Хагският трибунал -
парадържавна регулативна
институция
Идеята ни за световното развитие днес е поставена пред сериозно изпитание. Все по-ясно и преобладаващо става схващането, че в съвременното общество човешката личност е поставена в центъра на системата. В наши дни човекът е този, който се превръща в обект на най-достойни грижи, но в същото време става и жертва на най-ужасяващи действия. Претърпявайки една такава промяна и превръщайки се в общество, в което преобладава индивидуалният интерес, демократично-либералната система налага радикално преосмисляне на политико-институционалната реалност. Като свидетели на тези промени ние неизбежно трябва да се опитаме да предложим едно схващане, една визия за съвременния свят. Това от своя страна ни кара да се замислим върху международните институции и да се опитаме да премахнем мъглявината и неразбирането, което съществува около тях, защото тъкмо те породиха и продължават да пораждат актуалните проблеми.
На кръстопътя на днешните световни промени се намира и Международният наказателен съд за бивша Югославия. Странно защо, но във всички материали и коментари, които съм чела досега, този съд е обявяван за нелегитимен, неправомерно създаден, за институция, която нарушава редица международни и национални правни норми. И в последната статия на Велко Вълканов във в. "Култура" имаше сходни твърдения. В нея се поддържа хипотезата, че Съветът за сигурност, притежавайки правомощия да създава единствено спомагателни органи, създавайки Трибунала за бивша Югославия, е надхвърлил своите правомощия и е създал едно правно нищо. Моята цел далеч не е да оборя тезата на г-н Вълканов. Аз искам да изразя друга гледна точка, като се позова на това, което твърди самият Трибунал по този въпрос в своето първо съдебно решение.


Съществуването на този тип съдилища, създадени в извънредни, необикновени и излизащи от рамките на нормалното обстоятелства, налага радикално предефиниране на понятието международно право в рамките на регионалния контекст. Новаторският характер на Трибунала за бивша Югославия безспорно го отличава от досега съществуващите международни институции. Това, което трябва да се опитаме да разберем, е как става построяването на подобен орган, неговото представяне пред обществото, начините на неговата институционализация и легитимирането му. Иначе казано - защо и как Международният наказателен съд за бивша Югославия съществува?
В самото начало на процедурата около създаването на Хагския трибунал властите са били изправени пред две възможности. Едната се е състояла в сключването на международен договор или съгласие, което обаче рискува да отнеме дълги години, а обстоятелствата, които налагат създаването на Трибунала, не позволяват да се изчаква. Вярно е, че днес се прави сравнение с Международния наказателен съд, чийто статут бе създаден чрез международна конвенция, но този съд влезе в сила едва четири години след подписването на споразумението. Дори и да беше използван този начин на конституиране, Хагският трибунал никога нямаше да бъде създаден, тъй като тогавашна Югославия никога нямаше да се съгласи да ратифицира подобен договор. Следователно в онези критични и опасни за международната общност моменти спешността е тази, която изиграва ръководна роля и диктува избора - става ясно, че Трибуналът може да бъде създаден чрез едностранно решение - решение, което в днешното общество може да произлезе единствено от органите на ООН, а именно от Съвета за сигурност.
Основите на Хагския трибунал се полагат чрез Резолюция 827 от 25 май 1993 на Съвета за сигурност. Една такава стъпка, разбира се, има своите предимства и недостатъци. От една страна, това позволява в кратки срокове да бъде създаден съдебен орган, който да може бързо да започне ефективната си работа. От друга страна (оттам идват и всичките критики, отправени към него), той е поставен в тясна зависимост от органите на ООН (в Съвета за сигурност петте големи сили разполагат с правото да наложат вето, а и често се изтъква неговата финансова зависимост от Генералната Асамблея на ООН). Това, което обаче буди най-много критики, е юридическата възможност на Съвета за сигурност да създава подобни юрисдикции, тъй като никъде в Устава на ООН не се споменава експлицитно такова евентуално негово правомощие. Въпросът бе разгледан от самия съд в първото му решение от 2 октомври 1995 относно аферата Тадич.
Неизбежна се оказва дискусиятa около въпроса дали Хагският трибунал е легитмно и правомерно създаден. В рамките на този дебат любопитното и интересното е коя е институцията, компетентна да изпълни юридически контрол върху решенията на Съвета за сигурност, така че да се прецени тяхната легитимност. Органът, който евентуално може да се произнесе по този въпрос, е Международният съд (International court of justice). И наистина, този правен проблем е засегнат в един процес (атентата над Локърби), върху който този съд трябва да се произнесе, но до ден днешен няма окончателен съдебен отговор, тъй като делото е все още висящо. "Току-що роденият" Хагски трибунал решава сам да изясни този проблем. И той го прави, лишен от всякакви съмнения, че всеки международен съдия, оправомощен да прилага решенията на Съвета за сигурност, трябва да може да проверява тяхната юридическа валидност.
