Изпитанието на гласа
Да се заиграваш със заглавието на книгата, която рецензираш, е достатъчно изтъркан критически похват. Ако си позволявам риска на подобно злепоставящо решение, то е, защото тъкмо и най-вече като изпитание на гласа съм склонна да чета книгата на Амелия Личева, озаглавена "Истории на гласа". При това като изпитание не само на категорията глас, представена и анализирана от теорията в практически всеобхващащия диапазон от гласа на битието и вещите през гласа на човека и алтернативната му конкретизация като женски глас, до гласа в литературата, но и също като изпитание на гласа на теорията, а най-сетне - но пък с приоритетно значение - и на собствения глас.
"Истории на гласа" предлага действително много и различни истории, обединени от проблематиката на гласа, но най-същностно, макар и пределно дискретно тя разказва историята, която всеки литературоведски текст имплицитно съдържа - на онази конкретна, уникална позиция, от която той е написан и която - в съгласие с етоса на книгата - не можем да мислим иначе освен като глас.
И така, каква е историята на авторовия глас, която книгата на Амелия Личева разказва? Най-общо това е авантюрата на идентифицирането с множество други гласове, принадлежащи на теоретици от различни времена и школи, проиграването на съответстващите им роли в режим на редуващи се отмяна и реинвестиране на собствената метапозиция и привидният отказ от себепредставяне в ролята на авторитетната инстанция, в чиито прерогативи влизат финализиращите съждения и оценки.
Подобен маниер на изложението не предполага големи възможности за озвучаване на собствения глас. И въпреки това той присъства осезателно в книгата - като индивидуалност на дисциплинарния и методологическия избор, като теоретични и естетически предпочитания, като специфично настроена оптика, като физиономичност на структурно-композиционните решения, а също и като индивидуалните - неподражаеми и подлежащи на безпогрешно идентифициране - тембър и интонация на авторското говорене. Всичко изредено дотук е симптоматично за присъствието на автор, който макар и склонен да представи себе си по-скоро като посредник и интерпретатор, всъщност регулира и оличностява цялото респектиращо съдържателно богатство на изследователския си проект.
Една от проявите на тази симптоматика е заглавието на книгата. На пръв поглед то прави реверанс към характерното за постмодернизма проблематизиране на историята като най-представителен вариант на демонстративно дезавуираните "големи наративи". "Истории на гласа" обаче е не просто отказ от "историята на гласа", който би предложил компенсация чрез минималистичния проект на частичните разкази. По-скоро обратното - тази формула изразява решимост да се преодолее страхът от разказването, онзи печален синдром, който беляза културното състояние на последните десетилетия. Защото чрез подозрителността към историята легитимира себе си един доста проблематичен интелектуален морал, който зад красивата решителност на отказа си да обслужва идеологии и да произвежда идеологизации, прикри всъщност бягството си от отговорност, нежеланието си да поеме риска на ясно заявената позиция и ангажимента към еднозначно артикулирани изводи. А чрез иначе достойната дискредитация на манипулативното конструиране на значения оправда липсата на воля да потърси контурите на смисъла във все по-заплашително натрапващата се фрагментарност и несистемност на фактите.
"Истории на гласа" се опитва да преодолее тази противоречивост на ситуацията, като заявява готовността си да потърси решение, свободно от двусмислеността на актуалната теоретическа конюнктура. Осъзнатата като невъзможна и все пак усещана като необходима единична голяма история бива призната като цел, пътят към която се трасира от отделни истории, всяка една от които идва не толкова за да покаже непълнотата на останалите, колкото за да я компенсира и преодолее. Така книгата на Амелия Личева разказва последователно, но и синхронизирайки ги, няколко истории, които се допълват една друга и в своята взаимосвързаност и комплиментарност се доближават към утопичния голям разказ, където отсъствията и прескоците, допуснати при отделна история в името на валидните тъкмо за нея аксиологии, се запълват от акценти, изпъкващи в логиката на някаква друга история, загатната или реализирана в сложната съдържателна структурираност на изложението.
Основните сюжети, които книгата на Амелия Личева изтегля, са три. Първият проследява историческата траектория, очертана от редуването, наслагването, отмяната или заменянето на различни идеи за гласа. Разгърнат с най-внушителна мащабност, този сюжет откроява гласа в три главни аспекта. Първият го представя като феномен, съотносим с човешкото състояние, като знак на присъствие в света и най-сигурен фундамент на личностната идентичност. Вторият и третият трасират движението на основните метафорични конкретизации на гласа - като глас на битието и глас на вещите. В тези две части гласът е разпознат и рационализиран в плана на абстрактната обобщителност, където въвеждащите размисли върху разбирането на Левинас за другостта, уговорени като подстъп към рационализацията на жената чрез идеята за Другото, се оказват с нееднозначно актуализирана функционалност. Защото ако и да изглежда съсредоточено в проблемите на женския глас, изследването всъщност проучва човешката поставеност в термините на парадоксалната съвместност на контакт и изолация спрямо всевъзможни другости, които формират труднообозримия категориален ред от битието през вещите и хората до езика - разбиран като произнесени думи, като писмени знаци, като алтернатива на мълчанието или като негово тъждество. Всичко това, провидяно през призмата на някаква универсална хетероглосия, явяваща се в режима на последователен изоморфизъм, в параметрите на която женският глас, чут и разпознат като проява на другостта, се оказва, при една почти незабележима промяна на акцентите, и демонстрация на същото. Така от позицията на релационно постигната си идентичност женският глас получава способността да "чува" самия себе си, а заедно с това се сдобива със слух и за същото онова тотализиращо също от изходното състояние, спрямо което бил мислим единствено като обект. Тъкмо в плана на подобна обратимост битието и вещите се сдобиват с глас и този глас може да бъде осмислен като несигурния мост от значения, свързващ и разделящ различните сфери на феноменалния свят.
