Константин Павлов,
доносчик срещу извървяното
В един от най-тъжните и прекрасни разкази на българската литература героят е изоставен в блатото от безсъвестен данъкоплатец. Там той създава възгласи, ругатни и псувателства, бисери с удивителна художествена стойност. Те са сякаш безсмъртни - класическата им устойчивост кара възхитения Йордан Радичков да твърди, че съдията-изпълнител и до днес вопие там, от блатото, проклинайки Андрешко и цяла вселена.
Трябва да си дадем сметка за солидността на тази чисто българска традиция. Открай време народът ни има непреодолимата нужда да безчинства словесно: да плюе в орисията си, да проклетисва и кълне, да се изцепва, пустосва и ругае - ама тъй, че да те смъдне под лъжичката... Периодично, след всяка нова историческа трагедия, от сърцето му изригват колосални попръжни, чрез които - подобно на последния герой на "Под игото" - той се осмелява да протестира. По единствения достъпен му начин. Затова ругаенето, както навремето е забелязал Найден Шейтанов, се е превърнало в национална сексуална космология. А ние бихме добавили: във всекидневен narodus vivendi.
Естествено, за литературата е въпрос на морален и естетически дълг да придаде на тази тъмна стихия съвършена художествена форма. Това от една страна е живително за самата нея - по този начин тя стига до върхове, до неподражаеми находки. (Да вземем за пример само деликатното "да не цъфнеш, да не пекнеш... да окапеш дето седнеш...", аналитичното "не сме народ, не сме народ, а мърша...", монументалното "на маймуни ни обърнахте, да ви вземе дявол, с маскари!" или спиращото дъха със своя лаконизъм "дий, краста, дий!".) От друга страна, в класическите фигури на лирическото сквернословие народът се чувства изразен - истински, най-накрая. Седи той сетне и слуша с умиление: как омировското "Канибал, вол, дръвник!" се пронася навсякъде - от детските площадки до блатото на съвременната българска преса; как, настане утро, а бодрото "що не ти...!" ехти по паланки и трамваи, докато вечер, когато денят смирено гасне, в часа на синята телевизионна мъгла, как душата на българина излъхва своя обобщаващ акорд: "А вий... вий сте идиоти!".
По тази причина критикът е не само в правото си, но просто е задължен да се интересува - как се развива тази устойчива линия на националното мислене? Има ли тя постижения в най-новата българска литература? Какво е новаторството в тази вечна традиция?
На този фон, надявам се, става ясно, защо ругаенето при Константин Павлов е достойна критическа тема. Тя свързва този загадъчен съвременник на всички български епохи с Ботев и Каравелов, с Петко Славейков, с Иван Вазов и Кирил Христов - а заедно с това и с народната душа.
Но да преминем към фактите: как ругае този съвременен класик? Ето една случайна извадка: Подлец! Мръсник! Предател!.. Доносчик срещу извървяното! Шпионин! Слуга на чуждо разузнаване! Коварен диверсант! Позорен дезертьор! Кариерист бездарен!.. Къде, бе... Ритни го... Убий го...
Невнимателният читател би могъл да се разочарова. Би могъл да си каже: нищо особено, Павлов ругае като махленски ОФ-деятел от средата на 50-те и началото на 60-те години. Представеното не е нищо повече от псувни на квартално-идеологическа основа в стилистиката на битовия донос, откраднали туй-онуй от стила на "Работническо дело" и "Литературен фронт"... Къде тук е ботевският замах, къде е елинпелиновската безнадеждност?
Но, повярвай ми, любезни читателю, и не се сърди - това ще е повърхностно впечатление. Имай малко търпение и нека заедно, като истински почитатели на художествената ругатня, да се вгледаме в цялостната стилово-композиционна форма на онази творба, костапавловски артефакт, в който привидно-скромният сквернословен материал придобива форма и значение. Ето, прочее, стихотворението, от което са горните цитати:

Десният ми крак

- к о й т о и з в е д н ъ ж з а я в и,
ч е и с к а да ме н а п у с н е -

Подлец!
Мръсник!
Предател!