Защо не се опитаме да вникнем в това, което ни казва Съдията? Днес сякаш сме свидетели на феномена, че правото се превръща преди всичко в това, което "казва" Съдията. Правото-субект като че ли се подчинява на своя инструмент - Съдията. Често се изтъква аргументът, че според чл. 29 от Устава на ООН, Съветът за сигурност има право да създава спомагателни органи и един такъв съд като Хагския трибунал не може да бъде считан за спомагателен орган. Дали обаче не е възможно да излезем малко от буквалния прочит на правния текст? Според мен правото трудно може да бъде сведено единствено до даден текст, кодекс или институция, чиято цел е да организират и структурират обществото. Ние би трябвало да имаме прочит на правото като феномен - прочит, който да ни позволи да го съчетаем с редица други фактори, като социалния, политическия, а защо не и хуманния. Дали такъв един подход не би подхождал повече на реалността? Може би точно такова мислене ще ни помогне да разберем интерпретацията, която прави самият Хагски трибунал по повод собственото си създаване от Съвета за сигурност.
Апелативната камера отбелязва, че в рамките на глава VII от Устава на ООН и по-точно чл. 39, 41 и 42 (това е и правната основа, на която се базира Съветът, за да създаде Трибунала за бивша Югославия) Съветът за сигурност разполага с широки и неограничени правомощия. Според чл. 39 "Съветът за сигурност определя съществуването на всяка заплаха срещу мира, нарушение на мира или акт на агресия и прави препоръки или решава какви мерки ще бъдат взети съгласно чл. 41 и 42 за поддържането или възстановяването на международния мир и сигурност". Трудно бихме могли да приемем, че Съветът е надхвърлил своите правомощия, като е окачествил ситуацията в бивша Югославия като заплаха и нарушение на мира, което от своя страна му предоставя възможността да предприеме принудителни мерки. Въпросът, който предизвиква повече дискусии, е дали създаването на Хагския трибунал може да се впише в този тип мерки. Съдът отговаря положително и въпреки че Съветът не е юридически орган, това не му пречи да създаде един такъв орган, упражнявайки своите правомощия за запазването и възстановяването на мира в бивша Югославия. Правният проблем дали Съветът за сигурност може да създава спомагателни органи със съдебни правомощия е поставен директно пред самия Хагски трибунал и трябва да се отбележи, че Апелативната камера без всякакви резерви отговаря по начин, достоен за този тип институция. Създаването на международен съд от Съвета за сигурност не означава, че той му е делегирал част от своите собствени правомощия. Това не означава също, че Съветът е узурпирал част от функциите, които не му принадлежат и които се отнасят до други органи на ООН. Една малко по-широка интерпретация на Устава на ООН ще ни позволи да приемем, че Съветът за сигурност прибягва до създаването на юридически орган под формата на международен наказателен трибунал като инструмент за упражняването на собствената си главна функция за запазването на мира и сигурността, т. е. като мярка, която ще спомогне за възстановяването на мира в бивша Югославия. Въпреки че Съветът за сигурност не е орган, чиято роля позволява създаването на съдебен орган, това не му пречи да направи такава институция в изпълнението на мандата си за запазването на мира в бивша Югославия.
Едва ли трябва да се убеждаваме, че спирането на подобни жестоки действия и сцени като тези, които се разиграха в бивша Югославия, е възможно само когато виновниците за това са наказани и когато тези престъпления са персонифицирани с цел да се носи индивидуална отговорност за тях. Тогава ще можем по-лесно да приемем, че Хагският трибунал е подходящата мярка за възстановяването и запазването на мира.
