични и оптични) отражения на компютърно произведените триизмерни скулптури оживява представата за "двойника": човек - alter ego.
Независимо от степента и начините на използване на технологичните средства (като се започне от чиста компютърна или електронна музика и се стигне до състави от акустични инструменти с използване на електронни ефекти), в разглежданите дотук произведения обединяваща роля игра е музикалният замисъл на композитора, насочен към организацията на звуковия материал, модификацията на звука и драматургичната констелация на фигури и събития в създадените от него виртуални пространства. Компютърната технология обаче дава поле за изява на най-различни художествени индивидуалности, разгръщащи своята дейност на границата между различните изкуства. Театралната миниатюра на американката Лори Шварц Тhe shoes ("Обувките") за женски глас и магнетофонна лента е създадена върху текстове на италианската готварска книга "Науката в кухнята и изкуството да се храним добре", написана преди повече от един век от Пелегрино Артузи. Декламирани в "научен тон" и затова предизвикващи смях, известни италиански рецепти се преплитат със ситуации от всички области от живота на една жена - сериозно и развлекателно, весело и тъжно, прозаично и възвишено се смесват причудливо в многобройните компютърни трансформации на театралната рецитация и електроакустичния саунд. Централната женска фигура се мултиплицира в хиляди лица, водейки диалог с въображаем партньор (това се асоциира със записания на магнетофонната лента танцьор на степ), с обкръжението си, със самата себе си. Подобна идея е заложена в радиокомпозицията Der Stein ("Камъкът") на композитора Мартин Даске (р. 1962). Предмет на изследване отново е сензитивният опит на подсъзнанието, способността му да носи в себе си цели светове, частички от които изплуват в спомените на един възрастен човек, намиращ се пред прага на смъртта. В непрекъснато сгъстяващо-разреждащо се метаматериално пространство се наслагват гласове, езици, спомени, преживявания, имена на различни градове и улици в света.
Съвсем други, извънчовешки и извънземни светове разкриват компютърните инсталации, представени в рамките на фестивала. В инсталацията Sonomorphis на Торстен Белшнер и Бернд Линтерман виждаме прожекцията на компютърно симулиран органичен обект, който се разстила и модифицира многоизмерно във всички направления, създавайки илюзията за материалност (тук на помощ идват и предназначените за това очила, раздавани на публиката).
Възникващите един от друг графика и звук, както и самите обекти въз основа на шест предложени варианта, могат да се избират и направляват от всеки един от зрителите. При наслагването на звуковата и графична картина се образува отворена, самоизграждаща се структура, в резултат на което възникват все нови, неповтарящи се конфигурации. Подобен е и замисълът на инсталацията Small Fish на японския композитор Киоши Фурукава (р. 1959), при която пространството също така се изпълва с непрекъснато възникващи нови аудио-визуални тела, изменящи и характера на звука на графично изработената музикална партитура.
Намирайки се в малката затъмнена зала, обкръжен отвсякъде от странни животни, организми, растения, космически обекти, от звуци, непознати от концертната практика, човек разбира, че е попаднал в един друг, непознат и чужд свят, несъизмерим с неговия опит и емоционален свят. Свят, който създава и разрушава, конструира и деконструира, материализира и дематериализира, привлича и отблъсква. Символ на този свят е изложбата "Ikonoclash" (унищожаване на икони, или в обобщен смисъл, унищожаване на картини или исторически паметници с цел да се освободи място за други) в Центъра за медийна технология. Между многобройните инсталации виждаме и знаменитата Мадона на Леонардо като музеен експонат, който непрекъснато се саморазпада и възстановява. Свят, създаден от човека, но еманципирал се от него, неутрален по отношение на хуманни и културни ценности, паметници, общество, история или религия. Свят на постисторията. Утопия или нова парадигма?

Мария Костакева

Д-р Мария Костакева е специалист в областта на съвременната музика и оперния театър. От 1990 година живее в Германия и преподава в различни немски университети - Бохум, Хамбург, Академия по изкуствата - Дюселдорф. През 1994-95 получава стипендия от фондацията "Паул Захер" в Базел, където подготвя книгата си "Въображаемият жанр. За музикално-театралното творчество на Георги Лигети" (Франкфурт-Берн, 1996). Автор е също на монография, посветена на Алфред Шнитке ("Късният стил на Алфред Шнитке. 1985-1998."(под печат). Участва в международни конгреси, има редица публикации в европейски специализирани издания.