Това е десният ми крак!

Доносчик срещу извървяното!
Шпионин!
Слуга на чуждо разузнаване!
Коварен диверсант!
Позорен дезертьор!
Кариерист бездарен!

Къде, бе?
Накъде без мен?
Върни се!
Защо разваляш сладкия дует
с по-честното от тебе
ляво братче?

Мой верен ляв -
ритни го,
убий го десния близнак.
По-бързо!
Настигни го,
преди да хлътне в хоризонта
полукосматият му гръб.

84 г.


Като изключим малкозначителния, чисто биографичния момент (още през 70-те и 80-те години Константин Павлов има медицински проблеми с единия си крак: както свидетелства самият той, "кракът искал да го напусне"), темата продължава да изглежда напълно абсурдна и лишена от общонародна значимост. Какви са тия крайници, какво е това ритане, що за анатомическа кавга на телесните членове? Каква е тая полу-косматост?
Е, разбира се, ако заменим "десния ми крак" с, да речем, "моя по-голям брат" или с "моя чичо", с "моя близък приятел", ако заменим "телесните членове" с "членовете на едно семейство" или с "членовете на първичната партийна организация", за по-старото поколение читатели тази тема внезапно се превръща в твърде разбираем и тривиален сюжет. Той се е случвал през 50-те, 60-те, та дори през 70-те и 80-те години. Нека обясним на по-младите - ако навремето, в епохата на студената война и Желязната завеса, някакъв човек се реши да емигрира, то на неговите близки, роднини и приятели (т.е. невинните, идеологически правоверните, онези, които си стоят у дома) лошо им се пишеше. Внезапно те се оказваха на топа на устата - сега те няма да влязат в университета, те няма да помиришат чужбина, на тях ще им пишат в досието, тях ще интернират и пр. Затова "без вина виновните" се чувстваха в правото си не само да се сърдят, но и да се вбесят - дори официално да се "отродят" от "позорния предател на родината". Някои от тях внезапно откриваха в себе си неподозирани таланти в горепосочената традиция и започваха до самозабрава да го ругаят публично: тъй че използваният от Константин Павлов лексикон с всевъзможни "мръсник", "гад", "предател", "космополит", "буржоазен елемент" и пр. всъщност си беше традиционен. А ако "невинните" научеха предварително за емигрантските намерения на предателя, то на него лошо му се пишеше - те традиционно бяха готови на всичко: да позвънят където трябва, донос да напишат, ако трябва - да му откъснат двата емигрантски крака. С което обективно се приближаваха към костапавловския сюжет. Примери дал господ.
Предприетата замяна на "крак" с "емигрант" не ни помага много обаче. А и не е редна. Отхвърлихме биографичната редукция на абсурда, ще трябва да отхвърлим и поколенческата, пълна с детайли, които Павлов не е пожелал да спомене. Защото от нея установяваме само, че абсурдисткото стихотворение би могло при определени условия да се прочете като реалистично, но какво от това? Класикът Павлов не ни е създал тези условия, не е пожелал да ни улесни. Пожелал е да ругае именно в абсурдна, а не в реалистична ситуация.
Нека тогава да го следваме, и да прочетем кракотворния сюжет именно по предложения от него начин. Защото в последна сметка става дума за висок залог - за абсурдисткия режим на българското сквернословие - него се опитваме да схванем. И ще трябва да се задоволим само с онова, което ни предлага Константин Павлов.
А той, както видяхме, ни предлага малко - два крака и един глас. Дори не знаем какво е сътворило от тях единно тяло - освен заявлението "мой", десния ми крак, "мой верен ляв" и пр. Що за мое тяло е било това?
Нека като начало отбележим, че това тяло, в цялата си пестеливост, има символна топография, различна от архетипната. Казано много накратко, традиционната космическа схема на сомата тук е подменена с политическа.
