Ако можеше да се радва

Ясно е, че големите артистични успехи на България няма да предизвикат изсипването на пълчища по улиците и развяването на трикольори от прехвърчащи коли с прегракнали клаксони. Но биха могли да вдигнат някоя и друга мексиканска вълна поне в сектора на културните наблюдатели. "Инфо" ("Гласове") и RFI ("Червената къща") разговаряха с Теди Москов преди френската премиера на "Комедия на слугите" - нещо ободряващо. "Култура" и някои ежедневници публикуваха своевременно "авиньонските" рецензии за спектакъла (копродукция на Театър "Българска армия" и театър "Улицата") - нещо задължително. А след Франция "Дарик" ("В часа на синята мъгла") покани част от трупата и направи от международното събитие обикновена туристическа разходка.
Предаването (неделя 18-20 часа), както винаги, се отличава със съпровода на безобразен музикален мелез, в който части от "Риголето" насила съжителстват с популярно осъвременени изпълнения на български фолклор, извлек от саундрака на "Красавицата и звяра", Оскар Бентън, "Фюр Елиза" в аранжимент за домофонен звънец и какво ли още не в естетиката на екстремната непоследователност.
Словесният пълнеж на двата часа следва, както винаги, сходен на музикалния план: стихове на Христо Фотев в изпълнение на водещата Райна Йотова (мори слушателя не толкова с възторжеността на неосъществена, колкото с безсилието на неосъществима актриса) с голяма мъка се връзват с разговор със сърдит автор на проза в аграрно-митологичен стил ("прастари българи, родени преди историята да започне да се пресмята", "дървета, умеещи любовната игра") и (не)посредствено бъбрене с четирима от актьорите-съавтори на "Комедия на слугите".
Докато в началото написалият "Български Декамерон" Стоян Вълев клейми цензурата в българските книгоиздаване и драматургия, Райна Йотова мълчи или отбелязва резките обрати на патоса му с кикот (одобрителен или нервен?). Когато гостът пита с апломб: "Та къде са българските автори в Народния театър?", Райна Йотова за всеки случай първо мълчи, после се кикоти (възможно ли е автор на културно предаване да не отговори на такъв въпрос?). Обаче, щом в студиото се опразва откъм писатели и се изсипват актьорите и музикантът от "Улицата", Райна Йотова най-сетне взима думата. Личи, че се е подготвила. Първият й въпрос е: "На какво мирише в Гренобъл и Авиньон?" (с пояснение: "Какъв спомен за ухание си донесъл оттам, без да е запазен в консервна кутия?"). Вторият дълбае нови направления в теорията на изкуството: "Ако трябваше да избереш в какъв костюм да щъкаш из Авиньон и другите места, какви дрехи би избрала?" Третият удивително балансира неподготвеност и наивност: "Защо само хората на Теди Москов могат да пътуват по света?" Нататък следват още чудения ("Сега вече има ли смисъл да се играе този спектакъл в България?") и откровения ("Не бива да се политизира! "Слугите" - това е в множествено число и се предполага, че са мъже!").
При наличие в студиото на четирима човека, които не само могат, но и искат да разкажат нещо смислено за своето изкуство и при поредното утвърждаване на един арт-феномен, който от най-бозавото ежедневие изцежда желание за подвизи и чудеса, че и радост от живота, в ефира на "Дарик" се утаява преобладаващо радостта на водещата от собствената й личност. Без желание да слуша, Райна Йотова обезличава говорейки една вълнуваща поредица от факти и съсипва усилието на няколко поколения феминистки да докажат, че няма такова нещо като женско писане (респективно говорене). Или - ако има - то не е самосъзерцателно, празно и отегчително.
За да не забравим, че сме си приказвали за Франция и нейните ухания, пуска стария италиански шлагер "Пристига Джиджи Любовника" на френски и се сбогува.

Нева Мичева








От въздуха
подхванато