Всичко казано ме кара да виждам книгата на Амелия Личева извън параметрите на феминистичното писане. Ако тя кореспондира с нагласи, характерни за т.нар. изследвания на рода (Gender studies), това става основно в режима на познаването на тяхната методологическа парадигма и съобразяването с регулиращите я принципи, но не и на подчиненост спрямо нея. Не бих окачествила извършваните в книгата аналитични процедури и непременно като интердисциплинарни, защото симпатията и предаността им към опитностите на културните изследвания в този случай са дали като резултат овладяването на онзи трудно постижим, специфичен интерпретативен модус, в който отделните дисциплини престават да бъдат самите себе си, и поради това границите между тях се изтриват - което е впрочем ако не и действителната същност на културните изследвания, то поне тяхната амбиция и идеална цел, или - казано в един добре познат спекулативен стил - тяхната "истинска природа".
Обстоятелството, че "Истории на гласа" е посветена на теоретическото рационализиране на гласа, би могло, както често се случва, да ориентира изложението към високите етажи на метатеорията. Амелия Личева съзнателно е избягала от това изкушение, за да отстъпи на друго - на непосредствения контакт с литературните текстове. Тя среща теории и литературни произведения, за да се родят впечатляващи, запомнящи се, в много случаи възхитителни интерпретации, които ни напомнят, че книгата е написана не само от преподавател по литературна теория, но и от изключително квалифициран и талантлив критик. Тези интерпретации, къде по-обстоятелствени, къде ограничени само до няколко реда, на литературни текстове от времето на античността до нашата съвременност, превръщат книгата на Амелия Личева в една непозната, прелюбопитна история на античната и западноевропейската литература, вслушана в модулациите, чрез които тази литература заявява, демонстрира и отстоява желанието за изговаряне като свое фундаментално и неотменимо основание.
Понеже познавам "Истории на гласа" в предходни варианти, веднъж, преди да бъде представена като дисертационен труд, и след това, отново, във фазата между защитата и подготовката на текста за печат, знам колко великолепни страници отпаднаха - къде поради необходимостта книгата да бъде сведена до разумен, приемлив обем (текстът на дисертацията беше гигантски и практически неподлежащ на издаване), къде поради собствената безпощадна взискателност на авторката. За някои от тези страници искрено съжалявам, други, които предлагаха излаз към самостоятелен, по-различен литературно-критически сюжет, очаквам да видя като отделна книга.
В един свой много същностен аспект "Истории на гласа" поставя, макар и само имплицитно, и въпроса за гласа на литературния критик. Защото в тази книга, по-остро, отколкото в много други случаи - както поради проблематиката й, така и поради мащаба на проекта - авторът е бил принуден да взема трудни и пълни с последици решения. Дали да се подчини на множеството чужди гласове, да се постарае да запази автентичното им звучене и да ги пропусне през себе си с фокусничеството на вентрилоквизма, при което да се лиши окончателно от собствения си глас, или да даде воля тъкмо на него, да представи чуждите гласове потиснати, приглушени, изопачени, подчинени на някакви предварителни изследователски идеи или цели. Защото няма глас, колкото и звучен или авторитетен да е той, който е гарантиран срещу проклятието да остане нечут или неразбран, или пък да бъде злоупотребено с него. Особено в актуалностите на една литературоведска прагматика, която при избора на императиви безрезервно би отхвърлила коректността в името на интересното или ефектното.
Освен всичко останало, с което може да респектира читателя си, "Истории на гласа" демонстрира и завидно акустично поведение. То се определя от намерената мяра в съзвучието между свое и чуждо, оркестрирано с вещина и сръчност, които не се придобиват случайно или наготово. Удържането на подобно поведение зависи и от способността да се вслушваш в гласовете на другите, да разпознаваш най-същностното в тях и да му дадеш шанс да прозвучи. И също, от доброто темпериране на собствения глас, което ще му позволи да бъде безпогрешно чут и разпознат - не само в най-сдържаните му и деликатни артикулации, но и - дори - в индивидуалния маниер на замълчаванията.

Клео Протохристова


Доц. д-р Клео Протохристова преподава в Пловдивския университет. Специалните й изследвания са в областта на историческата поетика, междутекстовостта и титрологията на западноевропейската и българската литература. Автор на книгите "Несъвършени изречения", "Благозвучието на дисонанса", "Западноевропейска литература".
Амелия Личева.
Истории на гласа
.
Издателство Фигура.
София, 2002.