Архетипното тяло, както е известно от Елиаде до Бахтин, се поделя на горница и долница, символизиращи съответно соларните и хтоничните сили. В митове, епически песни, поговорки и литературни произведения, в лозунги и агитки, главата се асоциира с дух - във вертикалната световна йерархия тя е близо до небесното начало, жизнената енергия, до божественото и ангелическото, до партията и правителството. Специалистите дори твърдят, че главата може да символизира цялото тяло и че отрязаната глава има свой митически живот след смъртта като пее, предсказва, заплашва и пр. (не говорим само за племена и народи, а и за модерната революционна епоха: за мозъка на Ленин беше създаден цял институт, по-късно той беше тайнствено откраднат и до днес някъде дава вдъхновение на анархисти и дадаисти). Краката от своя страна са свързани с грубата, нечиста телесност, те са близо до земята и до тъмните сили и мъртвата материя1. Те самите са почти мъртва материя, древните герои са уязвими в петите2, самите крайници, разбира се, нямат самостоятелен живот след разчленяването (спарагмуса) на тялото, никой не им прави институти, не ги краде и разнася в торби.
Този вертикален космо-символизъм не само разчленява тялото, но и гарантира неговата цялост - удържа хармонията на небесни и земни сили, които то въплъщава, демонстрира йерархията и задружната съположеност на членовете му.
В стихотворението на Константин Павлов, в което няма ни земя, ни небе, а само емигрантски хоризонт, възвишеният космо-соматически вертикализъм на главата и краката е заменен с хоризонтално деление "ляво - дясно": деление именно политическо, а не митологическо. Краката, а не главата, водят самостоятелен живот. Внимание, читателю, въпросните крака съвсем не са ляв и десен в един всекидневен смисъл на думата! Огледалната им симетрия всъщност е далеч от обичайната анатомическа. Защото кой при Павлов по необходимост ще се окаже врагът, предателят, саботьорът? - разбира се, десният крак, просто няма кой друг да бъде изменникът на общия път, подлото индивидуалистично начало в организма. "Верният ляв" е друга работа - той е честен, скромен и мълчалив, на него разчитат, той е така лоялен към "извървяното" и колектива, че могат да му се възлагат отговорни, дори твърде деликатни и опасни задачи... Прилича на чекист - ако се наложи, и брат си ще спре, ще арестува, ще рита, ще убива... Прозираме, че това не са просто политически различия, а класово-исторически конфликт на живот и смърт, в който левицата със своите специализирани органи (членове, крайници) унищожава съмнителните елементи: последните останали в буржоазен ужас бягат към хоризонта...
На фона на този вече избухнал класов конфликт между крайниците, за нас възниква естествен въпрос. Как обаче са търпели те досега? Каква е била силата, която е споявала в едно левите им и десни крайности? Творбата не дава пряк отговор. Тя не ни разказва предистория на това противоречиво цяло в онова трудно време, в което класоворазнородните крака са били все още я в единен фронт, я в мирно съвместно съществуване. Нека допуснем, че онова, което ги е държало заедно, продължава да си е същото - т.е. това е същата сила, за която самият текст на стихотворението намеква, че и до днес более и бди за въпросното единство, и е готова на всичко заради сладкия дует на телесните "братчета". В стихотворението въпросната сила е персонифицирана в третия - невидим, но твърде шумен - персонаж: лирическия Аз. В рамките на творбата този Аз не е нищо повече от чист, възмутен глас, който - на фона на безмълвния авто-спарагмус на членовете - крещи по тях като злобен ОФ-деятел.
Може би той, който сега ругае предателите, преди, по време на осъщественото единство, иначе е говорил? Почти е сигурно, че и тогава е бил верен на себе си (лоялността е на почит в тази творба) - т.е. и тогава е говорил с комунистически клишета. В момента те са агресивни, псувачески - но преди са били най-вероятно ведри и сплотяващи, оптимистични, вапцаровски. Може би тогава той е казвал на своите крака: "С радост и бодра крачка трудещите се от селата ще крачат към своето светло и красиво бъдеще, което вече се осъществява." ("Работническо дело" год. II, 1945, бр. 95), разтварял и просторите пред тях, прогонвал е умората с песни: "Пред вас са блеснали житата. И ний вървим, вървим, вървим нататък и няма край, и няма край на шир и длъж..." Окуражавал ги - ту десния, ту левия: "добре, Лори, отлично мой приятел!", прогонвал е временното отчаяние: "Вървят ли двама на дълъг път, и път да няма, не ще се спрат..." Накрая, естествено, е обещавал на себе си и на тях, че винаги ще бъдат барабанчик в похода... А ако е забелязвал случаен разнобой, се е провиквал строго, на руски: "Кто там шагает правой? Левой! Левой! Левой!".
