Бая си на бълхите в Бон
Бонското биенале, което тази година се проведе от 13 до 22 юни, дава сцените си на нови европейски пиеси. Става ясно, че това е последното издание на фестивала, който заемаше престижно място в картата на европейските театрални форуми. Ръководителят на фестивала Манфред Байлхарц напуска Бонския театър и поема ръководството на сцените във Висбаден. Публикуваме отзиви за тазгодишното участие на български театър - Театър "Българска армия" - в Биеналето:


Вълнуващ театър от България

Мъката на всяко мислещо същество е скрита в "греха" и "срама" - според българския автор Боян Папазов. В пиесата "Бая си на бълхите", с която Театър "Българска армия" участва на Бонското биенале, той изследва темелите на цивилизацията: религия, семейство и морал. Зарко - в центъра на съдбовната семейна история, иска да убие баба си и дядо си, за да вземе златото на дядо си Аврам. Той не знае, че златото е проклето. Някога Аврам е пожертвал живота на брат си, за да се добере до него.
Пиеса със сюжет, но скоро става ясно, че не сюжетът е важен. Смисълът е по-дълбок. Зрителят попада на един модерен кръстопът, чиято безизходица завършва със смъртта: "Силата всичко поравно обича". Монологичните сцени се врязват болезнено като татуировка в паметта и не мръдват оттам. Всеки от героите си има собствена история, картина се наслагва към картина: погледи към бездънната пропаст на човешкото съществуване на земята. Сглобени, парчетата мозайка показват картина на общество, което се стреми да се еманципира от българския манталитет с неговия семеен позор и от индивидуалното чувство за срам.
Смехът обаче също е позволен. Черният хумор прави пиесата поносима. Казва се например: "Че, ако не е майтапа, живее ли се?" Кулминацията е краят. Подобно на експлозия се разтваря портата към прозрението: "Устата на детето казва истината". Самотна смърт очаква само непоправимите. Никой няма да плаче за тях. Освобождението от проклятието е в разкаянието, което изпитват само Аврам и синът му Лазар. Те разбират онази сила, която се отнася еднакво към всички.
Сценичната работа на режисьора Крикор Азарян с изумителна пластичност разкрива цели светове. Покъртително театрално преживяване.

Генерал-анцайгер, Бон, 17 юни 2002

Свантие Карих


Златото като проклятие

В България Боян Папазов става добре известен като драматург в средата на 70-те. Към политиката започва да го тегли през преломните времена на 1990 г. Пиесата му "Бая си на бълхите", постановка на Театъра "Българска армия" (София), проследява чрез шест допълващи се една друга сцени историята на рода Тануркови, върху които тегне проклятието на едно златно съкровище... Постановката, с която България участва в Биеналето, играна в Старата Малерова зала, е сюжетна пиеса-парабола, до която чуждият зрител стига доста трудно. Иронично се засягат историята на България и отношенията между различни етнически групи. Думата имат страстите, характерни за трите представени поколения, а чрез тях заговаря и политическата реалност.
Сценографията е разделена хоризонтално. В долната половина се откриват пространства, където се разиграват отделните епизоди. Тук дядо Аврам крие златото си, или пък любимата на Зарко Линда мечтае за нов живот някъде другаде. Горе витае призракът на мъртвия брат. Какво общо имат бълхите обаче? Мистериозното заглавие е български идиом, което значи нещо като "говоря на вятъра". Всяко поколение живее за сметка на друго, в което преобладава стремежът към материалното. Пиеса с комедийни черти, пълна с анекдоти и - неясна.

Бонер рундшау, 17 юни 2002

От немски Ирина Илиева