Умора от прехода
В най-авторитетния берлински всекидневник "Дер Тагесшпигел" беше публикувана рецензия от Грегор Дотцауер за интервютата на Еми Барух с деветима български интелектуалци, които бяха излъчени (и издадени) от "Дойче Веле", където четем: "Диагнозата, която Еми Барух поставя на своите съотечественици, е: умора от прехода.
Икономическите показатели са дори още по-недвусмислени: от времената на Живковия социализъм брутният вътрешен продукт е спаднал с една трета. Но с какво случилото се в България се различава от онова, което стана в другите източноевропейски страни? Интервютата на Еми Барух с деветима български учени и интелектуалци обясняват случващото се в една страна, която изнася зад граница своите елити, а по-малко подвижните си граждани оставя в ръцете на корупцията и мафията. Едно томче, пълно с горчиви изводи. Но единствено онзи, който досънува средноевропейския сън, може да рискува с нови мечти. Политологът Иван Кръстев, който известно време беше в Берлинският Колегиум за академични изследвания, казва нещо особено стряскащо: "Моето поколение е последното без наркотици. Разделителната линия минава там, при наркотиците, а не при 10.11.1989." И още: "В България в действителност беше потиснато не западното, а ориенталското."
В писмо до издателите бившият германски посланик в София Валтер Левалтер например пише:
"През уикенда за пръв път прелистих книгата и веднага се спрях на интервютата с Кръстев и Йончев. Те създават разтърсваща представа за настоящите проблеми на България. Защото освобождаването от комунистическата система не е просто освобождаване от една икономическа система, след което веднага се освобождава предприемаческата инициатива. Освобождаването е преди всичко освобождаване на мисленето. Едва то създава условия да се навакса предопределението на България, което страната е пропуснала поради пречките, наложени от Хитлеровата доминация на Балканите или пък от Втората световна война, а може би и от по-ранното й политическо развитие. Това предопределение е производно от културната субстанция, която носят днешните българи, отраснали по времето на Живков. В някакъв смисъл същото се отнася и до мен. И аз в момента поставям под въпроса редица неща, които навремето съм възприемал безкритично. Ето защо добре си представям в какви самосъмнения е изпаднало особено по-възрастното поколение в България. Потърсих убежище в интервюто с Вера Мутафчиева, което отново ми набави твърда почва под краката."

К