Можем да заключим с голяма доза вероятност: в абсурдния константинпавловски свят тялото е имало статут на комуна - на политически колектив от членове и братя, сплотявани от топлата сила на комунистическата идея. Органическият дует на крака и ръце (а още и на неспоменатите далак, бъбреци, бял и черен дроб, сърце, панкреас и щитовидна жлеза) в този лирически свят се е дължал не на кръвоносни съдове, нерви, сухожилия, мускули, кости и кожа, а на дух и слово. Павлов смело е прехвърлил принципа на единството от топлата органичност на кръвта и съединителните тъкани върху всепроникващата вяра в комунистическото бъдеще. Телесните членове вярват във въпросното, заедно с целия му задължителен лексикон от "пътища", "слънца", "другарства", "походи", "светлини и блясъци", "цъфтящи родини", "бодри строителства" и масови песни. Подобно тяло, чиято молекулярност е обединена от утопическия език, не е някаква си измислица на Константин Павлов. То е само абсурдна буквализация - екстремен поетически образ на традиционна комунистическа метафора. Става дума за съединилия се, сраснат до неразкъсваема класова плът Пролетариат: обединил работните глави, ръце, сърца и крака в едно, постигнал крайната точка на своя съюз чрез сливането си в един топъл, телесен комунистически Левиатан... Павлов не е сам, а се движи в традициите на ранните и радикални комунистически визии. Например за теоретика на съветския Пролеткулт Александър Богданов комунизмът изисква "технологично сближение на телата в процеса на труда... човешкото тяло трябва да стане непосредствена субстанция на Другарството... то трябва да бъде сплотено чрез единно вещество"3. А за Андрей Платонов "съединяването" на пролетариата е именно телесно-космически акт: хората отхвърлят цивилизацията на посредниците и заживяват в лична телесна близост един с друг, те вече "плътно" са се съединили, защото истинският комунизъм е прегръдка, в която потиснатите и унизените си разменят телесната топлина - за близост и другарство4. Така че комунизмът е пределно сближаване, сливане в телесна цялост, но и тялото, както би казал Платонов, е цяло само доколкото носи в себе си комунизъм...
Едва на фона на тази радикално-пролетарска традиция сме в състояние да разберем, че стихотворението, върху което се мъчим, не е просто абсурдистко - то е трагическо. То инсценира в абсурдна визия разпадането на утопическия език-който-е-и-тяло. След радикалната революция на обществото и въображението, този език-вяра е бил единствената гаранция за органична цялост, единственото социално-телесно лепило. Какво тогава се случва с подобно общество/тяло, в момента, в който някой "мръсен саботьор" му отнеме пшеничено зърно от спояващата го вяра? Миг след това то се разнищва на хукнали по света крака емигранти, разбесували се партийно-телесни членове със собствени интерес, центробежен хаос от разпадащи се служби, полу-комунистически парчета, които бягат едно от друго в спазъм на погнуса... И никакви ОФ-деятели, никакви гранични войски, пионерчета и тайна полиция не са в състояние вече да спрат полуделия организъм от окончателното му разбягване през граници...