Другата критика към Трибунала се състои в това, че той нарушава принципа, според който един трибунал трябва да бъде създаден чрез закон. Ако приемем това правило дословно, то би означавало, че Хагският трибунал наистина е нелегитимен. Но той, от своя страна, предоставя аргументи, които дават насоки да се замислим върху противното твърдение, а именно, че при този трибунал не е било възможно да се спази тъкмо горното правило. Принципът, според който основите на един съд трябва да бъдат положени чрез закон, представлява основен правен принцип, който обаче засяга единствено вътрешната (националната) съдебна система на една държава. В международното право такова изискване не може да бъде отправено към международен съд, тъй като в международната правна система не съществува принципът на разделение на властите. Според съда съществува възможността да се счете, че "създаден чрез закон" означава "съгласуван с подходящите международни норми". Тогава фактът, че статутът на Хагския трибунал отговаря на най-високите изисквания на международното право за правата на човека, отнасящи се до принципите за редовна процедура и юридически гаранции, може да бъде само в полза на трибунала. Днешното общество би могло да се възползва от всяка компетентност на даден орган, която позволява по-широка интерпретация и отвореност, за да допринесе за напредъка на международното наказателно право и защитата на неговата кауза. И това да става с цената на не толкова стриктното и буквално спазване на някои формалности до момента, в който есенцията на правните норми е гарантирана и защитена. Това пише пък в своя коментар Марко Сасоли по повод решението "Тадич" на Апелативната камера на трибунала за бивша Югославия. И нима в своята последваща практика държавите не се застъпиха за това схващане? Как бихме си обяснили тогава тяхното съдействие към Трибунала за бивша Югославия? Едва ли само защото чл. 29 от статута на Хагския трибунал ги задължава да съдействат.
Един такъв международен трибунал, създаден по подобен начин (т.е. без съгласието на потърпевшата държава), неминуемо поставя въпроса за суверенитета на конкретната засегната държава. Повече от очевидно е, че тази държава ще изтъкне аргумента за нарушаването на нейния суверенитет. Ще припомня, че основната мисия на Трибунала е да съди предполагаемите виновници, извършили сериозни нарушения на международното хуманитарно право на територията на бивша Югославия. Самата природа на нарушенията като че ли е достатъчна, за да се изключи възражението, отнасящо се до държавния суверенитет. Разбира се, че трябва да се дава приоритет на националните съдилища, които първо да се произнасят върху дадени престъпления. Трудно е обаче да си представим една държава да действа срещу собствените си граждани, още повече, че в преобладаващите случаи става въпрос за личности на ръководни постове. Затова и правилото, според което обвиняемият трябва да бъде съден от национални съдилища, има по-скоро вътрешно значение, както отбелязва самият Хагски трибунал. Макар и в името на държавния суверенитет да е желателно държавата да използва ефективно наказателните си съдилища, тя се оказва неспособна да го направи. А дори и да предприеме подобни стъпки, изходът едва ли би имал същото политическо значение.
Изглежда днес има една жертва, която се дължи предимно на развитието на обществото; и тази жертва е държавата заедно със своя суверенитет. Съществуват няколко механизма, които могат да поставят под съмнение институционалното функциониране на една държава. Под механизми разбирам всички тези наддържавни феномени, които се зараждат в контекста на глобализацията и които довеждат до конституирането на различни структури, заместващи и действащи на мястото на държавата. Става въпрос също така за обратния механизъм, т.е. за тенденцията да се поверяват някои държавни правомощия и функции на поддържавни или регионални структури. Не по-маловажна е и появата на организационни форми на парадържавна регулация - пример за такава е Съдията. Хагският трибунал за мен е точно такава структура. Той се създава с цел да действа в онези области, където държавата е неспособна да изпълни ефективна намеса. Мисията на Трибунала за бивша Югославия се вписва в рамките на трансформацията не само на международните, но и на човешките отношения. Човешките права се превръщат все повече и повече в основна цел на нашето ежедневие. И Хагският трибунал утвърждава изцяло този стремеж на съвременното ни общество. Държавата като че ли губи монопола върху това да съди собствените си военнопрестъпници, тя вече не е и не може да бъде единственото действащо лице в областта на хуманитарното право и правата на човека. Разрешаването на тези политически конфликти не принадлежи на понятието Държава-нация. Напротив, ние постоянно имаме основания да смятаме, че то се превръща в мисия на цялото човечество. Това, че международните съдилища изземват част от държавните правомощия, допринася за едно по-достойно прилагане на международните норми - нещо, което е по-трудно осъществимо от Държавата, тъй като при нея винаги ще съществува стремеж да се запази националната идентичност. Този стремеж пречи на цялостното прилагане на международния правов ред. Хагският трибунал може да бъде разглеждан само и единствено в контекста на собственото си създаване. Самото му название - Международен наказателен съд за бивша Югославия - достатъчно ясно подсказва, че това е трибунал на обстоятелствата. Защо тогава не бихме могли да възприемем Хагския трибунал, съотнесен към бъдещото световно развитие, като загърбим началните му колебливи стъпки. Макар и колебливи, тези първи стъпки безспорно поставиха основите за развитието на Международния наказателен съд, който влезе в сила от 1 юли 2002. Защо тогава не се опитаме да оценим напредъка, а не да търсим несъвършенствата?!

Рада Смедовска

Рада Смедовска (1978) е завършила право в Клермон-Феран (Франция) с профил международно и европейско право. В момента прави докторат (Diplome d'etudes approfondies) в областта на общественото право.