Ще има ли жени-свещеници
в Православната църква?


За разлика от повечето църкви, които възникват пряко или косвено от Реформацията през XVI век, Православната църква, подобно на Римокатолическата, не ръкополага жени за свещеници. Това все повече се превръща в проблем, особено през 70-те и 80-те години, когато на Запад, под влияние на феминистките идеи, се заражда силно женско религиозно движение, включително вътре, в средите на теолозите. На Изток поради специфичните исторически обстоятелства и нагласи въпросът започва да се появява чак в средата на 80-те години под натиска на Световния съвет на църквите и главно с участието на жени-теолози от православната диаспора.
Книгата, представена от фондация "Демос", е съвсем нова, от 2000 г. Нейните автори са френската изследователка по философия и богословие Елизабет Бер-Сижел и Диоклийският епископ Калистос Уеър, дългогодишен преподавател по богословие в Оксфорд. И двамата заемат умерени позиции, стремежът им е преди всичко да обхванат дебата задълбочено и аналитично, в типологическата системност на аргументите за и против. Струва ми се, че за българския читател би било интересно да опознае всички доводи, в целостта на тяхната опозиция, затова ще се опитам да ги представя в по-популярен и особено в по-резюмиран вид. А иначе книгата заслужава да се прочете изцяло, включително заради компетентния превод на Ина Мерджанова.
Можем да обобщим три особено актуални съпротивления срещу практиката да се ръкополагат жени на свещено служение. Първото настоява върху липсата на такъв прецедент в двухилядолетната традиция на Православната църква, обоснована чрез Светото Писание (например изборът на дванайсетте апостоли, всички мъже, на които е поверена мисията да проповядат и да свещенодействат в Бога). Наистина, би могло да се възрази, че Христос никъде не дава наставления да се ръкополагат жени, но и никъде не налага подобна забрана. Освен това православното християнство познава древната длъжност на дяконисите, особено разпространена от IV до VI век и никога оттогава неотменена официално. Да не говорим за разликите в социално-историческите условия отпреди 20 века. Както отбелязва епископ Уеър, "такава логика на аргументиране ни казва, че никога не е имало жени свещеници, но не ни обяснява защо".
Вторият довод има по-специфично литургичен характер. Свещенството е дейност, символично репрезентативна по отношение на Христос, то притежава "иконична" природа; като икона на единствения Първосвещеник Христос свещенослужещият трябва да бъде мъж. В действителност както Евангелието, така и отците на Православната църква никъде не подчертават, че Христос е бил мъж. Божият Син е станал човек, anthropos, за да спаси цялото човечество, при това мъжете и жените са еднакво призвани на "царствено" свещенство пред Бога (онтологичното свещенство на кръщението за разлика от свещенството на сана).
Библейската антропология е това, което подхранва третото възражение: ръкополагането на жени противоречи на "природния" ред отпреди Грехопадението, където жената е създадена след мъжа. (Както знаем, това е само едната страна от историята на Сътворението или по-точно само едната история, т.нар. яхвистки вариант). Авторите обаче анализират ситуацията по друг начин: става въпрос за йерархия по подобие на тази, която цари в Светата Троица, и където не бихме могли да говорим за отношения на подчиненост или принизеност между Трите Лица на божественото. Въпреки сложността и амбивалентния характер на аргументите за и против православното богословие, поне засега, изглежда монолитно в своя отказ да се ръкополагат жени. Най-влиятелната дискусия по този въпрос, един симпозиум в Родос през 1988 г., завършва с категорично негативно становище.
И все пак нека да останем с думите на Григорий Назиански, един от отците на Православната църква: "Един и същ творец на мъжете и жените, същата кал, същата вяра, същата смърт, същото възкресение..."

Милена Кирова







Думи
с/у думи


Елизабет Бер-Сижел, Калистос Уеър. Жените в Православната църква.
Превод от английски Ина Мерджанова. Издание на Фондация Демос.
Силистра, 2002.