Впрочем точно такова разбесняване, брутален автоспарагмус, натрапчиво и непрекъснато бива изобразявано в поезията на Константин Павлов - не само в това стихотворение, а и в много други. Но преди да кажем две думи за него, необходимо е отклонение - иначе рискуваме да не разберем неговата значимост. В древните култури спарагмусът - разчленяването на тялото - е демиургичен жест. Сомата-свят се разчленява, за да покаже, че всичко се състои от членове, части, които обаче добре си знаят мястото и йерархията и после са в състояние да се обединят отново и да възстановят космическото цяло от парчетата и органите на демиургическото чудовище. В модерните национални култури не е по-различно - бялото месо и черните кърви на юнака се разхвърлят по скали и попиват в черната родна земя, за да й дадат памет за страданието, да се възродят в хиляди братя, та народът-космос да въстане и се възроди отново...
При ритащите се крака на Павлов нищо такова не се случва - то и не може да се случи. Не космическа война и светосътворителен меч разчленяват тялото, не юнак и турчин - то се разцепва само, разпуква се по политическа ос на своя класов конфликт, разбягва по блоковете на собствената си студена война в авто-непоносимост и идеологически гримаси... Очевидно след това телесно-социалната космичност вече никога няма да се възстанови, тя е загуба без печалба: хоризонтът, към който е хукнал десният отцепник, не символизира бъдеще, а просто изчезване. Какво го гони, какво ще стане с него? За съжаление, отново не знаем, той собствен глас няма, можем само да градим хипотези. Защо е хукнал? Може би като чуе за врагове, предатели, бъдеще, вяра, жита и походи, той просто не може да изтърпи повече, погнусата го погва по света, накъдето му видят...? Всъщност накъдето му видят какво? Той очи си няма, да види хоризонта, дори и космите му са "полу"... Накъде ще подскача, гротескно различен от Балканджи Йово (последният все пак си запазва корпуса и главата), изтръгнал се от утопическия ансамбъл на тялото, без да знае какво ще прави и къде ще отива, след края на маршовия дует на походката в похода? Отделянето му автоматично го прави инвалид; дори думата "инвалид" не е точна, за да изрази дълбоката несамостоятелност на полукосматия "органоид".
В други стихотворения - "Двойник на мнозина", "Дарители", "Подарък" и пр.- бушува същото телесно само-разкъсване - авто-враждебност, само-инвалидизиране. В тях се вихрят непрекъснати каскади от разбунтувани гримаси, хапят се гласове, изреждат се абсурдни списъци от "самостоятелни" удове: "аз съм твой. Ето моето тяло, разглобено на части. Поднясям ти нос, уши, крайници, труп... А очите им два диаманта, приеми като проклятие". Често частите на тялото сякаш са избягали от самите себе си - напуснали са собствената си органичност и са се превърнали в протези, в отчуждени чукани, които могат да се разменят и манипулират: "На, подъвчи с моите челюсти/ Хей сакатия, вземи двата ми дървени крака, иди на празника, потанцувай!", "с разменени протези преследваме Нищото".
Вече можем да разчетем лирическото разфасоване на органиката като логичен - т.е. абсурден - край на големия комунистически експеримент по окончателното сплотяване на Пролетарското тяло. В зората на революцията и в годините на зрелия социализъм идеологическият автоматизъм е успял да проникне неописуемо дълбоко - в самата фигура на органичната цялост. Затова сега, долната му мъртва точка, неговото/нейното разпадане има чудовищен ефект. Мечтаното комунално Тяло избухва в авто-спарагмуси, разхвърля инвалидни късове във всички посоки. Със своите полу-свойства органоидите скандализират въображението и кощунствено нарушават архаични табута: от гласа, традиционния логоцентрически център, са останали само хапещи и лаещи клишета, а краката са единствените, които все още пазят някакви топли, човешки чувства, но те бягат накъдето... Накъде? Пост-утопическото тяло ражда чудовища без идея, без глас и посока.
Ако преди Утопията колективното желание за съвместно, телесно топло и светло бъдеще е сплотявала тялото, сега нещо обратно на желанието ги разхвърля по света. Това е отвращението - онзи спазъм, с който искаш да изхвърлиш от себе си непоносимото. За да откриеш само, че то е част от самия теб - че то си ти, че то е abject, нито субект, нито обект, нито риба, нито крак - нещо, което искаш да изхвърлиш, но може би то иска да изхвърли теб.

