За двутомника на Гройс - I

Отдавна беше време да бъдат издадени текстовете на Любен Гройс. "Режисьорски тетрадки" (С., 1986 г.) е вече библиографска рядкост. Благодарение на Фондация "Любен Гройс" се появиха два тома с негови текстове, записки, рецензии, режисьорски "дневници". Появата на неговото писмено наследство е важна както за историците и изследователите на българския театър, така и за онези, които (ще) се занимават с театрално изкуство, а също и за всички, които се интересуват от българската култура от втората половина на ХХ в.
Гройс е не само сред онези режисьори, чиято работа е значима за развитието на нашия театър, той е сред малцината, които умеят да "превеждат" сценичните си изследвания в текстове (другият е Леон Даниел).
Като режисьор, който внимателно е изследвал пиесите на класиците, той добре е знаел цената на думите, от които възниква театърът. Тъкмо заради това подреждането на текстовете му в този двутомник е още по-отговорна работа. В първия том са публикувани теоретични статии и студии, текстове върху Шекспир, както и върху "Медея" от Еврипид. Във втория - върху Молиер, Уайлд, Камю и национална драматургия; портрети на актьори и други статии.
Режисьорските анализи, неговата изследователска работа - на сцената и извън нея, заслужават отделно внимание и върху тях ще се спра следващия път. Тук бих коментирала само подбора и подреждането на текстовете, изобщо цялостната идея на представяне на автора.
Принципът на съставителство, разбира се, е избор на самите съставители. Предполага се, че те най-добре познават архива на автора и начинът на неговото подреждане е подчинен на конкретни изследователски или други принципи. Затова текстът, който въвежда в културното поле съответната книга, по силата на научната традиция винаги обявява тези принципи на подбор и съставителство, цялостната идея на представяне. От предговора на Мирослава Кортенска не само че не става ясно що за фигура е Гройс в театралната ни практика и теория, но и последното, което може да очаква да научи (не)посветеният читател, е какви са тези принципи. Защо са подбрани тъкмо тези текстове (а не е включена пиеса например или други статии), защо са подредени в тази последователност, защо някои от тях са датирани (под някои е поставена дата и година), а под други - не и пр., и пр. въпроси нямат отговор. Говори се самовлюбено и заклинателно за някакви парадокси, докато единственият парадокс е, че тъкмо текстовете на автор, с така видимо скрупульозно отношение към езика и към формулиране на конкретно понятие, към научност и професионализъм, са въведени по този обидно непрофесионален начин.
Онези части от книгата, които съдържат режисьорските анализи на Гройс, са ясно поставени, а и те най-логично се обособяват като "отделен том" в двутомника. Но съвсем не такъв е случаят с идеята за представяне на другите текстове на Гройс. За читателя съвсем няма да е лесно да се ориентира кои от текстовете са били публикувани и кои не, както и кога са писани някои от тях. Например "За "Хамлет", гробарите и осъвременяването на класиката" е от 1981 (т. 1., стр.87-89), следван от "Шекспир и Брехт" (недатиран) и "Едно десетилетие режисура" от 1979 (т. 1., стр.131-137). Очевидно подредбата не е хронологична, а какъв е изобщо принципът може само да се гадае. Би могло да ми се възрази, че тъй като в края на първи том е приложен списък с публикациите на Гройс, читателят може сам да си направи справка. Но, първо, той трябва да се досеща, че недатираните са публикувани текстове и да ги търси в списъка и, второ, в края на втория том този списък го няма, а в него също има статии. (Например четем "Между размисъла и диалога. Последен разговор с Гройс" и така и не виждаме кой е провел този разговор. От списъка в първия том разбираме, че това е Дора Монова в сп. "Пламък".) Това е изключително неудобно за четене и ориентиране, както и за еднократна справка и освен това, по-важното, няма откъде да се разбере дали в двутомника четем публикувания или ръкописния вариант на статията.
(Само с техническо недоглеждане мога да обясня инак необяснимия периферен факт, че заглавието на статията можеше да бъде изписано горе над чертата върху страницата, а върху другата да седи името на книгата. Което би улеснило читателя при търсене или при евентуално връщане към конкретен текст.)
Прецизният подбор и структуриране на писменото наследство на Гройс са задължителни както заради историците, така и заради непосветения читател, който да може да разположи всеки текст в контекста на времето на неговото написване, виждайки датата под него.
Убедена съм, че всеки, който ще изследва театъра у нас през втората половина на ХХ в., не може да отмине тази книга - статиите на Гройс съдържат внимателен анализ на основни посоки от развитието му от онова време. Например в статиите му е лесно четим не само фактът, че Станиславски е догматизиран и противопоставян на Брехт, а и начинът на тази догматизация, незадълбоченото теоретично познаване на двамата класици в театралната режисура. Откроява се понятието за режисура, което неговото поколение ре-формира, както и приносът му в този процес. Поне заради това е изключително важно научното, прецизно историческо експлициране на текстовете, по-прецизното им групиране и подреждане по определен (не само общотематичен) принцип.

Виолета Дечева













Реплика
от ложата

Любен Гройс, Вечно живият театър. Избрано в два тома. Съставители Мирослава Кортенска, Гергана Кофарджиева-Гройс, Бончо Урумов.
Издателство Захари Стоянов,
С., 2002.