* * *
Време е да се върнем към началото.
Подлец! Мръсник! Предател!.... Доносчик срещу извървяното! Шпионин! Слуга на чуждо разузнаване! Коварен диверсант! Позорен дезертьор! Този език... Не ви ли настръхват поне половината от космите от отвращение? Онези, които помнят най-срамните ви страхове, дори не вашите - детското ви унижение, заради ОФ-страховете на родителите ви. Затова, че някой ще ги разгроми точно с тези ужасни думи, ще им изкрещи "враг!", с което всичко ще се свърши - ще ги експроприират, ще ги ритат, ще смачкат децата им, ще ги интернират, ще ги пратят в Белене?

* * *
Вече е възможно да видим приноса на Павлов към великата история на българското ругателство. На една малка, удивително лаконична абсурдистка сцена, той показва как езикът на Желанието се е превърнал в език на Отвращението. Утопията е започнала да звучи като обида, непоносимо дебелашка ругатня, комунистическият копнеж е започнал да вика с лаещ глас: "Канибал, вол, дръвник, диверсант, буржоазна гад, говедо, враг на народа..."
Навремето Ботев е проклинал цяла вселена - този велик български поет е бил все пак щастлив, защото по това време вселената е имала цялост. В епохата на Павлов целостта, която само до преди десетилетия е била съвършена - мечтана земя, по която "пусть всегда будет сольнце" (цели градове и села, области и околии, фабрики и юзини на слънцето...) вече не съществува. Тя се е превърнала в своята непоносима противоположност - саморазчленяване от погнуса, късане на органиката, себе-омраза. Зловеща трансформация е извисила бодрите идеологически гласове до режещо кресчендо, развилнял се език на авто-погнусата, пред който бледнее епически спокойното "дий, краста, дий!".
Мъчителният проблем на този език е, че той не остава при традиционните "гад" и "мръсник", защото не може да се освободи, да изхвърли и изповръща собствената си памет: той усеща как зад тези "гад", "враг на народа" и "предател на извървяното" все още свети копнежното, инфантилно сольнце. Именно това е непоносимото, това са бебета с мустаци и бради - че попържнята и мечтата продължават да са в перверзна прегръдка, че няма нищо по-гнусно вече от утопическата красота, преплела невинни членове с полицейския език. Бегло се приближава до това постижение само онзи прочут яворовски куплет, в който героят на нивата възкликва и спонтанно започва да псува и пустосва, когато установява, че "ехти полето", а "по всички храсти пилци запели". Но разликата е очевидна: героят на Яворов попържа, но си остава цял.
А героите на Павлов, подобно на самия него, убиха гласовете си, разчлениха членовете си, раз-утопиха се. И вече са отвъд хоризонта, оставяйки и народната душа безмълвна.

Александър Кьосев


Александър Кьосев е преподавател по история на културата в СУ "Св. Климент Охридски". Има публикации на английски, немски, френски, полски, сръбски, украински и македонски. Автор на книги по история на културата и литературата.





















































































































































































































































1 Примери за тази древна йерархия има много, но да дадем един български, който със сатирическата си обърнатост, доказва нейното архетипното правило: "ум имал в червата, а чувства топли - в краката"...


2 Виж например статията на Иван Маразов "Главата на Орфей, кракът на Евридика", сп. "Български фолклор", кн. 4, 1995.



















































































































3 Тодоров, Владислав. "Адамов комплекс". София, издателство "Иван Вазов", стр. 46







4 Виж "Мечтата на тялото", мой предговор към "Чевенгур" на Андрей Платонов, София, 1988